Нещо лично: за първи път видях наскоро възрастна жена да плаче след като си плати тока. По-късно, защото тя се разговори с другите бесни и възмутени хора, стана ясно, че пенсията й е 160 лева, а сметката за тока 120 лв, при условие че обикновено плаща около 30 лв. На тази опашка видях толкова много гняв и ярост, че се изплаших за това накъде върви България. Защото ножът наистина този път удари до кокала - монополите изсмукват от хората последните им средства, потънали в наглост, самодоволство и правителствена протекция.
По време на протестите ясно се очертаха двата фронта - кабинетът и монополите от една страна и обикновените хора, чието физическо съществуване вече е поставено на карта - от другата. Този гняв не само е разбираем, той е последното оръжие на тези, които са оставени на самия ръб на мизерията. Разкриха се социални противоречия, които сякаш са взети от роман на Виктор Юго или извадени директно от поезията на Христо Смирненски.
Заради това беше важно поне една партия да отговори с послание на гнева на хората, на техния интерес ЕРП-ата да бъдат върнати на държавата, а държавата да мине на страната на народа, а не на хищните монополи. БСП за първи път постави тази тема в своя дневен ред и очевидно това ще е голямата тема на идващия вот през лятото.
Социалистите много спориха вчера дали е правилно да се води радикална лява политика. Ако под радикална лява политика се разбира национализация на ЕРП-ата и драконовска регулация на монополите, то значи целият народ вече се състои от леви радикали. Днес най-накрая политиката стана истинска - защото политика, която не е на страната на хората, е политика тирания.
Така че - бройте ме сред левите радикали.
В името на сълзите на една стара жена.
