Преди 4 години Пандолини си тръгна завинаги от нас. Той беше личност легендарна, жизнена, интересна, невероятна. Целият му живот беше като едно шоу, а и заради това почнахме да го наричаме Маестрото. Защото едва ли друг човек някога е успявал да сграбчва от живота с пълни шепи по начина, по който го правеше Пандо.

Той беше всичко: интересен събеседник, отдаден почитател на жените, бохем с широки разбирания, политик, който се вълнуваше от света, почитател на радикалната журналистика, човек, който можеше да комуникира с управленци и селяни. Пандо беше уникална личност и всички, които го познаваха, а неговите приятели са много, ще го потвърдят.

Откакто го няма, светът потъна в пустота, защото няма кой да те развесели, няма кой да запее: "Стани, стани Ибър водо", няма кой да ти разкаже нещо за Перник, нещо за света. Най-страшното в смъртта е не раздялата, а тишината след нея. Просто нищо не е същото.

Но ние се оказахме късметлии. Пандо все пак ни остави своите думи. Защото в края на живота си той прописа и за кратко време успя да сътвори уникални неща.
Едно от тях е този текст "Любов и лед". Това е първото нещо, което Пандо някога написа, но аз и до днес се връщам към него, препочитам го и си спомням какъв човек беше. В това есе е отразен целият Пандолини, този велик перничанин. При него нямаше половинчати страсти или тихи чувства. Той беше Пандо. Всичко при него беше като спектакъл, където актьорът не се преструва, а просто играе себе си. И заради това завиждам на всички, които за първи път ще прочетат този текст. В него няма грам фалш.

Това е истинският Пандо.

Александър Симов

Любов и лед

Автор: Пандо

Любовта дойде малко случайно. Миналият октомври, край брега на морето. Малко случайно и малко неочаквана, но тя беше дошла. Отначало не вярвах, но тя ми каза "Аз съм вече тук! Твойта любов!"

Всяка любов е красива, но знаех и виждах, че мойта любов е най-красивата! Най-красивата и най- истинска.
Бях забравил що е любов, а човек без любов е половин такъв. Тя върна всичко в мен. Аз отново бях обичан. Отново бях истински. И се отнесох истински с любовта! Тя беше моето самочувствие! Когато обикна, обичам истински. Усещах, че се променям. Променях се положително, защото любовта имаше нужда от моята промяна. В цялата еуфория от любовта някак си подминавах факта, че и двамата бяхме в политиката.

"Е, казвах си аз, какво общо има любовта с политиката? Нима политиката ще ми отнеме любовта?"

Моята любов продължаваше. Продължи така, както в приказките. Продължи по време на празниците, защото е тъжно да е празник, а да няма любов.

По време на празниците се почива, а след това започва работа. Любовта също работеше, даже работеше повече, отколкото трябва. Казвах и: "Кефя ти се как работиш, моя любов, но да не би да се умориш?"

"Не, аз трябва да работя, сега ми е времето!"

"Дали си струва?"- попитах веднъж. Когато тя се обърна да отговори, усетих студ. "От времето е", си казах.

Но студът продължи и след това, въпреки че вече беше пролет.

Любовта изстиваше. Ставаше нещо с нея. "Какво ти е, любов, защо се променяш?"

"Имам нужда от работа", отговаряше тя. "Но защо изстиваш? Ти си преуморена! Почини си малко!" Вече почти нямаше отговор. Тя работеше. Работеше в името на нещо, което тя, мойта любов, не можа да ми обясни.

Един ден й казах: "Спри да работиш, моя любов! Ти имаш нужда от почивка!"

Тя се обърна и тогава видях лед. Едно тяло от лед. То каза: "Иди си, пречиш ми да работя!"

Тогава в това ледено тяло потърсих човека, но човекът си беше отишъл. Сигурно му беше станало много студено в това ледено тяло. Леденото тяло продължаваше да работи. То не усещаше нищо.

Ледогенераторите, за които работеше, го бяха замразили дълбоко. Вече беше лято, но това ледено тяло не се стопяваше. Може би то щеше да се стопи, когато човекът се върнеше в това тяло. Защото всичко е преходно, а ние, човеците, оставаме. Излизаме и се връщаме в телата си, но оставаме хора.

Аз вярвам в тази любов и знам, че един ден човекът ще се върне в тялото, ще стопи леда и ще продължи любовта.