/Поглед.инфо/ За разлика от Кисинджър, който и до днес не успява да промени възгледите си относно „хуманните, демократични, универсални ценности“, което би следвало да е характерно повече за един демократ, а не за един реалист, Бжежински направи това непосредствено след операцията 11. 09. 2001 г. Трябва да се посочи, че той никога не е разчитал особено на тези ценности. В неговите класически текстове, които по същността си не могат да се нарекат „теории“, защото сам той не скривива, че те са „планове“ и „стратегии“, понятието „демокрация“ се използва в контекста на гранична, демаркационна линия: „демократичното предмостие“ или като силово средство за налагане на контрол: демокрацията е „трамплин за нахлуване в Евразия“1…Бжежински рядко (и по неизбежност) си служи с фразата „ценности“: „либерален (световен) ред“ – това е начинът му на изразяване – не „либерални ценности“.

Съветникът по национална безопасност при президента Джими Картър (1977-1981 г.) намери сили да се изправи лице в лице с „края на американската ера“ в точния момент. Последното неизбежно рефлектира и върху подхода му.

За Бжежински не е характерна „дипломатичността“, на която Кисинджър разчита при внувашаване на идеите (и идеалите) си. Неговият основен метод е работа с глобуса на света. Самият той посочва: „Политическата география си остава решаващ фактор в международните дела“.1 Понякога до цинизъм откровен („Евразия е „приз“ за Америка; „Америка дирижира Евразия“; „контролът над целия евразийски континент“; „експерименти върху (…) политически системи, служещи да култивират отношения; „да се държат васалите в зависимост“….), той директно преначертава световната карта и предлага план в дескриптивен вид. Трудовете му често съдържат понятието „стратегия“. Подзаглавието на бестселъра „Голямата шахматна дъска“, 1997 г. е „Американското превъзхоство и неговите геостратегически императиви“. Целите са ясно заявени…През 1986 г. издава книга с показателното заглавие „Планът на играта. Геостратегическата структура на водене на борбата между САЩ и СССР“2, в която не само признава „значимото военното превъзходство на Съветския съюз“ (и Варшавския пакт) над НАТО, но и тежестта му в Югоизточна Азия, където равновесието постепенно се нарушава в полза на СССР.3

Авторът на „Шахматната дъска“ е популярен с крайната си неприязън спрямо СССР/Русия, за това и в текстовете му до началото на XXI в. основна тема е раздробяването на Евразия. Това е основна цел на стратега – атлантист, който за разлика от повечето геополитици нито за миг не се отклонява от „Географската ос на историята“ на Х. Макиндер. Но пропуска(ше) „динамиката на историческия процес“, който именно е в основата на прогнозата на британският историк за „обединението на великия континент“, както и факторите, които го пораждат.

След 2000 г. Бжежински изостави идеята за господство, основано на силата и я замени с лидерство, основано на съгласие. В „Изборът. Глобално господство или глобално лидерство“, 2004 г. всички основни движещи сили на промените в конфигурацията на геополитическите субекти и техните геополитички пространства са ясно заявени, въпреки че се завъртат около убеждението „сигурността на Америка е сигурност за всички/заплахите за САЩ са заплахи за всички“. Без да поставя под въпрос глобалната мощ (но вече става дума за военната такава) на щатите, демократът Бжежински има доблестта да заяви: „глобалните социални тенденции, които подлагат на ерозия традиционния държавен суверенинет; Европа, която е икономическият конкурент на САЩ; скъсената дистанция (икономическа) с Япония; икономическите успехи на Китай; Русия вече не сред догонващите… Изброените се явяват „силни съперници“, но наред с тях има и слаби такива: „ислямският свят, който гледа на Америка като на заклет враг“.

Мощта на САЩ се разбира като „компонент на глобалната безопасност“ (не като хегемонистична власт). Но в същото време, икономическите, културни и технологични изменения, съдействат за формирането на глобални взаимовръзки, които могат подкопаят стабилността на американската мощ и дори да възбудят враждебност към Съединените щати.

Повече теоретик, отколкото стратег, в началото на XXI век, той задава действителни въпроси (не абстрактни) и търси причинно-следствените връзки в настъпилите глобални промени. В увода посочва, че това е „отчасти прогноза и отчасти – препоръка“. Последното разбира се, отново е стратегия..

Географията вече не е водеща. На преден план излиза „историята – летописът на промените, напомня за това, че на всичко настъпва край. Но също подсказва, че на някои неща е даден дълъг живот, а тяхното изчезване не означава непременно възраждане на предшестващите реалности. Така ще бъде и с настоящата доминация на Америка.“4

От хартлендът (като цяло), Бжежински измества поглед конкретно към Балканите и Централна Азия; Задава въпросът „може ли все още САЩ да привлекат Русия на своя страна?“, защото: глобализацията породи логически завършена контрадоктрина, насочена срещу Америка.

