(гледната точка на един ляв маргинал)
Изобщо не възнамерявам да спазвам политкоректни и съчувстващи клишета в този текст. Нямам намерение жалостиво да хлипам, че нито една политическа система не е съвършена без силно дясно, защото реалностите много често показват точно обратното. Не възнамерявам да спазвам максимата, че за ударените не трябва да се говори, нито пък да се подчинявам на етикецията, която десните никога не са спазвали, да бъдеш толерантен към противника. Десните винаги са били най-нетолерантните хора в тази страна и заради това резултатът от последните избори е израз на неочаквана справедливост, на почти трансцедентален знак, който поправя една аномалия, просъществувала 23 години.
Краят на десницата е логичен, справедлив, закономерен и предвидим. Българската десница има леви корени, а човек каквото и да прави, и да струва, никога не може да избяга от своя ген. Трябва ли да ви припомням първите програми на СДС, където целта им е да се борят за "социализъм с човешко лице". Те, десните, възникнаха като партия на промяната, но не и на реставрацията. А не промениха нищо. Просто бръкнаха в историята и извадиха от там всички чудовища на миналото, всички призраци, които все още мърдаха и сътвориха от България това, което тя е днес.
Само за посветени. Нито искам, нито съм в състояние да отрека вината на левицата за състоянието на България сега. Но това не е текст, посветен на БСП, а на десните. А разликата между БСП и "традиционната" десница днес е, че в крайна сметка БСП все пак е направила нещо правилно, защото все още може и се преборва за доверието на хората, а десните изчезнаха в блатото, въпреки че все още пускат по някое друго балонче от дъното.
На 10 ноември България можеше да бъде съвсем друга страна, ако десницата не бе поела по своя път на безумието, който приключи на 12 май 2013 година. В тази десница от първите дни на прехода се бяха събрали неосъществени кариеристи от тоталитарно време, амбициозни апаратчици с комплекс за малоценност, хора, които смениха боята си буквално за едно нощ, за да се събудят злобни, бесни и в състояние на безкраен театрален антикомунизъм. Те толкова викаха и се драха, че в крайна сметка постигнаха обратната цел. Може клишетата на антикомунизма да се повтарят масово, но пък за сметка на това хората протестно започнаха да изпадат в меланхолия по миналото, нещо, което от първите дни бе присъда за цялата политическа система на прехода, за всички партии на прехода, които останаха в 1991 година, за да не могат никога да излязат от там.
Постепенно десницата се разви, трансформира се не само в политически, но и икономически механизъм и стана обществено чудовище, което и до днес е останало в колективното несъзнавано от хората обществено презрение към Иван Костов. В последните си думи към своите активисти той се ожали, че бил превърнат в гръмоотвод за омразата. Нееее, той сам се превърна в тотем на омразата, като отказа да признае, че това, което до днес нарича "реформи", всъщност потопи страната в още по-голяма бедност. Костов закрепи България след виденовото управление, но на каква цена? Той осигури стабилност с цената на бедност. Той осъществи властта си с цената на абсолютното отслабване на държавата. СДС по негово време стана мощен агрегат за корупция и фабрика за лъжливи думи. И заради това най-дразнещото за страничния наблюдател е способността на неговата секта и до днес да вярва в халюцинациите за Костов, а не в реалния Костов.
БСП се спаси от този демон, защото бе партия с вътрешна демокрация, нещо, което Костов никога не позволи в своята формация. Той я превърна в църква и така завинаги я уби за политиката.
Да обясня и нещо друго. Сега ви се струва (тук се обръщам към случайните читатели, а не към вдъхновените костовисти), че са си отишли някакви много мащабни партии, поради една оптическа медийна особеност. Просто ДСБ и СДС в последните 4 години бяха свръхпредставени в медиите, особено като отчетем реалното ниво на тяхното вляние. Това е така, защото една голяма част от средното поколение журналисти (за разлика от всички останали професионални прослойки) са костовисти. Което в медийния случай означава, че бленуват за една десница, която никога не я е имало, нито някога ще съществува. Тези хора са започнали професионалния си път като журналисти в началото на прехода и е естествено да не искат да се разделят с идеите на младостта си и с неосъществените политически пориви на същата тази младост. Народът казва "довиждане" на "традиционната" десница от 2001 година насам и то последователно, вот след вот, но романтичната природа на медиите, а и на журналистите, така и не им позволиха да приемат болезнената истина.
