Преди няколко дни налетях на текст, който ме изуми със своята съвършена нелепост, политически нарцисизъм и самодоволство в ядрени количества. Става дума за една лекция от 2003 година на медийно митологизираният бивш естонски премиер Март Лаар (понастоящем министър на отбраната), която той е изнесъл пред фондация „Херетидж”.

Фондация „Херетидж” е точно от тези десни, маниакални и ултраконсервативни тинк-танкове, пълни с много кинти, които разпространяваха и разпространяват по цял свят икономическите идеи, навлекли ни зловещата икономическа и финансова криза. Именно тази фондация разпространява из света измисления „индекс за икономическа свобода”, предназначен да бъде нещо като камшик за всички правителства, които не искат да пуснат големите корпорации да влязат като скакалци и напълно да опоскат вътрешните им пазари.

През 2003 година консервативните тинк-танкове още бяха господари на положението. Мержелеещата се на хоризонта война с Ирак предизвикваше финансово-еротични тръпки по гърба на много бизнесмени, които вече виждаха тлъстите поръчки за възстановяване на арабската държава и за нейното пълно ограбване. На хоризонта не се мяркаше никаква криза и вероятно поради тази причина патетиката в изказването на Лаар от днешна гледна точка може да дойде в повече за несвикналия на консервативни алабализми ум и на унищожения от кризата портфейл.

Но преди да навлезем по същество в изказването на Лаар, трябва да кажем няколко думи за самата Естония. Естония е любимият проект на дясната мисъл по света и в Европа. Под път и над път тази държава с население от 1,3 милиона души се дава като пример за успешни, бързи, качествени десни рформи, които направили икономиката на Естония някакво либерално чудо на бляскавия капитализъм на 21 век. Именно Лаар като премиер е този, който въвежда плоския данък в Естония през 1992 година, нещо с което не спира да се фука през цялата лекция и също така се твърди, че прави много реформи, които превръщат Естония в нещо като балтийски тигър, който започва да ръмжи към големите европейски мастодонти и да набира сила, за да ги детронира в неопределеното бъдеще. В България в момента е много трудно да се намери достоверна информация за Естония и нейната икономика, защото всички статии, на които ще попаднете, са писани от лакираните икономистчета, които прокарват тоталния десен мрак у нас, а в техните мисли Естония е нещо като митологичната Шангри Ла, където децата си татуират Милтън Фридман по ръцете още в детската градина, а духът на Роналд Рейгън броди из улиците и задява младите естонски девойки, които си купуват за пореден път новите издания на книгите на Айн Ранд.

Няколко съвсем странични факта обаче развалят този образ. Първият от тях – когато кризата удря, Естония веднага глътва вода – през 2009 година ръстът на БВП рекордно пада до минус 14,3 %. Индустриалното производство е в шок – то се срива с 33, 7 на сто, което и до днес е рекорд за Европа. След този титаничен удар, който разтърсва като електрически шок дясната формула за икономика, на следващата година Естония успява леко да поизправи гръбнак, но едва след като се отказва от част от идеите, които иначе фондация „Херетидж” предписва под път и над път на страните по света.

Втори факт – оптимистичният тон с който се пише за балтийския тигър никак не обяснява как така Естония е на пето място в цяла Европа по брой на самоубийствата. Проблемът е, че когато потърсиш независима информация за тази страна, веднага се натъкваш на платените статии, които са призовани да митологизират управлението и реформите там, защото десният модел отчаяно се нуждае от страна-отличник, която да размахва с надеждата, че някой ще се върже отново на неолибералните номера.

И факт номер 3 вече е много готин. През 1994 година Лаар пада от власт след вот на недоверие. Защото паричната реформа, която извършва, се оказва типично дясно шаманство. Изведнъж се разбира, че огромна част от парите се оказват в ръцете на двама естонски бизнесмени. Вероятно това е причината „Херетидж” да си котка Лаар постоянно – финансовите брокери с маниакалните погледи и през седем континента се намират и през девет кризи оцеляват.

Сега вече да се върнем на патетичното изказване на Лаар от 2003 година, озаглавено мащабно: „Как Естония направи реформите”. В нго той мащабно започва с жалоните на консервативната мухлясала икономическа мисъл – Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, които са обявени за мащабни визионери, успели едва ли не да видят в бъдещето един свят свободен от данъци и от задълженията на държавата да отпуска пенсии и да хрантути бедните. След триуфалното начало (да ви припомня – още е 2003 година, до началото на жестоката буря остават цели 5 години и банкерите спокойно са храносмилали черния хайвер и шампанското) изведнъж Лаар произнася следната култова реплика:

„Основателите на консервативната революция ни показаха, че мечти, които изглеждат невъзможни, могат да се постигнат, ако се преследват с твърдост и последователност.”

Терминът „консервативна революция” тръгна триумфално в началото на 80-те години на 20-ти век, когато една нова генерация от икономически шамани се посветиха на задачата окончателно да разградят основите на кейнсианския капитализъм, да приватизират абсолютно всичко, да предоставят ресурсите в ръцете на една шайка от свръхбогати предприемачи и да максимализират бизнеспечалбите до умопомрачителни нива. Разбира се, тази революция излезе солено на три четвърти от света. Разграждането на създавани с десетилетия икономически инфраструктури, социализирането на огромните загуби от маниакалната приватазация, стопяването на пенсионните фондове и абсолютното намаляване на социалните осигуровки задълбочи драматично неравенството, превърна света в клокочещ коктейл „Молотов” и дори подпали фитила, който в крайна сметка достигна до бомбата, и я взриви.

