Не знам дали някой някога ще се осмели да напише учебник по виртуална психиатрия. Това ще е сложна задача, защото преди от спецалиистите по объркана психика се изискваше единствено познаване на пластовете на душата, докато новите специалисти трябва да имат и хакерски познания. Защото днес живеем във времена, които поставиха по съвсем друг начин проблема за съзнанието, неговите демони и кротки лудости, защото всички тези (демоните и лудостите) получиха нов начин за театрална изява и усложниха всичко до крайност.

Но е факт, че възможността много хора едновременно да обитават едно и също електронно пространство, промени по радикален начин представите ни за неврозите, комплексите и начинът за защита от тях, който истинските последователи на Фройд и цялата му школа наричат с поетичната дума „сублимация”.

Нека най-напред отново да поставим на дневен ред очевидното, защото ми се струва, че никой не мисли върху него, а рано или късно трябва да се появи някой, който да го формулира като философска тема. За първи път в историята на човечеството хората получиха възможност да удвоят себе си и да получат виртуално продължение на собственото си мислене.

И тук опираме до проблем номер 1 в съвсем новата история на виртуалната психика: доколко човек е единен със своя профил в социална мрежа? Казано по-просто, въпросът е – доколко един човек прилича наистина на това, за което се представя в социалните мрежи?

Както портретът на някой е творчески поглед на един художник върху реалността, така и виртуалното продължение на мисленето няма как да е идентично с оригиналът. Просто в процеса на трансфер на мислите от едното до другото място със сигурност се получава шум и отваря възможността за написването на този текст с няколко наблодения върху природата на фейсбук-живота.

Възможността да си себе си и друг едновременно е плашещо романтична, защото е пресъздаване на най-големия блян на всички поколения досега. Изходът от сивотата към ежедневието, към напрегнатия електронен живот на колективното мислене е като скок от покрив на небостъргач към друг покрив на небостъргач – тоест, винаги има шанс вместо твърда почва под краката си да усетиш безкрайното пропадане към блесналите светлини на спотаените долу градове на лудостта.

Но, нека да оставим тази тема за бъдещо изследване, защото индивидуалната лудост е интересна само при определени обстоятелства, при странно нареждане на съзвездията и подходящ алкохол.

Когато обаче индивидуалните лудости се съберат на едно място, тяхната сила не е за подценяване. Тогава всичко това прелива в една неразрушима и на практика непреодолима глобална лудост в неголям, но достатъчно дразнещ размер. Защото, уви, навремето фантастите като предсказваха електронната епоха и пишеха с наслаждение за нея, не успяха да предвидят, че човек ще пренесе в бъдещето си и два милиона неврози и комплекси, които го следват още от времената на пещерите.

Всеки, който поне за кратко се е завъртал из Фейсбук и по анархистки начин е вилнял из владенията на Зукърбърг, няма начин да не е забелязал натрапчивото повтаряне на три-четири масови неврози, които покосяват пространството като изстрели от картечница. Ако наистина имах таланта на психиатър, щях да си направя труда да изчисля през колко време се появят цикличните лудости, които избиват винаги по едно и също време, сякаш са контролирани като приливите от движението на луната.

Първото явление, което се набива на очи е колективният статус. Рано или късно всеки се сблъсква с послание, което го призовава да постави на стената си някое изречение, ако е срещу голямо разнообразие от теми – от насилието срещу животни до рака на правото черво. Не ме разбирайте погрешно – изобщо не поставям под съмнение благородните каузи, просто никога не съм разбирал как колективното повтаряне на едно и също би допринесло за една кауза. Освен, ако не приемем, че виртуалните времена са модерно завръщане към варварщината и вярата в шаманското поверие, че думите по неведом начин контролират вселената или поне имат код за достъп до управленския й пулт.

Ако бяха един-два статуса, щеше да се трае, но в един момент колективните статуси станаха епидемия, която вече считам за лична обида към всички потребители. Изобщо не схващам какво може да мотивира папагалското повтаряне на мелодраматични глупости и то пълни с клишета. Заради това предпочитам да приемам това за проява на лудост, а не на целенасочен интелектуален саботаж срещу трезвата мисъл във виртуалното пространство. Защото някои от статусите са пълни с истински глупости. И ще ви дам любимият си пример за това.

Едно от посланията специално запомних и записах, защото прекрасно показва лудостта:

Казваш за някой, че е дебел, но всъщност ти не знаеш, че той може да има сериозно заболяване. Казваш на 15 годишно момиче, което държи сина си в ръка курва, но ти не знаеш, че тя е била изнасилена. Казваш на един мъж грозен, но ти не знаеш, че белезите по лицето му са в следствие на това, че той е спасил нечий живот. 85 процента от вас няма да сложат това на стената си. Но ти го постави, ако си срещу стереотипите и предразсъдъците.

