/Поглед.инфо/ Фалшива очевидност №8:
Европейският съюз брани европейския социален модел

Европейското изграждане се явява противоречив процес. Съвместно съществуват две визии за Европа, които не смеят да се сблъскат открито. Според социалдемократите Европа би трябвало да поощрява европейския социален модел - плод на постигнатия след Втората световна война социален компромис, с неговата социална закрила, обществени услуги и промишлени политики. Тя трябваше да изгради стена срещу либералната глобализация, да подкрепи и осигури жизненост и напредък на този модел. Европа трябваше да защити специфична визия за организацията на световната икономика - глобализация, регулирана чрез световни органи за управление. Трябваше да позволи на държавите членки да запазят високо ниво на публични разходи и на преразпределение, като осигури способността им да ги финансира чрез хармонизация на данъчното облагане на гражданите, предприятията и доходите от капитал.

Но Европа не пожела да съхрани своята специфика. Доминиращата визия понастоящем в Брюксел и сред повечето национални правителства е, напротив, визия в полза на либерална Европа, чиято цел е да приспособи европейските общества към изискванията на глобализацията - европейското изграждане става повод за оспорване на европейския социален модел и за дерегулация на икономиката. На Европейския единен пазар върховенството на правото на конкуренция спрямо националните регулации и социалните права позволява да се упражнява по-голяма конкуренция на пазарите на стоки и услуги, да се намалява ролята на обществените услуги и да се създава конкуренция между европейските трудещи се. Социалната и фискалната конкуренция позволи да се намалят данъците, особено върху корпоративните и капиталовите доходи („променливите основи“), и да се упражни натиск върху социалните разходи. Европейските договори гарантират четири основни свободи: свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали. Но свободното движение на капитали далеч не е запазено за вътрешния пазар, а се прилага за инвеститорите от цял свят, което налага европейските производители да се съобразяват с възвръщаемостта на капиталите на международно ниво. Европейското изграждане се оказва средство за налагане на неолиберални реформи на европейските народи.

Формирането на макроикономическата политика (независимост на ЕЦБ по отношение на политиката, Пакт за стабилност) е белязано от недоверие към демократично избраните правителства. Стремежът е държавите да бъдат лишени от всякаква автономия в областта на паричната политика, както и в областта на бюджета. Трябва да бъде постигнат балансиран бюджет; забранени са всякакви самоволни мерки за стопанско оживление; необходимо е да действа единствено „автоматическата стабилизация“. Не се прилага никаква обща конюнктурна политика в зоната, не се набелязват никакви общи цели в областта на растежа и заетостта. Различията в положението на отделните страни не се отчитат, тъй като пактът не се интересува нито от процента инфлация, нито от националния външнотърговски дефицит; целите по публичното финансиране не държат сметка за националните икономически ситуации.

Европейските инстанции се опитаха да подтикнат към структурни реформи (чрез Основни насоки на икономическата политика, Отворен метод за координация или Лисабонската програма) с доста променлив успех. Методът на разработването им не беше нито демократичен, нито мобилизиращ, а либералната им ориентация не съвпадаше непременно с политиките, провеждани на национално ниво, във връзка със съществуващото съотношение на силите във всяка отделна страна. Възприетата насока не доведе незабавно до блестящи успехи, които биха я легитимирали. Движението по пътя на икономическата либерализация бе оспорено (неуспех на директивата „Болкенщайн“); някои държави се помъчиха да придадат национален характер на индустриалната си политика, а повечето се противопоставиха на поевропейчването на фискалната или социалната им политика. Социална Европа остана лишена от съдържание, единствено реално утвърждаване получи Европа на конкуренцията и финансите.

За да може Европа наистина да осигури развитието на европейския социален модел, поставяме на разискване следните две мерки:

Мярка №16 — да се преразгледа свободното движение на капитали и стоки между Европейския съюз и останалия свят, като при необходимост да се договорят многостранни или двустранни споразумения.

Мярка №17 — водеща нишка на европейското изграждане да бъде не политиката на конкуренция, а „хармонизацията, съпътствана от напредък“. Да се заложат общи цели със задължителен характер в областта на социалния прогрес, както и в макроикономическата област (Основни насоки на социалната политика).

