Атентатът срещу Доган - изстрел в целия преход

Не знам дали някой съзнава колко е опасно това, което се случи на конференцията на ДПС. А всъщност думата "опасно" не описва дори eдна стотна от взривоопасната ситуация, в която внезапно се оказа България. Опитът за атентат срещу Ахмед Доган, който се случи пред всевиждащия поглед на телевизионните камери, европейските гости и цялата страна, оголи за пореден път мизерията на политическите отношения у нас и ни напомни безпощадно като нестихнал зъбобол, че всичко в България е един театър – театър на демокрация, театър на партии, театър на нормализация, театър на благоприличие.

И при това няма никакво значение вече дали случилото се е перфектно реализиран атентат или просто някаква постановка за покачване на изборни проценти и стягане на политически редици. Човек трябва да се разграничава от общото мнение, защото то обикновено е много невярно. Заради това аз изцяло ще пренебрегна идеята, че това е някакъв медиен театър, режисиран от демоничния мозък на Доган, с каквито мнения се задръстиха социалните мрежи. Отново ще повторя – няма никакво значение какво е това.

Въпросът е друг. Немислимото се случи – с очите си видяхме опит за убийство на един действащ български политик, нещо, което не се беше случвало от страшния 2 октомври 1996 година, когато пред дома си бе застрелян бившия премиер Андрей Луканов. И това отваря голямата тема, че тези 17 години все едно не ги е имало. Убийството преди толкова години и опитът за убийство сега ще бъдат свързвани във всички политически анализи, което на практика ще ни показва, че преходът e още в своята начална точка.

Вълната от омраза срещу Доган, която се изля във Фейсбук, е симптоматична. Лидерът на ДПС наистина е един от най-мразените политици на прехода, но ако се отстраним за миг от изгарящите страсти на ежедневието, ще видим, че той едва ли е основният изверг на изминалите 23 години. Няма да влезе в списъка на топ 5 на любимците на България, но хладната преценка със сигурност не би го класирала и в топ 5 на злодеите.

Заради това омразата по Доган, която се изля, трябва да бъде разчитана като нещо много по-лошо от обикновен расизъм или просто желание да бъде намерен виновник.

Всички разглеждат Доган като някакъв автор на живота, който живеем, а всички ненавиждат този живот. Десните прозират постоянно в него някакво ченгесарско задкулисие, което си е конструирало паралелна власт, а левите са убедени, че има целенасочен заговор за разрушаване на всичко онова, което правеше България по-социална страна.

Всеобщата недоувлетвореност от живота си намери своята жертва – Ахмед Доган и заради това сега поне още една година темата за този атентат ще възпалява страсти като за сапунена опера.

В този смисъл разстроеният Лютви Местан от трибуната в НДК беше прав като каза, че основен виновник за случилото се е „езикът на омразата”. Но това не е езикът на омразата срещу едно отделно малцинство, а всеобщото самоотвращение, в което постоянно живее България.

Само много презиращи се хора могат колективно да повярват, че е възможно случилото се да бъде спектакъл. Това е мислене на телевизионни зрители, които няма как да бъдат убедени, че животът е в ръцете им.

Заради това Доган наистина е виновен. Той е една малка част от елита, който превърна България в една абсолютно обезверена страна, която е заливана от толкова мощна вълна на глобална омраза, че ако от нея можехме да произвеждаме ток, наистина нямаше да има смисъл да строим нова ядрена централа. Всъщност някои съчувстваха на убиеца – сигурно им се струваше, че той стреля по целия преход.

Опитът за убийство подкопа изключително крехкото усещане за европейска скука, в което България от години се опитва да потъне. Емблематичната фигура на последния политик от началото на прехода си отиде от политическата сцена с такова събитие, че човек и да иска, няма да успее да го забрави.

А това, че случката ще остави ужасни следи, е безспорно. Гледах репортажите от родното село на Доган, където телевизионните репортери вкупом се изсипаха. Отношението на селяните беше повече от враждебно. Това бяха мигове, в които не се знаеше кой е убиецът, какво е името му и какво е състоянието на Доган. Тези внезапно враждебни, а всъщност доста уплашени лица, ни разкриват по какъв тънък лед стъпваме тук в нашия опит да разнищим истината.

За голяма част от хората Доган е някакъв аватар на Сатаната. Обаче за българските турци той е силата, която ги спасява от абсолютния хаос. Независимо как ще оценявате този факт – той е безспорен. Той е опората на тяхната вяра в държавата и ако го нямаше, ако атентатът беше успял, не е ясно как щяхме да се справяме с последствията. Именно това парализира мисленето и му пречи да направи някакъв по-ясен анализ.

А съвсем отделно се натрупват много други въпроси. Къде беше вътрешният министър? Защо се бави толкова много време? Защо премиерът не даде изявление веднага? Къде са спали НСО? Защо съвсем си оплетоха версиите? Как се стигна до безпроблемното пускане на един криминално проявен на сцената?

Обществото, убеден съм, няма никаква надежда, че ще получи отговорите на тези въпроси. Доган и неговата партия са нещо като „Шифърът на Леонардо” – много загадки, половинчати отговори. Това всъщност е и драмата на прехода. Никой не отговори на важните въпроси. И никой не възнамерява да отговаря на тях. Заради това теоретиците на конспирацията могат да плуват спокойно във виртуалния океан – техните версии ще минават, защото никой вече не вярва на никого и обществото се намира точно на два милиметра от състоянието на абсолютна лудост.

Заради това реакцията на хората ме притеснява много повече дори от самото престъпление. Да реагираш с подобна злоба в толкова трагичен миг говори за масово изтрещяване. Не слагам себе си вън от него, не съм по-добър от останалите. Но след като напрежението отмина, след като потокът на фактите се поуспокои, се зачудих защо тази колективна лудост е толкова агресивна. Може би хората все още жадуват за отмъщение заради това, че животът на всички ни бе провален. Не знам. Факт е обаче, че езикът на омразата наистина убива, но пак ще повторя – това не езикът на расистите. Езикът на омразата е насочен към самите нас. България сериозно се мрази като страна и заради това дори престъпление, извършено пред очите на всички, може единствено да влоши живота ни, а не да ни накара да се замислим. Такава е кармата на прехода. Той дори не е почнал още. Отворете произволен форум и се убедете сами.

Заради това, честно, вече ме е страх да заспя.

Просто не знам в коя България ще се събудя след това...