През 1991 година Владислав Тодоров (известен днес повече като автор на романите "Дизфт" и "Цинкограф") публикува своята книга "Адамов комплекс".

В по-късни произведения на автора ("Хаотичното махало"), а и по самата радикална насоченост на книгата, си личи каква е целта на автора. Той обръща езика на комунизма срещу самия комунизъм. Заравя се до дъното на ляво-радикалната словесност, за да може да я използва като езкекутор на всяка социалистическа идея по земята.

Целта на Тодоров е санитарна - той изстисква цирея с надеждата, че повече нищо никога няма да загнои, а демоните и призраците от миналото завинаги ще бъдат прогонени от колективната памет. Без да пресилваме много, можем да кажем, че Тодоров се свърхнатоварва с ролята на политически екзорсист, който използва езика на демоните, за да ги прогонва от общественото тяло на България.

Днес никой вече не се интересува от това, защото мащабната битка за покваряването на съзнанията успя, но отвъд икономическата символика на прехода и преразпределянето на собственост и пари, имаше преход, който се осъществи като битка на метафори, като свръхпротивопоставяне на образи, като фентъзи-двубой на думи, които в идеалния свят трябваше да изчистят колективната душа от политическата отрова на миналото и да я представят на бъдещето неопетнена, чиста, невинна.

И Владислав Тодоров се нагърбва да води този двубой с оръжията на самия противник - радикалната лява реторика, която се простира в целия диапазон от страстните есета на маркиз дьо Сад през политическите крясъци на френските, но особено на немските дадаисти, до радикалните изстъпления на Пролеткулта и неговият основен радетел, философът и научен фантаст, мечтаещият за вечен живот Александър Богданов. Тази битка е с митологични измерения. Тя е изключително амбициозна задача, която може да се появи в главата единствено на млад философ, който като маг си мечтае да преобърне цялата вселена. Заради това смятам, че Владислав Тодоров не само е най-добрия български философ, на когото някога съм попадал, той е човек, който заживя чрез словото. А понеже словото е коварно, изменчиво и според Библията има нещо общо с небето, тази книга се доближава до най-съвършените творения на българския дух.

Защото именно с нея и чрез нея Владислав Тодоров (по-късно той бе сред създателите на ДСБ, но се разкая бързо) спаси българската левица. И не само нея. Той спаси, в митологичен план, цялата левица, потънала в европейска меланхолия и отчаяние в началото на 90-те години на миналия век.

Открих тази малка книжка "Адамов комплекс" (само около 150 страници) през 1996 година, но 5 години в началото на 90-те години си бяха като поне 40 сега. През това време авторът на текста вече бе успял да избяга от България, да започне да преподава в Принстън, да напише велика книга за театъра "Малък парадокс за театъра", да преразкаже на английски своята митологична битка с левия език и образи и уви все още да не е достатъчно популярен в България, което е престъпление. Сериозно ви казвам. Владислав Тодоров е гений, а "Адамов комплекс" е книга, която се старая да препрочитам поне веднъж годишно.

Нека да ви обясня накратко и популярно нейната основна идея. Тодоров започва от факта, че според него комунизма не предстои, а вече се е състоял. Изключително интиутивно, нещо, което никой политик от новоформираната десница в България не направи, той тръгна да търси корените на лявото мислене не в икономическите или обществените структури, а в цяла една култура, в литературните и философски идеи. Изводът му е, че комунизма е безпределно ефективен в създаването на идеологически образи и крайно дефектен икономически.

За да докаже своята цел, той започва системен разгром, въпреки, че тук има едно "но", за което ще стане дума след малко, на цялата система на лявото мислене. Обрисува политическия немски дадаизъм, който истерично настояваше за публично хранене на телата, размазва тотемните символи на съветския тоталитаризъм като в някакъв политически хербарий. След това се прехвърля на дьо Сад (този бесен французин е изключително симпатичен, а есето му "Французи, още едно усилие да бъдете републиканци", което може да бъде намерено в книгата "Философия в будоара" е изключително светъл пример за радикализъм). Минава през литературно-философските проекци на Роза Люксембург, но по изключително симпатичен начин, за да завърши с прочетен наново библейски текст за спасението на човека от политическите пространства, имената и ада.

