През 2011 за първи път участвах в проява срещу редовното използване на Паметника на Съветската армия за политически цели. Тогава журналистът на свободна практика Иво Инджев, който е виртуален пленник на всичките си вътрешни демони, бе решил да прави нещо като полулитийно шествие, полуполитическа акция срещу паметника. Пичът беше подходил като подготвен организационен работник - беше написал даже лозунги, които персонажите ще се появят да носят. Едно от предложенията, вече и с топ не можеш да го избиеш от паметта ми, гласеше: "Стърчиш над нас като член Първи". Всяко изречение, в което има думите "стърчане" и "член", задължително подлежи на фройдистки анализ, но в случая коректно ще се оставя вие сами да си го направите. Иво Инджев не е централен герой на тази статия, а само бележка под линия в нея. Той е просто метафора на политическото и обществено обсебване ,на което са подложени около хиляда души, живеещи в центъра на София, които постоянно стенат впримчени в ледената прегръдка на своята русофобия.

Сега ще се опитам да ви обясня защо не говоря за културни акции около Паметника на Съветската армия, а за изявен писък на русофобия. Всеки човек има правото да харесва или не Русия, да одобрява или не нейната политика. Всеки човек има свещеното право да вижда такъв свят, който му отговаря най-добре на вътрешното фън шуй. Като искате България да се извини на Чехия - боядисайте Министерския съвет. Като ви пречи Путин - ходете и протестирайте пред Руското посолство, Външно министерство или където ви душа пожелае. Паметниците са невинни. Независимо какво си мислите за тях.

На мен, разбира се, ми е ясно. Паметникът в центъра на София символизира един исторически провал за определена група от българското общество. Заради това тази група, бясна и истерична, се опитва по всякакъв начин да пренапише историята, но се получава тъпо. Както е тъпо 45 години по-късно да се извиняваш за нещо, за което извинение вече не само има, но има и разкаяние.

Наясно ми е, че мозъчето на някоя пиарка от далечен гръцки курорт отчаяно е родила изтърканата идея, че пак трябва да се прибегне до поостарелия инструментариум на боядисването, за да се посъбудят протестърите, а поне белким чешката преса се сети за нас, но използването на такива техники върху паметници може да е разрушително върху самата идея за общество.

Боядисаха го в розово и кво? Боядисаха го като комиксови герои и кво? Българските опити за политическа естетизация на подобни акции неизменно фалират, защото и техните автори виждат и знаят, че всъщност нямат никаква обществена подкрепа, а само тънки стръкове тръстика под бурния вятър на историята.

Пърформансът не може да замести историята. Боядисването не може да отмени историческото време. Заради това акциите срещу паметници са безплодни като опита да накараш секс-кукла да забременее. Фактът, че чукането със секскукла не води до потомство не е отказал любителите на нетрадиционни практики от този вид удоволствие, така че и аз не очаквам любителите на нетрадиционни исторически удоволствия да се откажат от техните атаки срещу Паметника, но всеки опит не им придава сила или тежест, а точно обратното - натиква ги в блатото на собствената им мизерия.

Сега ще ви кажа още, но не стреляйте като мен. Няма избор между Изток и Запад, никой не ни кара да избираме между Европа и Москва - това е избор, който се опитват да внушат, че трябва да направим, защото така е изгодно на същата тази истерична русофобска псевдоинтелектуална котерия. Защото само в тази мътна вода на историята те могат да осъществят своите цели по окончателното ограбване на страната и възцаряване на зализаната олигархия, която вече си е въобразила, че никога няма да има смяна на модела, а протестите, ръководени отгоре, ще бъдат все десни.

Изборът Европа или Евразия е фалшив като циците на попфолкпевица. Изборът винаги е бил: национална отговорност или интелектуално позьорство, път към бъдещето или нарцистично блато. Има хора, които искат този избор да е активен, защото само така могат да бъдат ценност. Но, както казваше Гео Милев, "какво е отечество?" - така и аз ще попитам - "какво е Евразия?" и "какво е Европа?".

Ценностите не съществуват от днес за вечността. Ценностите подлежат на смяна. И това е тяхната разлика с историята. Историята съществува в паметта и в паметниците - ценностите са изражение на реалния живот, но ценностите на 19 век не са ценностите на 20. А защо се опитват да ме накарат да вярвам, че ценностите от 20 век са актуални и в 21?

Когато водиш битка срещу паметници, трябва да си готов всеки момент да си признаеш, че си абсолютно фалшив. И аз не приемам да има булеварди, кръстени на Борис Трети, но се примирявам с това, защото царчето е било част от историята, а битката с историята е от такова естество, че си обречен винаги да губиш. Така и тези, които воюват с паметници, ще умрат самотни, изолирани и озлобени, защото не можеш да пребориш миналото и пътните знаци към него. Никой не те кара да го приемаш, но да воюваш за неговата промяна е пълна простотия и израз на титанична лудост. Ако щеш, боядисай цяла София в розово, това няма да отмени факта, че това, което наричаме "интелектуален елит", вече е една самоизолирала се, продала се общност от хора, които не само нямат национално, те нямат вече дори историческо съзнание, удавени в мътилката на собствената си продажност и комплекси. И това е нашата карма днес - да живеем в принудително боядисан в розово свят, а да знаем, че основните бояджии са пълни капути, комлексари и политически шантонерки.

В името на спасението на душата си, точно тези хора трябва да оставят Паметника, защото той е живото доказателство, че историческата палачинка се обръща по-често, отколкото предпологат. И че това, което е смятано за вечно, всъщност се оказва преходно. Възмездие винаги има, особено когато не водиш битка с реалните проблеми, а с паметниците от камък. Колкото и да ги рисуваш, колкото и да ги боядисваш, това не отменя историческата мизерия на ситуацията. Защото в паметниците има мистическа сила. Мавзолеят е построен за една седмица, а го събаряха две.

Паметниците са нашата памет, а който води битка с паметта, води битка със самия себе си.

Е, на мен ми писна да гледам този спектакъл на лудите.

Оставете паметниците на мира.

Отидете да се лекувате!