Никога не съм очаквал да чуя от заместник-министър в правителството на Иван Костов, а и настоящ служебен премиер, да каже нещо, с което наистина съм съгласен. Марин Райков тези дни обаче ме впечатли с репликата, че темата за ДС е "част от чалгата на прехода". Вярно е, временният министър-председател каза това, за да защити заместник-икономическия министър Божан Стоянов, за когото Комисията по досиетата извади данни, че е бил агент на ДС. Случаят едва ли щеше да е интересен на някого, ако не беше факта, че само пет години по-рано същата тази Комисия е издала на Божанов удостоверие, че не е сътрудничил на службите. Обясненията на председателя на Комисията Евтим Костадинов звучаха адски тъпо - службите били подали неточни данни предишния път.

През годините темата за досиетата еволюира, за да стигне до днешната си трагична, направо митологична обремененост. От самото начало на прехода много хора си въобразиха, че в папките от миналото се крие това, което ще стане в бъдещето. И заради това фетишът на последните 23 години бяха тези лелеяни архиви, тази полицейска Аркадия, която трябваше да ни напълни със знание, историческа праведност и месианско просветление. Нищо такова не се случи. Нямаше как да се случи. Темата с Божан Стоянов обаче дава добра отправна точка да кажа няколко думи за тази чалгарщина на прехода, която унищожи всяка възможност за смислени дебати по миналото, а което е по-трагично, и по бъдещето на страната.

Винаги съм знаел, че досиетата не могат да носят нищо друго, освен мрак, чернота, интриги и абсолютна злоба.

В тези проклети архиви не е скрита никаква истина за прехода, а дори, вече съм убеден, не е скрита дори истината за хората, които са сътрудничили. Никакво знание, нито пък полезен ход за действие може да произлезе от войаорското взиране в миналото по този начин. Това е все едно да надникнеш през прозореца на красивата си съседка, с тайната надежда, че най-накрая ще я видиш как се съблича, а да установиш с ужас и повик за повръщане, че тя всъщност е мъж. Единственото полезно нещо, което може да следва от това, е да престанеш да се заглеждаш по нея. Но с досиетата ние отново и отново надничаме през прозореца и всеки път едни и същи хора се правят на морални инквизитори на миналото от позицията им на днешни медийни сутеньори на всяка власт.

Да не би досиетата да дадоха отговор на това как е възникнала олигархията? Да не би да ни отговориха на въпроса как България стана най-бедната страна в Европа? Защо сме страната, в която хората се чувстват най-нещастни?

Трябва да признаем и друго. Ако сега писъците на ударените от досиетата се чуват повече, това е, защото бумерангът се върна към всички онези, които сътвориха този нелеп хаос. Идеолозите на отварянето на досиетата бяха ударени от своя собствен Франкенщайн. И крясъците им продължават да тормозят интернет-пространството. Вземете един Иво Инджев - мине не мине месец и той отново и отново се дави в темата за собственото си агентурно минало. И всеки път отново, и отново повтаря версията си за нещата, защото тя е като котва, окачена на врата му. Той, разбира се, се подлага на това постоянно китайско мъчение, за да си извоюва правото да плюе останалите с досиета или пък БКП, или пък цялото минало, въпреки че е негов храненик. Но това не е християнска Голгота, нито пък е изкупителна ситуация ала Достоевски - това са плаващи пясъци, които те притеглят надолу, колкото повече мърдаш.

И честно - на мен ми е жал за хората с досиета, които се изживяваха като гласове на морала в първите години на прехода. Защото начинът да постигнеш мир и единение с миналото си не е да го отречеш, а да го разбереш. А разбирането е най-големият дефицит по нашите безкрайни хейтърски земи.

Да не говорим за това, че досиетата са самозатворена реалност и самозареждаща се. Толкова години минаха - не беше ли време тази тема да е останала в миналото, да сме се очистили от прахта на виновновото минало и да гледаме към хоризонтите на европейското бъдеще. Но колкото по-малко отговори дават досиетата, толкова повече и по-силно е сграбчването в тях, сякаш, ако затворим тази страница и последната възможност за придобиването на някакъв смисъл, ще изчезне завинаги и ще ни остави в досадното настояще.

И заради това Комисията по досиетата не действа като агенция по разкритие, а само като фабрика за хаос. Защото, дори аз съм склонен да го призная, миналото на един човек не винаги предопределя неговото настояще. Фактът, че някой е бил агент преди, не означава, че сега е кофти човек. Нашата фиксация в досиетата е израз на огромно недоворие на това, че някой може да се промени. Израз е на сляпата вяра, че всичко, което се е случило, е конспирация. Което като минимум означава, че телевизионните шамани, които постоянно ровят в досиетата, всъщност не вярват изобщо в демокрацията, а смятат всичко наоколо за спектакъл.

Заради това досиетата са чалга. Те са проста мелодия, те са "води ме в някоя квартална кръчма" на изминалите години. Те са абсолютна липса на знание, а единствено черна възможност да злорадстваме над миналото, сякаш това ни помага да направим днес държавата по-смислена.

Изобщо отговорът, че ДС е виновна за проблемите ни днес, от ден на ден става все по-безсмислен и тъп. Далеч съм от мисълта да обявя предишните служби за съставени от ангели, но пък всяка поредна извадена папка ни потопява по-скоро в индивидуалния мрак на всеки отделен човек, отколкото в някаква бивша сатанинска фабрика за мащабни конспирации.

Заради това си мисля (утопично), че в началото на прехода някой трябваше да събере енергия, да подпали всички проклети папки, за да остави завинаги на миналото това, което принадлежи само на него. Но България е страна, в която никога не е възможно да почнеш начисто, което също е форма на чалга. Един път изпята една песен, тя ти влиза в главата, а един път отворена първата папка и България реши да изгълта цялата отрова, все едно някой опиянен от много алкохол е станал да танцува на песен на Ивана в някоя кръчма.

Досиетата ни разкриха много индивидуални подлости и кариеризъм, но не дадоха, отново ще повторя, абсолютно никакъв отговор за това кои сме сега, защо сме сега. Защото такъв отговор няма или поне не се крие в миналото. Досиетата обаче се оказаха красив начин да не пожелаем бъдеще.

Колкото и да ми е забавно да слушам как пискат тези, които пуснаха духа от бутилката, защото всъщност досиетата можеха да унищожат единствено и само тях, на мен вече не ми е смешно.

Защото рано или късно тези архиви ще престанат да бъдат някаква тема, понеже поколението, което можеше да се самоподозира и самопровери, вече го направи по тъмен начин и не постигна абсюлютно нищо. А след това? Какво ни чака след това?

Ето на тези въпроси нямаме отговор.

Защото чалгата на досиетата ни научи да не ги задаваме.

След тях ще щракаме с пръсти и ще се чудим защо нито една друга песен не ни идва наум.