Това "реформаторско" дясно никога не го е имало.
"Синята" идея умря някъде, когато Костов окончателно превърна приватизацията в инструмент за създаване на новата олигархия.
Лъвчето се пенсионира отдавна, но очевидно, заради десните идеи за пенсионна реформа, така и не успя да получи пенсия навреме. А и дори да я беше взело - през 2000 година щяха да му я отрежат наполовина.
СДС/ДСБ престанаха да бъдат имена символи още в началото на този век. А се покриха с вечно презрение, когато последователно няколко пъти гласуваха "за" кабинета на Бойко Борисов. Коя е тази "традиционна" десница другаде, която би гласувала за нещо, което после нарича с язвителното прилагателно "популистко". Именно този узаконен принцип на двойния стандарт прецака невъзможното българско дясно и го обви с тази мъгла на забравата и омразата.
Тъпо е, разбира се, да искаме от десните да разбират днес това. Те и без това останаха малко и е добре да останат насаме с тъгата си. Заради това ги призовавам да не четат този текст. Не искам думите ми да са танц върху гроба, а просто осмисляне на политическата реалност за свободни хора. Поради много причини, а това ще го повторя няколко пъти в течение на този текст, "традиционните" десни са най-несвободните хора в тази страна, защото никога не си позволят кипящото и освобождаващо съмнение в тяхното лидерство.
Когато хората почнаха да наказват десните на избори, десницата реагира по най-глупави начин - почна да мрази народа. Мога да ви извадя десетки примери за явна агресия от страна на костовистите спрямо хората. Те очакваха автоматична любов 24 часа в денонощието, нон-стоп. А получаваха само все по-миниатюрни и миниатюрни резултати.
В годините на прехода много чувах от десните как те искаха от левицата покаяние за миналото. Аз смятам, че левицата се покая. Каквото и да съскат днес виртуалните костовисти, левицата се покая. Десницата обаче никога не го направи. Тя беше кариеристична и озлобена и смяташе, че е абонирана за политическа вечност. И никога не каза дори една дума за извинение. Поне едно кротко "съжалявам" за всички експерименти, които струпа на главата на обикновените хора. Десницата ги бичуваше и заливаше с клишета, че не искат да бъдат отговорни за собствения си живот, докато с държавни поръчки създаваше милионери и клиентелистки кръгове, които после първи я предадоха.
И заради това ви казвам - една политическа система спокойно може да съществува без десница. Латинска Америка го доказва. Там десните партии платиха за своите безумия с цената на това, че изчезнаха напълно. В Латинска Америка днес опозиция на социалистите са социалдемократите и обратно.
И се чудя, дали не е възможно и България един ден да получи такъв модел, защото диагнозата на традиционната десница е една "непотребност".
Да не говорим за нейните опити да си имплантира идеология. Спомням си немощният идеен опит на Костов да зарази СДС с християндемокрацията, въпреки че самия той говореше за "седемте божи гряха". После младото поколение костовисти преоткри Айн Райнд, а нейната философия завинаги унищожи връзката "традиционна десница - народ". Апологията на егоизма в една бедна страна е като да си стреляш в слепоочието. Днес виждаме резултатите - изтощен народ, бедна държава, сринати институции. Докато десницата не признае своята вина за това, тя ще стои в своето кротко ъгълче от 2 - 5 процента и ще проклина света на висок глас.
Защо написах това ли?
Както костовистите имат право да хленчат в десетки есета, които прочетох, че те са млади, интелигентни, богати, пък си нямат политическо представителство и били маргинали, така и аз имам право на обратната емоция. Отбелязвам с радост края на една политическа перверзия, на една обществена аномалия, на един самовъобразен театър. И от мен да го знаете, радостта е по-адекватно чувство от меланхолията и тъгата. Гневът е по-адекватно чувство дори.
Ако в БСП бе станало такова нещо - хората щяха да са тъжни, но много повече гневни. Щяха да искат сметка от ръководството си, щяха да негодуват.
Десницата обаче, понеже е несвободна и е в плен на езически политически тотеми, изпадна в някакав старчески маразъм и почна да лее сълзи.
И именно тези сълзи не й позволиха да забележи друго.
Никой не дава пет пари за нейния крах.
Дописките за СДС и ДСБ по електронните агенции се четат по стотина пъти. Така де - животът и без това е тежък, че да се налага постоянно да слушаш хленчене и анализи със стиснати от ярост устни.
Никой няма да си спомня за теб.