Не знам дали от пръв поглед ви направи впечатление радикалната глупост в този колективен статус. Имаме пред себе си послание срещу стереотипите и предразсъдъците – колко благородна кауза! Но в следващия момент се появява изречението: „85 процента от вас няма да сложат това на стената си”. А това си е стереотип и то в най-изчистен, направо академичен, вид. Авторът му или авторката съвсем очевидно и представа си няма каква абсолютна дивотия е написал/а, но това е друга част от виртуалната психиатрия – всеки започва да си въобразява, че може да каже абсолютно всичко и не му пука дори и за интелектуалните последици от такава олигофрения.

А това е само началото. Следва цяла серия от послания – постави това на стената си, ако си срещу детския паралич, копирай този статус, ако смяташ, че приятелите са най-хубавото нещо на света, сложи това като послание, ако ти пука за децата в нужда... и много други, много други.

Свръхупотребата на това средство води до абсолютна инфлация на смисъла. Половината от хората, които поставят колективни статуси вече едва ли осъзнават тяхното послание, а го правят по автоматичен рефлекс. Резултатът е, че подобен подход към виртуалното пространство е един от начините да се изхаби неговата сила като социално-организиращ механизъм. В крайна сметка всички сме срещу лошото в света, ама колективният статус те кара да смяташ, че с едно споделяне си направил вселената по-светло място. Имам новина: не си!

А, сетих се за още нещо култово. Обясненията в любов на майките. Ето един друг величествен пример:

Тя винаги ще бъде там за мен, за да ме чуе, да се смее или да плаче Заедно с мен, понякога да ми каже неща, които може би НЕ искам да чувам. Ще ме обича с цялото си сърце. Никой никога няма да ме обича повече от нея!! Защото ... тя е МАЙКА МИ! Поставете на Вашата стена Ако имате майка, която e ВСИЧКО за Вас! Обичам те, МАМO.

Отношенията деца – родителите са най-хубавото и ценно нещо. Но, сериозно, не виждам как един колективен статус допринася за тази хармония, особено пък, ако е пълен с толкова голямо количество лиготия. Но лудостта не обича логичното мислене, тя се самозарежда от повторенията. Не напразно невротиците си изграждат цяла система от сложни ритуали – те наистина вярват, че така успокояват вселената и я вкарват в правилните релси.

Само, че е странно да си зрител на такъв психоцирк, защото в него няма и грам творчество. Заради това понякога се опитвам да си представя какви ли хора раждат и пишат такива сърцераздирателни статуси и целят да ги видят на максимално количество стени. Някакъв електронен оргазъм ли получават от това? Какво смятат, че постигат? Дали си мислят, че така стават нещо като фейсбук-месии на свободна практика? Доставчици на светли мисли? Загадка.

Единственото свежо нещо, което тази лудост е родила е забавната контракултура, която се появава като неин отговор. Тя е наистина забавна, весела и пародира по невероятен начин повече статуси. Единственият отговор на лудостта е чувството за хумор, което си е ускпокоително.

Втората масова невроза, която се появява през 5-6 месеца също има неизвестен произход, въпреки, че подозирам, че началото е даден от някакъв неизвестен бъзик.

Винаги се намира някой, който да се върже на писмото, което казва, че администрацията на Фейсбук (очевидно въобразена като някаква демонична канцелария на Гестапо) ще започне да трие профили, които не проявяват активност и заради това всеки трябва да прати писмо до минимум 15 души, за да може да не изпадне от електронните архиви. Същият вариант на писмо го има с предупреждението, че Фейсбук ще стане платен, но ако пратиш писмото може да се отървеш, защото ще стоплиш сърцето на младият милиардер Зукърбърг и той ще те пощади от финансовата си секира.

В началото се опитвах да отговарям на такива циклични писма и да настоявам пред техните автори, че написаното е халюцинация и трябва да спрат да тормозят приятелите си с такива неща. Нито един път обаче не срещнах разбиране.

Опитах се да говоря с логични аргументи, особено за идеята, че Фейсбук ще стане платен. Логиката ми беше много проста – въвеждането на платен достъп до сайта много рязко ще намали приходите на Зукърбърг, а подозирам, че това е последното нещо, което милиардерите искат да им се случи. Логиката за това е желязна. Както се бе изразил един талантлив блогър – Фейсбук и сега не е безплатен или поне е безплатен точно толкова, колкото храната, която се дава на прасето, за да се угои.

