"България на гражданите" вчера разкри основната причина за лошото състояние в България и техния архивраг - левия популизъм. От партията на Кунева обявиха, че ще се борят с всички сили с него. Това заявление издава две неща. Първо, че очевидно тази формация не си е чела собствената предизборна програма, която представлява олицетворение на развихрения ляв популизъм. Да не говорим, че е ляв популизъм от хора, които само го имитират, без да го чувстват. И второ, че има някакъв системен проблем в днешната предизборна ситуация.
Повечето партии сякаш са изпаднали в амнезия за това, че 3,5 години бяхме управлявани от нещо, наречено ГЕРБ, което се кълнеше, че води прогресивна дясна политика на пълно удушаване на хората. Днес, замъглени от виденията на евентуална власт, част от формациите създават удобно алиби на Бойко Борисов. Все едно той никога не е управлявал. Все едно хората никога не са излизали на улицата. Все едно не преживяхме опит за превръщането на България в държава на полицейската кубинка. Улицата също помогна на това алиби с обръщането на разговора за смяна на модела. Никой не пречи за тази смяна, но първо си има конкретни виновници за кризата. Те докараха България до трагично състояние. Те изхарчиха парите. А сега всички се опитват да им помогнат.
Тази амнезия създава усещането, че българските политически дебати днес приличат на разговор в психиатрия. Никой не помни нищо и всеки твърди, че е нещо, което не е. Това състояние е нещо като шизофрения, за която няма измислени хапчета. Все едно последните три години ги е нямало. Все едно сме били в черна дупка, където времето е спряло. Подобно безпаметно отношение към света винаги избухва като алхимична колба в лицето на обществото. Защото, не можем да отречем времето. А политическото време не само не може да бъде отречено, то просто не бива да бъде забрявяно. Никой не бива да си купува индулгенцията на театралната амнезия, на обществената лудост, на идеята, че времето не е било...
А през това време ГЕРБ сънуват, че отново могат да управляват. Защо да не се надяват на повторение на спектакъла си. Амнезията на тях им звучи като аплодисменти.
