Първата книга на Вонегът, която прочетох, беше по-малко известният му в България роман „Синята брада”. Стана съвсем случайно. Бях ученик, който започваше да открива прелестта на романите, в които не се говори за индианци и обикалях безцелно една събота из Пловдив. Тогава видях сергия за книги и непознатото за мене име.
И до днес не знам какво ме накара да си купя точно този роман. Нямах представа кой е Вонегът, как пише и дали изобщо ще ми хареса. Оттогава съм развил една своя теория (и си мисля, че самият Вонегът би я харесал) – книгите по мистичен начин намират път към хората, които биха ги оценили най-добре. Никакво друго обяснение не може логично да изясни как точно реших да си взема „Синята брада” и два дни след това да не мога да се разделя с този роман. Изчетох го на един дъх без да вярвам на очите си, че някой може да пише с такава лекота, хумор и свежест, а най-накрая да живееш с усещането, че си научил нещо много важно и истинско за света.
„Синята брада” е роман за измисления от Вонегът художник Рабо Карабекян, представител на единствената автентична американска школа в изобразителното изкуство – абстрактният експресионизъм. Без да проверявам точния цитат, Вонегът чрез неговия герой казваше, че тези творци са ценни, защото са се отказали да бъдат съдник на историята. Те просто разливат боите си на платното, правят странните си рисунки, търпят подигравките, но действат като истински творци, отдадени на цветовете, идеите си и вкопчени в живота. Всъщност идеята на романа не е да бъде книга за изкуството, а книга за живота. Заради това ведро ни говори и за най-тъжните неща.
Парадоксът в книгата е, че най-известната картина на художника Карабекян, едно монументално платно всъщност се е саморазрушило понеже е било нарисувано с некачествени бои. И това, ако не е поредната черна шега на американският писател – страхотен образ на един живот, влагаш усилия, занимаваш се, отдаваш енергия, а след теб нищо не остава. И въпреки всичко – нищо от описаното не е повод за депресия, ужас или страдание. Повод е само за кратка равносметка пълна с черен хумор.
Точно така правят истинските приятели – не те оставят да се отчаеш напълно.
Карабекян беше като литературно продължение на Вонегът. Самият той никога не си позволи да бъде съдник. Имаше мнение (ето, говоря така сякаш наистина съм го познавал) по много въпроси, никога не го криеше, но не го поднасяше арогантно като единствената рецепта за бъдеще на света.
Много ми харесва това, че Вонегът винаги, във всеки свой роман пише за себе си, за семейството си, за съмненията си. Така всяка негова книга всъщност е прозорец към самия писател, към неговия свят и тревоги. Така литературата става лична до невъзможност. Смятам, че Вонегът го прави нарочно.
В едно общество, в което индивидуализмът е поставен на пиедестал, писателят не иска да бъде индивидуалист, той иска да е част от голямо семейство, което има светли пориви за бъдещето, а не е впримчено в затворения кръг на разрушителните си страсти.
В този смисъл Вонегът е много тъжен човек. Той вярваше в идеалите за по-добра Америка, когато Втората световна война приключи, а след това доживя времето, в което видя страната си да се превръща в световен полицай, в империя, която самозабравено се опитва да контролира целия свят.
И от книга на книга неговият хумор ставаше съвсем леко по-тъжен. А последната си книга с размисли кръсти „Безотечественик”, просто не можеше да разпознава в САЩ държавата, в която иска да живее. Дори с чувство на черна ирония се заканваше да съди производителите на цигарите „Пал Мал”, защото от всяка кутия му обещавали да го убият, а са го оставили да живее до осемдесет и няколко години, достатъчно, за да види как алчността, изведена в политически принцип и арогантността на епохата напълно заместват всеки един от идеалите в които е вярвал.