ФБ печели от събирането на данни за интересите на хората, което веднага ще трябва да престане да прави, ако въведе платения достъп. Заради това в самото начало на сайта стои надписа: „Безплатен е. И винаги ще бъде”. Да не са луди да заколят златната кокошка?

Това с триенето на неактивните профили също е грандиозна партента, защото вероятно поне 45 процента от профилите не са докрай активни. Но пък нали голямата идея е да има профили, а никой не иска да се отървава от тях, защото пред рекламните агенции вървят големите, а не малките числа.

Но кой да слуша?

Тази лудост си пълзи из Фейсбук и идва отново и отново, упорито и монотонно, като Халеевата комета. Тогава схванах, че човек няма шанс, ако се изправи сам и логичен пред неврозите на другите. Вероятно човек може самичък да преодолее своите собствени, но е безсилен пред неврозите на останалия свят. Но пък може да ги изучи направо на професорско ниво.

И като последен пример ще обобщим няколко дразнещи кротки лудости, които също могат да бъдат забелязани из необятните полета и ще оставим на учените да ги класифицират един ден за бъдещето.

Дразнещата склонност към патриотизъм. Сега нека пак да се разберем – мисля, че е полезно човек да обича родината си. Но пускането на снимки с тезиси колко си горд, че си българин е контрапродуктивно, защото е израз на мащабен комплекс. Да не говорим, че досега с дългия си стаж във ФБ не съм видял патриот да се гордее с нещо съвременно, че е Българин. Най-ранния обект на гордост е битката при Дойранското езеро, всички останали гордости са толкова назад във времето, че понякога спокойно можем да ги приемем за исторически сън. Да не говорим, че „гордият българин” толкова често изпада в бяс при споменаването на малцинства, други държави или култури, че в един момент на човек му идва еретичната идея, че това, което в България минава за патриотизъм просто е компулсивно-обсесивно разстройство на индивида.

„Колективната панихида” – забелязах, че когато някоя известна личност почине Фейсбук потъва в чернота и тъга. Между другото – това не винаги е лошо, мъката преминава по-лесно, когато е споделена, но когато се умножи пред очите ти в един момент започва да става нереална. Това е ефектът при мен всеки път, когато видя колективно възпоминание за някой. При това приемам, че голяма част от хората наистина изпитват страдание или поне мъка от загубата на известен човек, но събрано накуп почва да става абсурдно и смешно. Да, именно смешно. Феноменът е описан от Салман Рушди – той разказва за новелата на Хайнрих фон Клайст – „Земетресение в Чили”. В тази кратка новела страшните събития се случват с такава голяма бързина, че в един момент тя става смешна, въпреки, че всичко описано е невереоятно трагично. Това е великото опиянение на живота – тъгата и радостта вървят ръка за ръка. Фейсбук за първи път ми демонстрира този ефект – нереално голямото и бързо нарастване на такива трагичи постове има комичен ефект. Вероятно повечето покойници биха оценили по достойнство тази изящна ирония.

„Консерватизмът”. Странно е за мен, но в едно от нищо неограничавано пространство, винаги се намира някой, който да постави граници. Ето – един приятел пусна на снимка на това как колят агне, при това не особено брутална, да не говорим, че това е обичай отдавна по земите ми, но са се намерили хора, които да докладват снимката и тя му беше изтрита. Друг приятел пусна снимка в бодра репортерска акция – как се опитва да запише мнението на украинките от „Фемен”, които с голи гърди се опълчиха на домашното насилие у нас и техните кадри бяха показани по всички вестници и телевизии. Пак се е намерил някой да докладва снимката и тя бе изтрита. Изобщо любим спорт във ФБ се оказа въвеждането на някакви ограничения.

Друго ограничение на което налетях е – настояването на всяка цена да се пише на кирилица. Това също не го схващам. Винаги съм смятал, че е важно какво имаш да кажеш и, ако е така – ако искаш напиши го и с арабски букви, стига да има кой да го разбере. А пък производителите на най-големи глупости много често пишат именно на кирилица, но очевидно това също е схема, която не може да се промени.

Понякога си мечтая за една идеална постмодерна книга – каталог на всички видове неврози с които човек може да се сблъска в своя шеметен житейски път. Очевидно е, че това е непостижимо изискване, но запленен от културно размишление човек може да си позволи да мечтае. Също така може да си позволи да мечтае за свят от лудости.

После обаче се сепваш.

Дори желанието за това си е вид лудост.

А пък лудостите придават екшън-вид на реалността. Поне за малко, поне за кратко.

Поне за едно виртуално битие.