/Поглед.инфо/ Въпросът, който световната общност сега трябва да решава, е суров: защо протестната кампания, разгърнала се в руското интернет пространство, не сработи?
Присъствието на непримиримите антипутинци в интернет-медиите и в социалните мрежи, бе, ако не преобладаващо, то най-малкото равно на „пропутинското“. А сумарния резултат от протестните усилия на „антисистемните кандидати“ и на „бойкотиращия политик, от който се бои Путин“, се оказа някак си жалък.
Не, резултатът им е жалък, но не в този смисъл, че гласуващите за Ксения Собчак или Григорий Явлински два милиона руски граждани са жалки и нищожни личности. И не в смисъл, че десетките или може би стотиците хиляди руски граждани, които наистина са послушали съзнателно призива да „бойкотират фарса“, са жалки. Не, всички те са пълноправни граждани на страната.
Техният проблем е друг. Въпреки, че тези хора представляват малцинство, същевременно те са малцинство, ако можем така да се изразим, хиперактивно в информационно отношение. И затова и това малцинство обичайно се смята не просто за пълноправно, а за нещо повече.
При обикновения потребител и интернет е обикновен. Т.е. за лични цели – за връзки с близките, за гледане на филми и съхраняване на музика.
А изтъкнатият антипутински потребител, дори и той да е израелска домакиня на средна възраст, е ежедневна фабрика за лайкове, коментари и репостове, произвеждаща в тонове политическо съдържание. Да не говорим вече за армията прибалтийски, украински, задкавказки и средноазиатски диванни борци с империята. Да не говорим и за диванните корпуси на антиимперската съпротива в самата Русия – московския, петербургския и сибирския.
Но най-вече – това малцинство е свикнало да се смята не просто за активно, но и за информационно ефективно. Предвид своите околоинтелектуални дипломи и просто съсловни традиции, то е свикнало да мисли, че има къде-къде по-голямо майсторство в излагането на своите политически позиции. Къде-къде по-убедително и ярко може да открива думите. Къде-къде по-добре може да докосне хората.
И затова се правеше извод: всеки представител на това интелектуално малцинство, без съмнение, струва стотици обикновени пасивни потребители на информационното пространство. Просто по равнище на произвеждания от тях информационен шум и оказвано влияние.
И не, че нямат абсолютно никакви основания да разчитат на успех, макар и ограничен.
На първо място, на страната на глобалния интернационал на руските опозиционери стои доста внушителен пакет медии. Започващи с американските и британските, с отчаяно упорство повтарящи мантрата за „главния конкурент на Путин, призоваващ изборите да се бойкотират“ и завършващи с германските, разясняващи на руския читател как най-добре да изрази своя протест срещу Кремъл: „Оставайте си у дома, както призовава Навални или съсипвайте бюлетините, както съветва Ходорковски. С какво се отличава бойкотът от протестното гласуване и как взетото решение ще повлияе на изборния процес?“
(Тук трябва да зададем риторично: и тези хора обвиняват Русия в опити за намеса в техните избори? Но на този въпрос има от дълго време отговор. Правилните страни се намесват правилно в чуждите избори, заради доброто. Неправилните страни като Русия в името на злото).
На второ място, информационно хиперактимното малцинство с изпреварващи темпове усвоява новите медийни пространства. Например, в популярните политически канали в „Телеграм“ мнозинството носи отчетливо опозиционен характер.
На трето място, аудиторията на това малцинство е руската „медийна класа“ – в това число доста обширна прослойка работници от медиите, свикнали да ходят без копейка в джоба и смятащи се за жертва на обстоятелствата. Затова и лайкват и репостват информацията, бичуваща съвременна Русия, с удвоен ентусиазъм.
…Та така.
Както показва практиката, всичкото това интернет-самоуважение на хиперактивното антидържавно малцинство се оказва надуто. Т.е. то не успя да се преобрази нито в бойкот, нито в протестно гласуване. Но то бе много четено, лайквано и репоствано, но някак си си остана в трипроцентовото гето.
Имам версия защо.
Всичко се крие в това, че на планетата, навярно, няма общество, което да бъде толкова устойчиво пред информационния натиск, колкото руското.
Още преди идването на интернет (и настъплението на „путинската ера“) руският читател/избирател/телевизионен зрител преживя 15 години естествена информационна диктатура. Руският гражданин от сутрин до вечер от всеки ъгъл бе убеждаван, че страната му се развива и това е хубаво, че миналото му е престъпно, гордостта му лъжлива и най-добрите перспективи са да отиде в някоя нормална страна. И ако не се получи – да седи и да не мърда. Руският гражданин издържа тази информационна окупация.
А след това настъпи епохата на масовия руски интернет. И макар „непримиримите“, без съмнение да имаха преднина (интернет на първо място се разпространи по големите градове, където бащи-основатели станаха лицата, които по-късно едва ли не в пълен състав протестираха пред Кремъл) , но мнозинството още в началото на второто десетилетие на века започна да ги догонва и изпреварва. Просто защото при наличие на избор пред мнозинството, то няма да тръгне да го чете много хиперактивното малцинство.
И мнозинството получи избор. И под формата на „продържавните“ медии, и под формата на самоорганизираща се патриотична блогосфера.
И в резултат се оказа, че всички агитационни и пропагандистки мощности на опозиционните „Телеграм“ и „Ютюб“ канали, „Фейсбук групи“ и „ВК-пъблици“, могъщи пражки или рижки рускоезични издания с лъскав дизайн и т.н. са затворени вътре в себе си. Четат се само от международната опозиционна рускоезична медийна класа.
В частност, така се получи и защото тази закрита общност така и не успя да изработи нормален уважителен език за общуване с мнозинството. Не успяваха да измислят нищо по-креативно от жалните истории за това „как срещнал в магазина бабичка, опитваща се да купи два портокала в промоция“. Основно тяхната политическа лирика се изграждаше върху подигравки над „послушното/доверчиво мнозинство“. Върху трагическата любов към самите себе си, умните и красивите. И върху изброяването на различията между умните и красиви и сивата едноцветна маса.
Т.е. тези момчета, усвоиха всякакви нови медии, формати и мрежи. Но не се научиха на главното. Например на простата истина: „Ако се обръщаш към хората, по-голямата част от които са гласували десетилетия за Путин, то за какъв дявол се подиграваш да избора им? Убеден ли с, че именно така се печелят сърца?“
… в резултат на това разбитата след поредния щурм над Кремъл информационна войска води дискусия за бъдещето си.
Едните, както след всички избори в Русия, мрачно ще пророкуват, че сега тъпото мнозинство ще плаче, а те няма да го жалят, защото си е виновно само.
Другите ще се опитат да завият към конструктивност и ще предлагат вместо борба с непреодолимата сила да се влеят в нея и да я променят отвътре. „ Трябва да се научим да жертваме. Своята гордост, своята любов, своята съдба и своя живот. Не можем да победим Путин. Никакви шествия, бойкоти и прочее. Режимът може единствено да се промени отвътре. Ако искате да промените Русия, заобичайте Путин. Заобичайте го и му бъдете верни. За да може някога да ви се даде власт, той трябва да бъде убеден, че няма да го предадете. Отидете да работите за властта“ и така нататък.
Призивът, разбира се, е объркващ (от гледна точка на нас, мнозинството). А и е трудно осъществим. Нали за неговото изпълнение бойното непримиримо малцинство ще трябва да се откаже от собствената си природа. А това едва ли е възможно.
Превод: Поглед.инфо