Фалшива очевидност №9:
еврото е щит срещу кризата

Еврото трябваше да бъде фактор за защита срещу световната финансова криза. В края на краищата премахването на несигурността, свързана с обменния курс на националните валути, отстранява един значителен фактор на нестабилност. Но това въобще не се случи: Европа е по-тежко и по-продължително засегната от кризата, отколкото останалия свят. Това се дължи на самите начини на изграждане на валутния съюз.

От 1999 г. насам еврозоната отбеляза относително слаб растеж и увеличаване на различията между държавите членки в областта на растежа, инфлацията, безработицата и външнотърговския дисбаланс. Рамките на икономическата политика на еврозоната, която се стреми да налага сходни макроикономически политики за страни, намиращи се в различни ситуации, увеличи различията в растежа между държавите членки. В повечето страни, най-вече в най-големите, въвеждането на еврото не предизвика очакваното ускорение на растежа. В други растежът бе факт, но с цената на трудно поносими дисбаланси. Паричната и бюджетна строгост, подсилени от еврото, позволи цялата тежест на преустройството да бъде прехвърлена върху труда. Насърчени бяха гъвкавостта на трудовия пазар и икономията в областта на заплатите, намаля частта на трудовото възнаграждение в общата сума на доходите, задълбочи се неравенството.

Тази надпревара в снижаването на социалните разходи бе спечелена от Германия, която успя да натрупа значителни търговски излишъци за сметка на съседите си и най-вече на собствените си наемни работници и служители, като наложи понижаване на цената на труда и ограничаване на социалните придобивки. Това и дава търговско предимство пред съседите ù, които не успяха да притиснат толкова тежко трудещите се. Германският търговски излишък спъва растежа на другите страни. Бюджетният и търговският дефицит на едните е за сметка на излишъците на другите… Държавите членки не бяха способни да дефинират координирана стратегия.

Еврозоната по принцип трябваше да бъде по-малко засегната от финансовата криза, отколкото Съединените щати и Обединеното кралство. Нейните домакинства са доста по-малко свързани с финансовите пазари, а последните не са толкова развити и усложнени. Публичните финанси бяха в по-добро състояние; общият дефицит на групата страни от еврозоната беше 0,6% от БВП през 2007 г. срещу близо 3% в Съединените щати, Обединеното кралство или Япония. Но еврозоната страдаше от задълбочаване на дисбалансите - страните от Севера (Германия, Австрия, Холандия, скандинавските страни) задържаха заплатите и вътрешното търсене, като трупаха излишъци във външнотърговския обмен, докато страните от Юга (Испания, Гърция, Ирландия) регистрираха мощен растеж, подсилен от относително ниски лихвени равнища спрямо темповете на растеж, като същевременно трупаха дефицити във външнотърговския стокообмен.

Когато кризата тръгна от Съединените щати, последните се погрижиха да приложат реална политика за бюджетно и валутно възстановяване, като същевременно инициираха мерки за затягане на финансовата регулация. Европа, напротив, не успя да приложи достатъчно реактивна политика. Между 2007 и 2010 г. бюджетният тласък се равняваше на около 1,6% от БВП в еврозоната, 3,2% в Обединеното кралство, 4,2% в Съединените щати. Еврозоната изпита по-скоро нарастване на дефицитите, отколкото резултати от активна политика.

Същевременно Комисията продължи да налага процедури за прекомерен дефицит срещу държавите членки, при което в средата на 2010 г. практически всички страни от еврозоната бяха засегнати от тях. Тя поиска държавите членки да се ангажират да сведат дефицита под 3% в срок до 2013 или 2014 г., независимо от постигнатото икономическо развитие. Европейските инстанции продължиха да изискват рестриктивни политики по отношение на заплащането на труда, както и преразглеждане на публичните пенсионни и здравни системи, създавайки очевидния риск континентът да заседне още по-продължително в депресията, а отношенията между държавите да се изострят. Тази липса на координация и най-вече отсъствието на същински европейски бюджет, който би позволил реална солидарност между държавите членки, подтикна финансовите оператори да се отклонят от еврото, дори да спекулират открито срещу него.

