Една жена – Бойко Борисов

„Една жена – Адолф Хитлер”. Така кръщава последната глава от книгата „Техника на преврата” (1931) великият италианец Курцио Малапарте. В нея той първи анализира цялата идеология на нацизма, харизмата на лидера на тази партия и предсказва, че хитлеристите ще вземат властта в Германия.

Малапарте обаче много изненадващо открива у Хитлер не мачистки, а женски черти. Той сравнява неговото поведение с това на жена, която иска да бъде харесана, а идеологията на нацизма с колективния несъзнаван порив на един народ към някакъв семеен уют, където семейството това са Те, а всичките останали са врагове, които искат да смутят домашния покой.

Далеч съм от мисълта да сравнявам Бойко Борисов с Хитлер. Историческите сравнения винаги са калпави и като правило не работят изобщо. В случая с българския премиер пък всяка историческа аналогия е обречена на крах, защото имаме една съвсем неисторическа фигура. Говорим за фигура дотолкова извадена от усещането за историята, че единствената и тема е колко асфалт е излят върху географската територия на страната.

Но Борисов – това е коледното ми откритие – има изцяло женска природа.

Гледах изявата на министър-председателя във „Всяка неделя”, което беше нещо като телевизионен коледен спектакъл, който трябваше да представи властта като майчинска, загрижена, добродушна и отдадена на мисли за безсмъртието на душата и просперитета на Началника.

Премиерът загрижено като домакиня обяви, че прави всичко възможно (метро, дъги на шосета, магистрали), за да можела България да живее по-добре в бъдещето.

Разбира се, в България бъдещето не струва пет пари, защото то е като Годо, който никога не идва. Всички говорят и спорят за него. Но резултатът от тази битка е живот в досадното и протяжно настояще, където кризата никога не свършва, а доходите са замразени като тялото на мамут под ледници.

Но загрижената Майка-премиер се ожали, че опозицията не идвала да му благодари заради това, че е поел политическа отговорност, заради това, че свършил толкова полезни неща. Това е синдрома на пренебрегнатата домакиня, която постоянно пищи, че трудът и не е оценен достатъчно. Борисов влиза в тази роля, защото няма никакви идеи, които може да развие. Той е абсолютно безпомощен по стратегическите въпроси, куца сериозно в икономиката, основни въпроси на управлението тънат в мъгла за него. Светът му е сведен до откриване на отсечки и това очевидно му стига. Домакинята просто се е затворила в своя разбираем свят и възприема всичко останало като травма.

Бойко Борисов демонстрира и други женски роли. Например, влезе в ролята на Кари Брадшоу от „Сексът и градът”, когато реши да коментира приятелката на Сергей Станишев. Това е женската природа – тя истерично настоява да бъдат обсъждани други жени. Той дори свали два пъти разговора от своята основна опозиция Станишев, за да дешифрира своята опозиция в сянка – Моника Йосифова. Това е много женски ход. Стил „Мата хари”. Бойко-жената обаче се оказа способна интригантка.

И вероятно именно домакинята в него е стигнала до разтърсващото лично откритие, че Брюксел критикувал, но чрез имена като „доклад за напредъка”. За една домакиня, която е вманиачена по „Сексът и градът”, подобно откритие е допустимо, дори похвално, но да ни го съобщава един премиер на четвъртата година от мандата си – в това има нещо нередно.

Но ние просто се заблуждавахме досега за природата на властта на Бойко. Тя не извира от някакъв стихиен мачизъм. Това е женска природа, която копнее да бъде обичана и поради тази причина с мъка да съобщава как се е натоварил със задачата да бъде лошото ченге и да каже на хората, че няма добавки. Всичко разиграно, разбира се, беше театър, защото липсата на пари е нещо много условно в администрация, която обича да си делка бонуси като катаджия извънредно дежурство по празниците.

Още навремето в книгата си „Женска психология” Карен Хорни много интуитивно се бе добрала до знанието, че понякога жените (най-често от несигурност пред бъдещето) влизат в мъжка роля и развиват поведение на мъж. Очевидно домакинята-премиер е в тежък конфликт с премиера, който се прави на мъж и от този драматичен сблъсък се ражда цялата психария на българския политически властови пейзаж.

