Години след бунтовете през 1997 година цяла шайка платени политолози се опитваха да ни убеждават, че те били върха на българската политическа романтика. По улиците били излязли хора с надежда за различна България. Очевидно търговията с надежда по нашите земи вече е нискодоходно занимание, защото тази "различна" България заприлича на банален ад от оскотяваща бедност.
Днес хората излизат по улицата съвсем неромантично. Това е бунт на тези, които са изгубили абсолютно всякаква надежда. Това са хора, които не вярват на никого, затънали в отчайваща бедност и невъзможност за оцеляване. Тези, които излизат по улиците, излизат вече водени от омраза. Заради това романтика няма. Има една озъбена реалност. Навремето четяхме за "водните" бунтове в Боливия, предизвикани от непосилните сметки на приватизираното водоразпределение, но се чувствахме защитени от подобно икономическо бедствие. Обещаваха ни бърз рай, жесток просперитет и сигурно бъдеще, а не като в дивия Трети свят, където неграмотните, простите и бедните протестират.
Днес бунтът се обърна срещу властта, защото тъжното осъзнаване боли като удар с камшик - тя ни превърна в страна от Третия свят. Където хората въстават неромантично просто, защото няма какво да ядат. Където хората излизат по улиците, защото нямат пари за нищо. Това е сляп гняв на отчаянието.
Но пък и това е лъч в тъмнината, в мига, в който стотици хиляди излязат по улиците, за да си потърсят правата, поне едно нещо се променя. Човек започва да се чувства като част от Първия свят.
Защото търси справедливост за времената, когато ни лъжеха с идиотската романтика.