За да може еврото реално да защитава европейските граждани срещу кризата, поставяме на разискване две мерки:

Мярка №18 — да се осигури реална координация на макроикономическите политики и съгласувано намаляване на външнотърговския дисбаланс между европейските страни.

Мярка №19 — да се компенсира външнотърговският дисбаланс в Европа чрез създаване на Банка за плащания (организираща сключването на заеми между европейските страни).

Мярка №20 — в случай че кризата доведе до отказ от еврото и докато бъде създаден европейски бюджет (вж. по-горе), да се установи вътрешноевропейски валутен режим (обща валута от типа „банкор“), който да организира възстановяването на външнотърговския баланс между европейските страни.

Фалшива очевидност №10:
гръцката криза най-сетне позволи да се напредне по пътя към икономическото правителство и същинската европейска солидарност

От средата на 2009 г. финансовите пазари започнаха спекула с дълговете на европейските страни. Общо взето, значителният ръст на дълга и на публичния дефицит в световен мащаб не доведе (все още) до нарастване на лихвите по дългосрочните заеми - финансовите оператори смятат, че централните банки ще запазят задълго реалните лихви на ниво, близко до нулата, и че не съществува риск от инфлация, нито от неплатежоспособност на голяма държава. Но спекулантите си дадоха сметка за слабостите в организацията на еврозоната. Докато правителствата на другите развити държави могат все още да получават финансиране от своята Централна банка, страните от еврозоната се отказаха от тази възможност и при необходимост от финансиране на дефицитите зависят изцяло от пазарите. Именно по тази причина спекулата започна да се развихря срещу най-уязвимите страни от зоната - Гърция, Испания, Ирландия.

Европейските инстанции и правителствата реагираха със закъснение, като не искаха да се създава впечатление, че страните членки разполагат с безгранична подкрепа от страна на своите партньори, и желаеха да санкционират Гърция, виновна, че с помощта на „Голд­ман Сакс“ е прикрила реалните стойности на своя дефицит. Но през май 2010 г. все пак на ЕЦБ и държавите членки се наложи да създадат по спешност Фонд за финансова стабилност, за да покажат на пазарите, че на застрашените страни ще бъде оказана неограничена помощ. В замяна на това последните трябваше да приемат планове за безпрецедентни бюджетни ограничения, които ще ги осъдят на рязко свиване на икономическата дейност и на продължителна рецесия. Под натиска на МВФ и на Европейската комисия Гърция трябва да приватизира обществените услуги, а Испания да смекчи регулацията на трудовия си пазар. Дори Франция и Германия, които не са подложени на спекула, съобщиха за налагането на ограничителни мерки.

При това търсенето в Европа въобще не е прекомерно. Публичните финанси са в по-добра ситуация, отколкото в Съединените щати или Великобритания и позволяват маневриране в рамките на бюджета. Необходимо е липсата на равновесие да се смекчи чрез прилагане на съгласувани мерки: страните с излишъци от Северна и Средна Европа да водят експанзионистични политики - увеличаване на заплатите, на социалните разходи и т.н., за компенсиране на рестриктивните политики на страните от Южна Европа. Като цяло бюджетната политика в еврозоната не бива да бъде рестриктивна, докато европейската икономика не почне да се доближава със задоволителни темпове до пълна заетост.

Но днес привържениците на автоматична и рестриктивна бюджетна политика в Европа разполагат за съжаление с укрепнали позиции. Гръцката криза позволи да се забравят същинските източници на финансовата криза. Тези, които приеха да подкрепят финансово страните от Юга, искат в замяна втвърдяване на Пакта за стабилност. Комисията и Германия искат да наложат на всички страни-членки целта за балансиран бюджет да бъде вписана в техните конституции, а бюджетната им политика да бъде надзиравана от комитети на независими експерти. Комисията иска да подложи страните на продължителна терапия на ограничения, за да се сведе държавният дълг под 60% от БВП. Ако съществува напредък към европейско икономическо правителство, то той води към правителство, което вместо да отслаби „менгемето“ на финансите, желае да наложи ограничения и да задълбочи „структурните“ реформи в ущърб на социалната солидарност във всяка отделна страна и между страните.

