Заглавието на този текст е вдъхновено от един култов разказ на Пелевин "Македонска критика на френската мисъл". В него се разказва за "новия руснак" Насъх Нафъков, който е култов герой и, който разбива френската мисъл, както стрелят според легендата македонците - от кръста.

Та неговата идея е въплатена в стихчето:

Та веднъж на Осми март

Бодрияр нафука го на Барт.

Това всъщност е добър опит за превод на непреводимия оригинал:

Как-то раз 8-го марта

Бодрийяр Соссюр у Барта.

Идеята в разказа е, че френската мисъл е стигнала дотам в своето развитие, че вече се е превърнала в свят сама по себе си и не обяснява нищо, освен самата себе си. Малко усложнявам ироничната критика на Пелевин, но философската критика на руската душа съдържа в себе си твърде много черни дупки, за да бъдат избегнати.

Сетих се за френската мисъл, обаче, когато отчаяно исках да обясня за себе си какво не е наред (поне според мен) в това, което минава за протестна вълна в София.

През 1989 година телевизионното отрязяване на революцията в Румъния стресна целия свят и го накара да вярва в реалността на безумието там. Години по-късно всички разбраха, че румънската революция е първият политически риалити-спектакъл. Жан Бодрияр, който така ненужно е охулен в разказа на Пелевин, нарече подобен тип събития - симулакри.

Съвременната епоха живее в изкусна манипулационна заблуда, имитира процеси, но всъщност повечето събития са лишени не само от смисъл, но дори от легитимност. Липсващата политическа легитимност е заместена от шоуто. А шоуто е просто симулация на реалност.

Софийската телевизионна революция от лятото на 2013 година е типичен Бодрияров продукт. Имитативен политически симулакър. Медийната истерия, режисираните шествия, бруталният опит всичко да изглежда спонтанно - това са елементите на някакъв драматургичен сюжет, чийто автори отчаяно се опитват да стоят разтворени в абсолютната анонимност.

Не е необходимо всички участници в един симулакър да го осъзнават като такъв. Голяма част от тях навярно наистина вярват в него, но това не променя природата на събитието.

Самият Бодрияр е убийствен в оценката си: "Когато телевизията се превръща в стратегическо място на събитието, тя се конструира като убийствена автореференция, става един затворен механизъм. Реалният обект е унищожен от информацията – не просто отчужден, а разрушен. От него остават само следи върху един монитор".

Може би заради този самозатворен свят: "телевизия - събитие - телевизия", процесът на бунта изглежда все по-парадоксален, защото той съществува единствено през медийното си отразяване. Оставяме настрани причините за бунта - те са адекватни - говорим за неовото продължаване до точката, до която той съществува единствено, защото телевизиите го захранват.

И когато битката срещу олигархията попадне на терена на медиите, тя вече престава да бъде това, което е, защото е спорен въпрос доколко медията отразява истината или някакво свое усещане за нея. А протестиращите, поне една част от тях, ясно осъзнават, че продължителността на протеста ще е равна на времетраенето на медийното внимание. Ако в един момент стане някакво друго грандиозно събитие и всевиждащото око се отмести, изобщо не е ясно колко време може да продължи останалото в сянката събитие. И това се дължи на липсата на ясна друга кауза, освен формулирата "оставка на кабинета". Епохата не може да съществува вечно в състояние на симулакър.

Друг французин Жан-Франсоа Лиотар твърдеше, че обществата се поддържат единни чрез "големите разкази". В случая с телевизионната симулация това е разказът, че на улицата са излезли младите, красивите, съвременните, модерните, преуспелите, които правят своята революция срещу олигархията. Това, че зад този образ, в миговете на истерия, прозира озъбената усмивка на една различна, но драматично алчна олигархия, просто не се споменава. Събитията, които не влизат в "големия разказ" просто отпадат от съзнанията на хората, защото целостта на сюжета ще бъде нарушена, а ако това се случи, ще е краят на въобразената естетика.

Ние можем да разкажем нашето общество като приказка (едни безкрайно добри срещу едни безкрайно лоши), но рискуваме драматично да изпаднем от реалността и да се окажем насред разказ, който е като розов сироп от патос и напомпани клишета. На мен, заради това, февруарският разказ за протестния свят ми бе по-симпатичен. Протестът там никога не се фиксира върху самия себе си и своята невероятна красота, може би защото имаше широко социална основа и парещи социални искания.

Заради това не мога да разбера и колебанията на невероятни анализатори като Николай Слатински, които в мига, в който могат да разширят разказа до реалността, защото хората наистина трябва да експроприират собствеността на олигархията, се разколебават и остават в рамките на статуквото. Ето това е плашещото в юнския разказ - той не може да пробие статуквото, той е протест в рамки, революция в рамките на закона, стилизирана фантазия за бунт.

И все пак телевизионната революция имаше и своите положителни моменти. Не знам дали България се е събудила с чувството за граждани, които имат власт. Това тепърва предстои да се докаже. Но всяка телевизионна революция разширява границите на нашето мислене, дори когато не цели това. От един момент нататък бунтът ще се движи по собствени закони и в един свят, в който "нещата стачкуват", както бе казал Бодрияр, няма да се учудя, ако след утъпканата пътека на "средната класа", наистина дойдат тези, които знаят как да разкажат приказката по-радикален начин.

Според Пелевин силата на френската мисъл се крие в това, че в един момент всичко, което тя описва, може да се окаже истина.

С други думи - тя е един възможен свят.

Аз се постарах да опиша друг.