Така наречената „консервативна революция” оцеля толкова дълго заради появата на нови пазари в лицето на страните от Източна Европа, които се освободиха от тоталитаризма, защото в основата си тя е свръхпаразитна и на практика не развива, а само употребява готови ресурси. Нека да обясня този момент – появата на модерни технологии, развитието на компютърния сектор не е част от консервативната революция, както днес се опитват да го изкарат. Тове е научно и технологично действие, което не е обвързано с някакъв вид политика. Всичко останало обаче – паразитирането върху природни ресурси, свръхексплоатацията на бедни страни, превръщането на цели държави в еко-гета, всичко това е част от процеса, който Лаар описва с икономически оргазъм.

Каква революция може да бъде нещо, което винаги е било подкрепяно от най-богатите? Каква сила е да откраднеш парите на бедните и да създадеш кастови кланове от богаташи? Каква смелост е да оставиш хората без социална сигурност и права? Каква демокрация е да овладееш основните медийни ресурси и да си купиш на килограм медийни агенти, които като проповедници да ходят по света и да възхваляват пискливо измислените идеи за „консервативна революция”.

Това всъщност е икономически преврат. Тъмна афера. Това, което през 2003 година Лаар нарича „революция”, е престъпление срещу човечеството и един ден трябва да има съд за неговите организатори. Аз лично не мога да открия разлика между един Пол Пот и Маргарет Тачър например. Може би една-единствена – това, което Пол Пот правеше открито, цинично, гадно и брутално, Тачър осъществи като измама, подлост, а един ден жертвите на тачъризма по целия свят ще се окажат почти толкова, колкото жертвите на червените кхмери.

Лаар перфектно си е научил урока по безсмислици. „Консервативната революция” е открила свое морално оправдание – тя всъщност е едва ли не педагогически опит да се събудят хората, да бъдат направени инициативни, да се научат да поемат рискове. Как хубаво звучи? Неолибералната мисъл се представя едва ли не като инжектиране на адреналин в сърцето – да те накара да се задействаш, да те ритне по задника и да тръгваш да преуспяваш. Това, което авторите на този преврат никога не споменават в своите речи обаче и което страховито отсъства от триумфалния анализ на естонеца е, че когато ресурсите бъдат приватизирани от шепа хора, то възможността за инициатива се стеснява драматично като стомаха на африканче, което чака страната му да просперира грандиозно с пазарна икономика. Всъщност „събуждането на инициативността” е страховита лъжа, която трябва да служи като основен аргумент срещу неравенството - ти си беден, защото си тъп, неподвижен, неиницативен и мързелив. А това, че огромните финансови средства се предават от баща на син, че икономиката стана кланова, а големите корпорации по странен начин намразиха всяка идея за конкуренция, изобщо не съществува в лъскавото битие на консервативните икономически речи.

Същото се случва и с тяхната патетика по отношение на политическите им и идеологическите им кумири. Естонецът, който, нека да бъдем честни, е просто като една маймунка, която трябва да прави реклама на големите капитали, говори с апломб за хора, чието име днес вече не се споменава без задължителна ругатня отпред. Защото, след като опоскаха света като вируси, след като докараха нечуваната криза и потопиха в мрак толкова много страни, днес тези същите неоконсервативни мислители, от висотата на огромните си банкови сметки, продължават да настояват за абсолютна невинност. Речта на Лаар е прелестна, защото днес той вече не би я написал по същия начин, тя е документ за красивото минало на техните лъжи, за годините, в които хубавите им приказки все още се котираха на пазара.

Пакетирането на „консервативната революция” като медиен продукт беше необходимо, защото вероятно и големите банкери са искали да се почувстват поне за малко герои. Това всъщност показва, че все пак левите революции са оставили някаква болезнена следа в душевността на капиталистическите „колоси”, които са искали да прихванат поне малка част от тази бунтовна слава. Но осъщественото всъщност е перверзен вариант на революция – просто един финансов елит реши да открадне всичко, до което стигаше погледът му и да създаде световен политически климат, който завинаги ще легитимира кражбата като нещо нормално, абе направо революционно.

Днес този балон се разпука драматично, а нарастващото недоволство на хората показва ясното желание да започне да се мисли за обществата по света като за нещо, което може да открие нов път, вън от капитализма, вън от „консервативните революции” и всякакви други форми на тероризъм.

Заради това днес можем иронично да препрочетем речта на Лаар, защото тя е от последните проблясъци на триумф на токсичната мисъл.

Легендата за Лаар гласи, че като става премиер, той всъщност е прочел една-единствена икономическа книга „Свободата на избора” на Милтън Фридман (икономически демон, който заслужава отделна разработка, доколко изобщо е вярвал в свободата на избора трябва да питате всички чилийци, които загинаха от кървавия ботуш на ген. Аугусто Пиночет, любимият диктатор на Фридман и на неговите клонинги, наречени „Чикаго бойс”).

Тази една-единствена икономическа книга не ми излиза от ума. Защото, когато нормален човек чете за „консервативната революция” няма как да не остане с впечатлението, че именно това е нейният основен проблем – тя се гради върху невежество, алчност, репресии и откровена кражба.

Абе – еднокнижна е.