Кризата изкушава финансовите елити и европейските технократи да приложат „шокова стратегия“, като се възползват от кризата, за да радикализират неолибералната програма. Но тази политика не разполага с големи шансове за успех:

- Намаляването на публичните разходи ще ограничи необходимите на европейско ниво усилия за поддържане на разходите за бъдеще време (наука, образование, семейна политика), които биха помогнали на европейската промишленост да се укрепи и да инвестира в перспективни сектори (зелена икономика).

- Кризата ще даде повод за въвеждане на силни ограничения на социалните разходи - неуморно преследвана цел от привържениците на неолиберализма - с риск да се постави под заплаха социалното сближаване, да се намали реалното търсене, да се насърчават домакинствата да спестяват за пенсия и здравеопазване, влагайки средствата си във финансовите институции, отговорни за кризата.

- Правителствата и европейските инстанции отказват да поемат по пътя на хармонизация на фискалните закони, която би позволила по-високо облагане на финансовия сектор, големите имоти и високите доходи.

- Европейските страни въвеждат неотклонно рестриктивни бюджетни политики, които ще възпират растежа. Данъчните приходи ще намаляват. Бюджетното салдо няма да бъде подобрено, коефициен­тът на задлъжнялост ще се влоши, спокойствието на пазарите няма да бъде осигурено.

- Не всички европейски страни, предвид разнообразието на техните политически и социални култури, се подчиниха на желязната дисциплина, въведена с Договора от Маастрихт; не всички от тях ще се подчинят на затягането му, което се подготвя в момента. Съществува реален риск от предизвикване на динамика на всеобщо обръщане към вътрешните задачи на всяка отделна страна.

За осигуряване на напредък към същинско икономическо правителство и европейска солидарност поставяме на разискване две мерки:

Мярка №21 — разработване на европейски фискални норми (такса въглерод, данък печалба и др.) и същински европейски бюджет с цел съгласуване на икономиките и уеднаквяване на условията за достъп до обществените и социалните услуги в различните държави-членки на базата на най-добрите практики.

Мярка №22 — да се пристъпи към осъществяване на широк европейски план, финансиран чрез публичен заем от населението с ниска, но гарантирана лихва и/или чрез създаване на пари от ЕЦБ с цел екологично преустройство на европейската икономика.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Да се подложи на разискване икономическата политика, да се начертаят пътища за преосноваване
на Европейския съюз

Европа се изграждаше от три десетилетия насам на технократична база, изключваща населението от разискването на икономическата политика. Неолибералната доктрина, почиваща на незащитимата днес хипотеза за ефективност на финансовите пазари, следва да бъде изоставена. Необходимо е да се разкрепости пространството за други възможни политики и да се разискват предложения за алтернативни и смислени предложения, възпиращи властта на финансите и осигуряващи хармонизация при по-нататъшното развитие на европейските икономически и социални системи. Това предполага съвместно използване на значителни бюджетни ресурси, осигурени от въвеждането на силно преразпределяща европейска фискална система. Само при такива условия проектът за европейско изграждане ще може да се надява на възстановяване на народната демократична легитимност, която днес му липсва.

Естествено, не е реалистично да си представим, че 27 страни ще решат едновременно да извършат подобен разрив в методите и целите на европейското изграждане. Европейската икономическа общност започна с шест страни - преосноваване на Европейския съюз също ще премине през фаза на споразумение между няколко страни, желаещи да проучат алтернативни пътища. Успоредно с осъзнаване на все по-очевидните катастрофални последици от възприетите днес политики дебатът по алтернативите ще се развие навсякъде в Европа. Социални борби и политически промени ще се извършат с различни темпове в различните страни. Национални правителства ще взимат новаторски решения. Тези, които пожелаят, ще трябва да приемат засилено сътрудничество, за да прибягнат до смели мерки в областта на финансовата регулация, фискалната или социалната политика. Със своите конкретни предложения те ще подадат ръка на другите народи, които също да се присъединят към развитието.

Ето защо ни изглежда важно да очертаем и поставим за разискване още сега големите насоки на алтернативните икономически политики, които ще направят възможно това преосноваване на европейското изграждане.

Продължение от Първа част:

1 септември 2010 г.

Превод Станимир Делчев