Природата е най-съвършения демократичен инструмент на тази земя. Тя винаги така балансира нещата, че да успее да запази усещането за вълнуващ живот, но и винаги намира начин да ти покаже, че не трябва непременно да възприемаш околния свят с възторжен кипеж на сърцето.
Така, например, природата е създала могъща, епохална, древна и мощна река като Дунав. Природата е направила така, че в една априлска вечер, понеже няма какво друго да се прави в китния Русе, където мирише на люляци във въздуха, а през деня слънцето прежуря, все едно лятото е подранило за своя гастрол, старият репортер се озова на брега на реката за една нощна разходка. Нощните разходки край реки са опасно явление.
Те могат да поразят несвикналия ум с такова количество вълнение, че да го накарат да се изгуби в координатната система на полудялата пролет. Но именно, за да спре този процес, природата, този съвършен демократ, е изпратила в пространството цели ята комари, които да напомнят за дуалистичната природа на битието.
Река – романтика. Комари – реалност.
Вървях край нощния Дунав и се сещах за стихосбирката на Мирча Динеску „Демокрация на природата”.
Отсреща румънския бряг тънеше в мъдър мрак, само в далечината се мяркаха някакви бродещи светлинки – вероятно закъснели шофьори или пък, да живее литературата! – вампири, които летят в лепкавата тъмнина с блеснали като фарове очи.
В мрака човек не може да вижда добре реките, но пък чува техния шум. Той е като симфония на тази демокрация на природата. Може би заради това от векове насам човешката раса все прави градовете си край реки, защото в техния шум долавя отзвука от онези древни времена на планетата, когато нашите предшественици са слушали този величествен ромон и в него са откривали своите собствени доказателства, че вървят по земята не заради някаква случайна игра на гените, а по някакъв друг различен, небесен и светъл промисъл.
Заслепен от фаровете
в яслата на Балканите,
където морето шурти
в клозета на кръчмата,
откъртваш дъска от оградата
и правиш корабче
Това е част от стихотворението на Динеску „Корабен дневник”. В него се говори за това как Балканите плуват в различен кораб от Европа в разпенения океан на времето. Което, реших аз, в моята среднощна разходка сред природната демокрация, не е чак толкова лошо, защото световния мрак удря само Европа.
На нас на Балканите битието ни е пратило ракия, а тя осветлява зрението и кара човек да пее, дори и когато времената са тежки...
Замислих се как големите реки ни изкарват от обикновената реалност. В далечината чувах някакъв телевизор или радио. От него се донасяше гласът на Бойко Борисов, който се гневеше на околностите, че го записвали как пикае, как в собствената си тоалетна бил подслушван. Изсмях се леко наум. Край голямата река дори титаничните идиоти като човечето, което ни беше премиер доскоро, вече не ми всяваха гняв, а само смях.
Това също е демокрация на политическата природа. Имаме една страна, прекрасна и китна, където напролет мирише на люляци, а, за да не се самозабравим, май са ни взели акъла, за да търпим цели три години и половина нещо, което прилича на мутра, ходи като мутра, говори като мутра и основно се интересува от това, че са го записали как е пикал, а не, че търгува с влияние.
Въздъхнах тежко.
Сетих се за едно друго стихотворение на Динеску как в древни времена поетът от Китай Ли Бер си обелил един портокал и от него излязла една принцеса. После действието скачаше в наши времена, където лирическият герой , в лицето на самия поет в днешни дни, обелва един пълен с нитрати портокал. От него изскача едно червейче и казва: „Нещастник, още ли вярваш в китайски легенди?”.
На брега на реката обаче старият репортер реши за себе си, че най-добре е да вярваш в китайските легенди, докато не спреш да дишаш. Ако не вярваш в легенди, в какво вярваш изобщо?
Въобще, реших аз, докато се вслушвах в речния мрак
и гледах тъмнотата на румънския бряг,
човек трябва да прекара живота си като наивен оптимист.
Да вярваш, че бъдещето ще е светло.
Да вярваш, че революцията ще победи.
Да вярваш, че светът може да бъде друго място.
Направо да вярваш, че е възможен един друг свят.
Светъл, слънчев, привлекателен.
И в него винаги ще мирише на люляци.
Вървях из нощния Русе, където случайните улични лампи не се справяха добре с мрака, гледах младото поколение, което не иска да заспива по цели нощи и се самоубедих, че човек наистина живее в съвършената демокрация на природата, където нищо не е в такова количество, че да може да ти писне. Така де – минижупите винаги са една идея по-дълги, отколкото настоява сърцето на романтика.
Заради това трябва да ви кажа откровено. Когато човек заема политическа позиция в този свят, той веднага се прецаква, ако не е социалист. Понеже само социалистите могат да бъдат толкова светли, че да вярват в различните светове. С което не искам да обиждам никого. Това са нощни впечатления и просто ги споделям със света. Това е моята истина.
Вървях си аз – неспокоен социалист в мрака на страхотния и спокоен град и стигнах до извода, че демокрацията, която изживяваме всеки ден, демокрацията на природа, която ще ни надживее с много, може би дори не ни забелязва. Това е проблемът на невечните същества в един доста вечен цикъл. Те са като формула, която се променя. Те са временна политика срещу вечно изкуство. А това е притеснително. Но основно по нарцистични причини.
Човек иска да бъде запомнен с нещо. Не е задължително да е нещо голямо и много смислено, но просто да е сигурен, че името му ще се понесе по една огромна и сива река, за да акостира в хоризонт поне няколко века след това.
После обаче си казах, че това е суета на суетите. Човек иска да бъде запомнен основно, за да се изфука пред хората, които познава. Когато тях ги няма, славата е леко безмислена.
Поне аз така си мисля.
А, повярвайте ми, нощните размишления не са моята специалност.
Заради това зарязах илюзиите за вечност, фантазиите за популярност и нарцисизма. Човек си дължи не вечност, а смислен и светъл живот. Човек си дължи различен свят и много идеи, които да не го оставят спокоен нито за миг. Толкова е банално. Като река, която не спира нито за миг.
И понеже почнахме от брега на Дунав, където мракът леко напомняше за безкрай, нека да пресъздадем тук и сега най-хубавото стихотворение на Динеску, този гений на отсрещния бряг:
„Късогледият художник”
Ах, колко безумци се мислят за генерали,
А някои постигат своето.
И късогледият художник, който сега боядисва яйца,
Ще зографиса някой ден голяма църква
И не е изключено
Над камбанарията й да прелети комета
И някой да възкликне: „Христос возкресе!“
Тъй че и ти,
И ти, която ден и нощ ми се кълнеш в любов,
Може би,
Може би някога
Наистина ще ме обикнеш.
Вселената, реших аз, която ден и нощ ми се кълне в любов и ме поставя в тази демокрацията на природата, може би някога наистина ще ме обикне.
И ще направи света различен.
Или поне бирата безплатна.
