Има един стар като плюнките на професор Юлиян Вучков стих. Той е написан от древногръцкия поет Алкей - литературен нарцис и лек фукльо в онези мрачни времена на Земята. Но този стих обобщава една извечна политическа мъдрост. Мъдростта за това кога човек трябва да се радва и да изпитва политически възторг. Стихчето гласи
Днес трябва всички
да се напием — дори насила, защото
тиранинът Мюрсил е мъртъв.
Мюрсил, твърдят историческите източници, е бил тиранин на Митилена (най-големият град на прословутия остров Лезбос) и литературата го е запомнила именно заради това стихотворение и заради това, че тъпият диктатор е бил противник на Алкей, поет, когото безпощадната мъгла на времето е пощадила. Което трябва да е особен културен урок за тъпите копелета - не стреляйте по поети, защото историята ще ви запомни по много кофти начин. В случая с радостно пиянство, макар и насила.
Стихчето на Алкей се появи в главата ми, когато чух, че Бойко Борисов, тиранинът от Банкя, господарят на полицейската кубинка, кухият лорд на магистралите, владетелят на сутрешните блокове, наричан от народа умилително Боко Тиквата, е подал оставка. Разбрах, че въпреки цялата удивителна дивотия на политическото битие в България, въпреки безбройните въпросителни, които бъдещето поставя, трябва да подскачам радостно по подуянските тротоари, все едно съм проумял безграничните хоризонти на политиката. Когато един прост и едноизмерен човек напусне властта, това винаги увеличава нивото на интелект във вселената и заради това се носех в софийските трамваи като светла сила на доброто, като танцьор на салса с повече килограми от необходимото и се подсмихвах на себе си, както го правят само необяснимо лудите.
България си взе довиждане със своята близо четиригодишна деменция. Бойко Борисов беше опит за радикален инфантилизъм на обществото. Наивната вяра, че кварталният хулиган ще ни защити от всички беди в неразбираемия свят и ще въздаде върховната справедливост на прехода. Не стана нито едното, нито другото. Полицейската кубинка от Банкя стъпка всяка нормалност в страната, а вместо да ни защитава, взе и последната стотинка от джобовете ни.
Заради това бях щастлив, че си тръгна. И то след протести. Това като мининум означаваше, че съпротивителните сили на България са много по-мощни, отколкото предполагаме. Много по-мащабни дори.
Тиранинът си тръгна с подвита опашка и кръв по асфалта. И това е неговото второ аз - всеки път, като стане напечено, той, като типичната мутра на прехода, си плюе на петите, защото гледа жегата да не го стигне и изпепели. А този път се бе събрала достатъчно жега - тя бе изразявана в плакати, бомбички, камъни срещу парламента.
И тиранинът се пречупи. Избяга. Заради това бях радостен в подуянската зима и си пеех на висок глас нещо, което не става за цитиране пред благочестива публика - отнася се за един популярен лозунг, който открито се съмнява в мъжествеността на премиера и го обвинява, че залита по своя пол. Какво да се прави - цинизмът също е начин да изразим радост във времена на политически вихрушки.
Гледах, че с оставката на Борисов възникват много въпроси. Нормално. Тепърва трябва да градим България наново след него. Той я остави в пепелища и почти пред гражданска война. Той остави страната с опоскан бюджет и опростачване в бедствени размери. Той деградира нивото на творческа мисъл до метафори с които да се опитаме да преодолеем поне за кратко цунамито на ежедневната чалга-сивота. Обаче тези въпроси не бяха важни в деня на неговата оставка. Изобщо не ми пукаше за тях. Политиката е съществена, но когато тиранинът умира метафорично, всички трябва да сме кьоркютук-пияни от радост. И аз бях. Радвах се като малко дете, че за първи път от четири години насам виждам държавата обединена, макар и по радикален начин. С изключение на 10-20 тъпи костюмара с тежки портфейли и една сюрия изкуфели реститутки, никой не тъгуваше за тиранина. Той сякаш се смали за един миг. Показа, че всъщност през цялото време е бил един злобен гном, едно политическо джудже, обществен лилипут, който е играл театър. Тиранинът угасна като спрян блок на ядрена централа.
Това, което Борисов не разбра е, че България го бе отписала още от края на миналата година. Последните му четири месеца бяха удивителна агония. Нито един верен ход. Нито едно вярно изречение. Когато тираните започват да се сриват, това прилича на сюрреалистичен филм. Всичко се случва бързо и френетично. Борисов се срина като небостъргач, ударен от самолет. И тиранинът за първи път почувства как всичките му оръжия не работят. Той се замята като животно в примка. Изприказва куп лъжи. Организира си театър. Опита се да оцелее като едноклетъчно. Не успя. Защото тиранинът не осъзна, че той беше фигуративно мъртъв още на първата година от мандата си. Когато се опита да стовари цялата вина върху и без това виновното минало, без да се опита поне един път да поеме отговорност за нещо. Или когато започна да използва полицията за политически цели. Тиранинът беше мъртъв още тогава, но през 2013 година за първи път го осъзна. Осъзна, че е като дух, който се опитва да говори на живите. Живите не го чуваха и не искаха да го чуват. Те искаха нова справедливост в живота си, искаха въздух за дишане, искаха различна държава, искаха национализация, искаха рестарт на всичко, което беше прецакано.
И тиранинът падна. Самичък. Жалко и позорно. Гадно и болезнено. Изглеждаше мрачен и злобен. Циничен и унижен.
Така трябва да се чувстват тъпите тирани. Това е тяхната съдба.
Така тряба да се чувстват винаги, за да бъдат прокълнати и никога повече да не повтарят черното си дело и тъпотия.
Анатема и чао! Хайде, изчезвай! Не се връщай! Бъди проклет завинаги!
Не тълкувайте последното като злоба. Не, не и не! Това е радост.
Защото, когато тираните умират, ние трябва да сме радостни и пияни.
Много радостни и пияни.
Напук на несигурното бъдеще.
