Литературните полети от книга към книга, от думи към думи, са нещо много удивително. Книгите са единственото нещо, което има достъп до бездните в главите ни. Те летят като чайки в тази пропаст, над този бурен океан, който плиска постоянно, неуспокоен от забравата и с вълни, които биха разтупкали сърцето на всеки романтик по земята. Този достъп до бездната е най-близкото нещо до магия, което някога ще познавам в този свят.
И така тези дни препрочитах части от книгата "Спомени" на Надежда Манделщам, която е уникално добра. Едва ли някъде другаде човек може да попадне на описанието на толкова страшен, тежък и същевременно великолепен живот. Надежда е жена на Осип Манделщам, един от най-големите, най-развихрените арт-поети на Русия, човек, роден в толкова бурно време, че съдбата му е направо ужасяваща. В сталинските години семейството броди от град на град, от заточение в заточение, докато най-накрая НКВД прибират Осип, пращат го в лагер, където той умира през 1938 година.
Тогава жена му прави нещо удивително. Тя решава да пренесе през времето спомена за своя съпруг, спомена за нечовешките времена, да запази живо неговото творчество, неговите идеи и колкото й да е парадоксално – успява. Човешката памет успява да надделее над цяла една система. Надежда доживява да види как спомените за Осип се завръщат, как хората отново започват да четат поезията, как неукротимостта на идеите побеждава времето. И всъщност „Спомени” е книга за всичко това. Невероятна е.
В същият текст Надежда Манделщам пише за близкото приятелство и преклонение пред великата руска поетеса Ана Ахматова, която също е сред жертвите на терора (нейният син е арестуван и пратен в лагер). Докато четях за Ахматова обаче аз кой знае защо (вероятно боговете на литературата със сигурност са наясно) се сетих за едно очарователно стихотворение на съпруга на Ахматова Николай Гумильов, човек, чието творчество доста спорадично е било представяно в България.
Стихотворението се казва "Жираф" и за първи път вероятно го прочетох още като ученик, в учебника си по руски език. Само аз си знам колко пъти отново и отново съм се връщал след това към него, защото е уникално, дори и в толкова вселенско явление каквото е руската поезия. Поразрових се из интернет и го открих във великолепния превод на Бойко Ламбовски:
"Жираф"
Днес погледът твой е печален и тъй непознат,
ти с толкова тънки ръце коленете обви…
Чуй: някъде там, край далечното езеро Чад,
жираф грациозен върви.
Той с нега и стройност изискана е надарен
и има по кожата пъстри, вълшебни петна,
с които единствено може да бъде сравнен
ликът на танцуваща върху вълните луна.
Прилича на шарен, чудат платноход отстрани
и сякаш не тича, а плавно се рее в степта.
Щом привечер в ниша от мрамор пък се подслони,
то като че ли с красота омагьосва света.
Знам весели приказки от екзотични земи,
за вождове, страсти, красавици с черни тела…
Но ти вярваш само в това, че отново ръми,
ти дълго си вдишвала само отровна мъгла.
И как да ти кажа за дивния, гъст аромат
на тропика с палмите, с буйните, странни треви…
Ти плачеш? Чуй: там, край далечното езеро Чад,
жираф грациозен върви.
Трябва да кажа няколко думи за самото стихотворение, без да се опитвам да го анализирам, защото, ако поезията се нуждае от анализ, то значи доста се е провалила в идеята да надникне в бездната и да събуди океана в нея.
Жирафът тук няма нищо общо с жирафите в действителността. Жирафът е описан като център на цялата вселена, като обект, който може да бъде сравнен единствено с луната – той е толкова голям и свръхистински, че не трябва да бъде разбиран, а видян. И понеже няма такива жирафи в действителността, за да можеш да видиш такъв жираф е необходимо да се събудиш, защото само с невероятно въображение, само с опиянение от действителността можеш да се доближиш до така представеното съвършенство.
Гумильов е един от основните идеолози на едно странно течение в руската поезия, наречено акмеизъм. Зад сложната дума, по чийто произход още се спори, стои едно просто културно разбиране – че светът трябва да бъде описван извън историята и социалните процеси. Тоест това е строгото разбиране, че изкуството може да съществува само за себе си, без да има непременно досег с друга реалност, освен с поетичното въображение. Точно това разбиране прави възможно един жираф да бъде надарен със свръхстойност, защото той символизира именно тоталната липса на необходимост да се съобразяваш с установени социални правила. А пък подобна идея придава една известна романтичност на творчеството на целия Гумильов, който е опиянен от идеята за силната личност, която живее живот на ръба на оцеляването. Неговите, особено по-ранните му стихотворения, са пълни, нека да употребим съвременната дума, с екшън, защото това е крайната изява на силната личност.
Мисля, че всичко казано си личи от стихотворението „Жираф”. Акмеизмът е един опит светът да бъде живян като поредица от безценни моменти и заради това всяка картина е надарявана със свръхпрелест и един жираф става символ на цялата мощ на въображението, единствената сила, която е способна да промени планетата. В момента, в който можеш да видиш един предмет, освободен от целия свят, останал сам за себе си в студената вселена, няма начин да не се изумиш от красотата му, защото самото съществуване на предметите е чудо.
Заради това стихотворението за жирафа се случва като разказ към една жена, която не иска да повярва в идеята, че въображението е най-смисления живот, който може да съществува.
Стихотворението на Гумильов винаги ми е напомняло за една картина от Дали – „Слоновете”.
При целият риск от това човек да се опита да съвмести мисленето на двама толкова различни творци, трябва да отбележа, че общият мотив е един и същ. Поетът говори за изяществото на жирафа, който се движи като платноход край екзотично езеро, а художникът рисува два нереални слона, които в крайна сметка са символ на същото – че опиянението от въображението е трансформираща сила. Жирафът е като красив сън за различен и възможен живот. Слоновете са част от от друг, не по-малко силен сън за живот като сън. Творчеството е силата, която е дала живот на образите, събудила ги е от бездната, океанът ги е пуснал, вълните са се разпенили и резултатът е пред нас – има други светове, стига да искаш да ги видиш и да попаднеш в тях, опиянен и завършен.
Жестокостта на времето посича и Гумильов. Той е един от първите поети, станали жертва на революционния терор – разстрелват го през 1921 година, по обвинение, че е участвал в контрареволюционен заговор. И досега не се знае дали това е истина или не. А и след толкова години изобщо не е важно. Жалко е, че един толкова мощен творец си е отишъл рано. В крайна сметка въображението никога не е достатъчно, за да те отърве напълно от реалността, но пък поне ти осигурява живот, който е в състояние да те възвиси до звездите.
В книгата, която ме накара да се сетя за стихотворението „Жираф”, Надежда Манделщам е описала цялата жестокост на епохата. Това е най-силната й част, защото тя е безпощаден свидетел на терора, разпадането на хората и изсивяването на цялото общество. Силата й е в това наблюдение.
Доста страници обаче в „Спомени” са посветени и на друга тема, тема, в която според мен Надежда Манделщам се проваля напълно – нейният опит да разбере природата на творческото вдъхновение на съпруга си. Тя отчаяно документира ситуациите, които са накарали Осип да напише едно или друго стихотворение, но това никога не е било и няма как да бъде обяснение за цялата сила на поезията и литературата изобщо. Просто въображението винаги изпреварва реалността с няколко светлинни години. На Надежда Манделщам се изплъзва разбирането, че конкретната ситуация няма начин да надникне в човешката бездна, но думите и въображението могат.
Това е, което опиянява.