Следват останалите движещи сили на промяната в геополитическа картина на света: „неравенството, което може рязко да се ускори, в резултат от протичащата научно-техническа революция и да стане още по-отчетливо под въздействието на глобализацията; американската демокрация, която по същността си е „маскирана“ хегемония; каква е ролята и същността на императивът за безопасност и как той ще се отрази върху традиционните граждански права на американците; на къде се движим – към глобално-общество (основано на знанието) или към глобален хаос? Последният притеснява автора в най-голяма степен и той не крие това: „краят на американската хегемония няма да повлече със себе си възстановяването на многополярния баланс между познатите ни велики държави, които управляваха световните дела в последните две столетия.“5

Изходът от задънената улица той също търси в обединението с Европа: „..Америка заедно с Европа ще станат действително всемогъщи“. Както и в привличането на РФ срещу Китай, Иран, Индия „в интерес на стабилизацията, развитието и в последващата демократизация на региона“.6 Но това е сценарий с малка вероятност. Самата Индия не представлява интерес, защото Бжежински очаква тя да бъде дестабилизирана както отвън (в борбата за регионална доминация с Китай и Пакистан), така и отвътре (етнически конфликти, икономическа немощ). С по-голяма вероятност е сценарият „заедно Америка и Европа, разполагащи с богат всестранен опит и обширен спектър от материални преимущества, да позволят да се внесе определящ дял във формирането на политическото бъдеще на Световните Балкани.“7 Япония, заедно с Европа също трябва да бъде разглеждана в качеството й на „вероятен партньор в предстоящата продължителна схватка с многочислените разнородни сили на територията на Балканите.“8

С Балканите свършва прогнозата и започва стратегията. 1) урегулиране на аробо-израелския конфликт, който влияе пагубно върху Близкоизточния регион; 2) изменение на стратигечиски ред в нефтодобивната зона; 3) привличане на водещите страни към участие в регионалните съглашения по въпросите за неразпространение на оръжия за масово поразяване (ОМП) и сдържане на терористичната епидемия.

Иран трябва да бъде склонен към радикална преориентация, но САЩ сами не могат да направят това. Но пък могат да опитат да го дестабилизират отвътре или да разширят НАТО до границите му, в прикаспийските държави.Преориентацията на Иран ще даде възможност да се гарантира широк достъп до енергийните ресурси на Централна Азия, и т.н.

Русия в най-добрият случай ще си остане „регионална държава, чийто потенциал ще е лимитиран от бедността на населението, архаичната инфраструктура и отсъствието на универсален притегателен образ зад граница. Същото се отнася и за Индия. Китай ще стреми да доминира в Евразия. Той нито ще бъде склонен към съюз с Америка, нито с Русия, още по-малко с Индия.

Що се отнася до прогнозата относно консолидацията на сухопътните държави срещу общия враг – САЩ, тук Бжежински е коректен. Но не се изискват особени усилия това да се предвиди.

Голяма част от хипотезите в разгледаната книга днес са реалност: сепаратизацията, ръстът на междуетнически и религиозни конфликти, надпревара във въоръжаването, вътрешна нестабилност в САЩ и свта, злоупотребата на Америка със своето могъщество, откъдето намаляване на глобалната й роля и нейната легитимност; все още не е изключена пълномащабна война между САЩ и Русия, а тази между САЩ и Китай днес се мисли като неизбежна. Бжежински прогнозира също крупни регионални войни (в Бл. Изток и Северна Африка), както и между Индия и Пакистан, Израел и Иран; Китай и Русия. Фрагментация на обществата, кибер атаки, хибридни войни и т.н.

Но смея да посоча, че това е не част от „прогнозата“, а част от стратегията на америкаският геополитик. Защото войните станаха реалност там, където САЩ, в съюз с държавите, подкрепящи тероризма (СА и Катар и Турция), а също много западноевропейски страни, създадоха хаосът, от който стратегът така се страхува.

Континентът, въпреки известни противоречия, поне за сега е консолидиран (срещу „общият враг“). Китай предложи на Русия военен съюз, а след това и Иран. Война между Индия и Пакистан все още не е възникнала. Нито между Израел и Иран. За това пък опитите за вътрешна дестабилизация продължават и скоро няма да спрат. Но докато САЩ се опитват да наложат строг контрол върху всяка независима икономическа/политическа инициатива, Иран, Русия и Китай увеличават своето взаимодействие. С въвеждането на санкциите срещу Иран Руската федерация засили стопанския обмен с ислямската република. На свой ред Китай подкрепи иранския износ на петрол и започна да го купува в юани и т. н.

Колкото до „регионалната“ сила Русия, в ненавистта си към нея той не допусна потенциалът за вътрешна консолидация в тази държава, а още повече сбърка относно нейният „универсален притегателен образ“. Малко вероятно бе Китай и Русия да стигнат до сблъсък, предвид историческия и практически опит, който натрупаха в „сътрудничеството“ си със САЩ (и Запада въобще). Да не говорим за Иран.

Тази книга все пак отразява една радикална промяна във възгледите на автора на Шахматна дъска, промяна, съвпадаща с момента, в който многополярността бе официално призната. Но е обект на критики „за разработване форма на анализ, предназначен за предварително определен политически дневен ред.“9

_____________________________

1 Пак там, с. 132

2 Бжезинский З. План игры. Геостратегическая структура ведения борьбы между США и СССР. М.: Прогресс, 1986.

3 Пак там, с. 96-108

4 Бжезинский, З. Выбор. Глобальное господство или глобальное лидерство. М. Международни отношения. 2005, с. 15

5 Пак там

6 Пак там, с. 96

7 Бжезинский, З. Выбор. Глобальное господство или глобальное лидерство. М. Международни отношения. 2005, с. 96

8 Пак там, с. 97

9 Venier, Р. Main Theoretical Currents in Geopolitical Thought in the Twentieth Century. https://espacepolitique.revues.org/1714