Дневният ред на Тодоров е начертан, но точно тук става ясно, че философа е впримчен в необятната сила на левия език. За да може да го разгроми, той трябва да го разкаже наново. И авторът на "Адамов комплекс" сякаш се опиянява от революционната естетика, която съдържа словото. И точно тук става чудото - когато започва да говори за тези идеи, които трябва да прободе с кола, за да могат те да изчезнат като вампири, Тодоров се оказва пленник на левия радикализъм. Изваждайки от историята силата на тези идеи, се вижда, че тяхната светлина не само е много силна, усеща се, че те никога не са били осъществявани по начина, по който са били замисляни. Тодоров насочва философската картечница срещу реалността на идеите, но идеите не могат да бъдат убити, особено, когато в тях сияе толкова сила.

А колкото повече факти натрупва около тях философът, толкова повече става ясно, че този призрак, който трябва да остане в историята, е на път да се осъществи наново. Защото между икономическата реалност на социализма и неговите идейни основи зее огромна разлика. Лявата идея е безкрайна и мощна, защото тя е генератор за промени, а не протеза за перманентно оковаване на обществото.

Левият език на модернизма е бунтовен и неукротим и точно като такъв просто не може да бъде убит и изтръгнат. Вадейки го от тъмнината във времето, когато всички останали идеи трябваше да тържествуват, Тодоров сътвори най-голямата митологично-политическа операция на времето - възкреси левите слогани, намери онази автентична сила, която е проектирала цели поколения комунисти и радикали след себе си.

Левият модернизъм сътворява не само цялата естетика на еротичното откриване на човека по нов начин, но и на гражданина, който не иска да се примири с околния свят. И изборът на оръжие в случая, езикът на модернизма, всъщност превръща автора не в екзорсист, а във възкресител.

Тодоров в един момент се намира насред политически ритуал, който преди това не е разбирал докрай, но в момента, в който го изказва, придава му словесна телесност, левият език получава нова мощ. Защото лявото мислене първо би разгромило титаничната безполезност на иделогическите клишета на тоталитаризма. Носителят на левия език, въпреки дясната си същност, се оказа спасител на идеи, които пренесе през времето, за да стигнат те до случайните си читатели и завинаги да ги пленят с мощта на своето безсмъртие и мощ.

Мисля, че преоткриването на този език спаси интелектуално левицата. Разбира се, това се е случило незабелижимо в митологичния ъгъл на прехода и то по времето, когато хората повече се занимаваха с броене на кинти, отколкото с преоценка и възкресяване на идеи. Но преоткриването на левия език промени живота на Тодоров.

По време на управлението на Иван Костов, въпреки че в политческото пространство той е десен, на няколко пъти на Тодоров му крясваха от най-висши управленски нива и му отказваха правото на аналитично мнение. Със своята словесност на ляв модернизатор, който преоткрива сюрреалистичната поезия, авторът на "Адамов комплекс" вече започваше да изглежда като страничен човек в това, което се формира като десница в България. И съответно тя го изхвърли на своите маргинални брегове, а вероятно той прописа литература, просто за да изрази тази мощ на лявата литература, която го превзе отвътре.

Днес времената са такива, че е трудно човек да говори за идеи, без да изглежда скучен и еднообразен. Всички се вълнуват много повече от телевизионните изяви на картонените фигури, отколкото от митологичната битка за политически език. Но аз, чрез "Адамов комплекс", открих себе си като радикален левичар. Тодоров ми даде думите, идеите, даде му изказа, отвори вратата към нещо, което трудно бих открил самостоятелно. И заради това смятам, че преходът бе осъществен от богове на иронията. Само така един костовист успя да бъде спасител на левицата. И когато левицата един ден отново тръгне към своите автентични корени, там, където промяната е неотменима ценност, а радикалността запазена марка, тя ще трябва да мине през това, което Тодоров написа. Той изчисти левия език от тоталитарните догми и разкри диаманта за всички, които са успели да се сдобият с този безценен труд.

Авторът не извърши ритуално самоубийство. Просто авторът се промени с тази книга, той се осъществи чрез език, радикално различен от неговата ментална настройка. Тази книга е пилигримско пътешествие, което завършва с неочакван извод.

Комунизмът наистина не предстои. Това научих от Тодоров.

Комунизмът е възможен всяка една минута.

Един костовист ми го показа.