За да преодолее студенината на епохата, Вонегът създаде свое литературно алтер-его, което умело прехвърляше от роман в роман, за да може по-добре да покаже своето изтерзано от размисли битие – писателят на фантастика, винаги издаван в малки тиражи и от странни издателства, Килгор Траут. Траут е клоунът, който винаги разказва странни истории, на които се чудиш дали да се смееш или да плачеш. Това е самият писател, превърнат в литературен герой. Наблюдателят на абсурда, който може да бъде изразен единствено чрез абсурд. Може би заради това последните книги на Вонегът могат да бъдат наречени романи, но само приблизително. Реалността разруши романовата форма у американеца. Последната му книга, която може да се нарече роман, е „Времетръс” от 1997 година, въпреки, че там романът се прекъсва от цяла серия от лични размишления, сякаш всичко у литературния клоун е отишло на кино. В тази последна книга Килгор Траут се появява като основен герой, вероятно за първи път, защото в другите книги винаги е епизодичен и странен. А чрез него със смях се разказва за почти окончателния край на времето, което разлюляно скача от момент на момент. Книгата е много интересна – Вонегът и неговият литературен близнак за първи път се срещат така в една книга, а след нея той просто не написа друг роман. Времето вече беше промено и Вонегът искаше да пише за света по друг начин. Защото искаше по-добър свят и тъгата на неговата литература, която повярвайте ми е много красиво смешна, идва от това, че той не видя света по-добър.
Аз харесвам всички книги на Вонегът. Във всяка една от тях през годините съм намирал смисъл и нещо близко до самия ден. Заради това винаги съм го чувствал не като писател, а като приятел. Убеден съм, че ако можехме да се видим с него, щяхме да пием по бира и да говорим така, все едно винаги сме се познавали. Поне аз винаги съм го познавал. Най-често обаче съм препрочитал романа му „Механично пиано”, въпреки че той не е най-силното произведение, което е писал, но му е първото – писано е през 1952 година. То представлява много шантава антиутопия, която съдържа всички белези на онова, което щеше да направи по-късно Вонегът велик.
В книгата е осъществено бъдещето, но по начинът, по който си го е представял леко странният американски икономист от норвежки произход Торстен Веблен. Няколко думи за самия Веблен, защото той е фигура, която е непозната в България. Веблен (1857-1929) е създател на течение в икономиката, което се нарича „институционализъм” и като всяко определение не означава абсолютно нищо. Икономистът е еднакво критичен към крайните капиталисти и към марксистите, защото смята, че са въздухари, обременени от своите исторически фантазии. Той е толкова разочарован от предприемачите, толкова яростен критик е на непроизводствения капитализъм, че стига до своя лична утопия – почва да смята, че инженерите са единствената прослойка, която носи здрав дух на промяна в света. За него инженерите и само инженерите, а следователно и технологиите могат да променят света, защото го изчистват от хедонизма и от ненужните страсти. Тази странна философия сякаш е била създадена като обект за пародия на самия Вонегът, който, независимо от разочарованията си до своя край неизменно вярваше в човешкото начало. Той описва този бъдещ стерилен и странен свят в който обикновените хора вече нямат място, за да покаже своята надежде, че именно човешкото е единствено в състояние да бъде морален компас в света и нищо друго. Като пиша това мисля, че знам защо толкова пъти съм препрочитал „Механично пиано”, защото тя е светла книга и ми показва нещо, което Жак Атали казваше за смисълът на философията на Маркс – „човек заслужава доверие”. Като истински ироник обаче Вонегът не пропуска и да се надсмее над себе си в тази книга. Той описва революция в този свят – двама инженери, които не искат да бъдат като останалите си колеги я правят и разрушават машините в един град. Най-накрая обаче, малко преди да ги арестуват, виждат как хората са се събрали на един площад и с обожание гледат последната останала работеща машина..
Вонегът обича да намигва.
В романа „Котешка люлка” пък американецът въведе няколко нови термина. Един от тях е „карас” – това е група от хора, които може да нямат нищо общо помежду си, чиито пътища обаче се преплитат. В този смисъл имам чувството, че Вонегът от моя карас. Защото клоунадата ми харесва. Защото само смехът може да ти даде смисъл в пребиваването под небето, докато си зает с това да бъдеш свестен и последователен.
А смехът на един човек му осигурява безсмъртие и незаменимост. Всеки се смее по уникален начин и това е по-сигурно дори от неповторимата ти ДНК.
Смехът на Вонегът можеше да направи света по смислен.
Нали така правят приятелите?