Вероятно заради това Жената беше изцяло в свои води, когато трябваше да клюкарства за парламентарната конкуренция. Оплю Костов, най-накрая се опита да оплюе и Станишев, озлоби се срещу Кунева – една изплашена жена, която не знаеше къде се намира.

И която объркано, на въпрос дали вярва в безсмъртието на душата, заяви, че програмата на нейната партия била да открива църкви и да кани хора на тези събития.

Нямаше как Премиерът-жена да отговори на този въпрос.

Трябваше да я питат за някой сериал.

Там и е силата.

Като заговорихме за половата неидентифицираност на премиера в този текст, трябва да разкажем още една история. Тя е пълна противоположност на историята на Бойко Борисов. Историята на човека, който първи описа женската природа на Хитлер и ни даде инструментите днес да разберем нашата собствена власт – Курцио Малапарте.

Малапарте има живот, по който може да бъде сниман роман. Той се ражда в много богато, аристократично семейство под името Курт Цукер. В началото на своята младост, когато започва да се занимава с журналистика, Цукер е убеден, дори фанатичен фашист. Но той притежава качество, което само за три години го изхвърля от това движение – никога не спира да мисли. В началото той вижда в Мусолини човека, който може да възроди старите аристократични идеали на италианската мечта, но твърде бързо вижда, че Мусолини е само един картонен идол, който се заобгражда с посредствени, злобни и много ограничени хора. Тогава в Цукер настъпва жесток прелом. Той си измисля нов псевдоним – Курцио идва от поиталианченото произношение на Курт, а Малапарте е жестока гавра с името на Наполеон Бонапарт. Това, което при Наполеон е „буена парте” (добра част), при младия журналист става „мала парте” (лоша част).

Малапарте става автор на цяла серия от статии срещу Мусолини и фашистите. Резултатът – хвърлят го в затвора за три години. Водачът на фашистите не иска никой да му мъти водата. След като излиза от затвора, Малапарте изобщо не е укротен. Започва Втората световна война и той отива като военен кореспондент на Източния фронт. Там е поразен от обикновените руснаци, които вижда и цял живот след това пази най-хубави и топли впечатления за тях. С тези великолепни впечатления започва и култовият му роман „Капут”. Малапарте с очите си вижда как руснаците превъзхождат нацистите и завинаги остава на тяхна страна. Един обикновен руснак му помага да си крие записките от немците. В романа „Капут” се вижда другият прелом у Малапарте – той има възможност да обикаля цяла Европа и да разговаря с представителите на старата европейска аристокрация, които в неговата фантазия трябва да са пазители и носители на старите европейски идеали. В тях обаче той не намира нищо подобно. Вижда как аристокрацията е клекнала пред фашистите и е приела Хитлер за неизменен и непобедим. И последната му вяра е рухнала напълно.

Заради това след войната Малапарте изкарва няколко години като в сън. Не му е останало нищо в което да вярва. Разболява се тежко. Не е ясно какво е мислил в последните години от живота си, но две седмици преди да умре в къщата си в Капри, той се записва в Италианската комунистическа партия. Последните му мигове, казват после неговите роднини, са светли, защото е открил нови идеи, които да го крепят.

Днес вероятно ще се намерят хора, които с ирония (но иронията е модерното проклятие на света, която го спира от това да научи наистина нещо) да кажат, че Малапарте е сменил вярата в един тоталитаризъм с вярата в друг. Но това не е така. Малапарте просто е един от рядката порода хора, които не могат да живеят без някакъв идеал. Той го търси през целия живот. И го намира.

Заради това умира спокоен.

Изводът обаче от цялата тази житейска история е съвсем друг. Понякога, оказва се, грешните хора, на грешното място, в най-прецаканата епоха могат да вземат правилните решения.

А това, собствено, е и скромната ни надежда за идващата 2013 година...