Шестима поети, известни най-вече на своя близък приятелски кръг, интелектуални сноби на свободна практика, щурмуваха вчера загражденията на парламента. Очевидно някои хора така схващат идеята на интелигенцията - да се държиш провокативно, дори и с цената на това, твоята ексцесия да стане онази малка искра, от която всички се опасяваме.
Целта на този щурм била да се покаже, че търпението на протестиращите (наричани вече иронично протестъри) се изчерпвало.
Истината е, че основно "интелигенцията" е виновна за политическия ступор на този протест и всякакви подобни акции просто доказват нейната нищета. Именно тя го заля с натруфени прилагателни - красив, блестящ, успешен, превъзходен, модерен, среднокласов - и така го маргинализира и ограничи основно до София.
Причината за това е в органическия провинциален комплекс, който носи със себе си това, което се нарича български интелектуалец. Понеже не може да работи със словото или си служи с него с патоса на влюбена в рокпевец гимназистка, този интелектуалец разчита единствено на политическия чалга-пърформанс като основно средство за себеизява.
Но дори и тук влюбеният в себе си български интелектуалец не може да разбие своите граници и съвсем имитативно прекрачва границите само в рамките на закона. Истински буйният дух би стигнал докрай, би лежал в ареста, но за българския интелигент лишаването му от вечеря в луксозен ресторант е посегателство срещу свещенния му център и заради това всяка акцийка се извършва единствено докато медиите гледат. Когато те спрат - интелигентът се кротва като пациент в психиатрия, на който са му дали двойна доза халоперидол.
Това е обществена нищета. Това е огледало на културната мизерия, която са в състояние да ни причинят самозваните интелектуалци, които са говорители единствено на изгорелите жички в главата си.
Смисълът от ролята на интелектуалеца не е да бъде квартален хулиган, а идеен вдъхновител. Когато обаче нямаш друга идея, освен да представяш егото си на света, се стига до подобен тип градски инфантилизъм, който трябва да минава за нещо възвишено.
Да защитаваш дребнобуржоазния си комплекс, че не си постигнал нищо с подобен тип политически пърформанс е просто другото име на абсолютната лудост. Силата на истинския писател е в словото, но когато словото му е враг, защото няма какво да каже, тогава се стига до уличните ексцесии.
Защо Пастернак единствено и само със силата на своето слово бе опонент на съветския тоталитаризъм, както и Солженицин? Те не са атакували с протестни акции КГБ, но силата им беше друга. В интелектуалното отрицание на политическия мрак.
Българският пишман-поет обаче не може да бъде интелектуално отрицание на никого, защото е самоизолиран в своята кула от слонова кост на жълтите павета и погледът му се събужда единствено, ако го потърсят за интервю, в което да псува или да използва думата "дискурс".
Тази нищета на духа е симптом на опасно заболяване. Тя подменя истинската стойност с нарцистична претенциозност.
Това не е интелект, това е антинтелект.
Просто поредната бутафория.
Имитация и нищета.
Жалко.
