Още навремето, когато една журналистка обяви, че в свободното си време Бойко Борисов правел реплики на класически художествени произведения, а на скицата, с която се илюстрираше това, се мъдреше рисунка, която е правена все едно от пъпчив четвъртокласник, схванах, че се намирам на прага на културно откритие.

Малко по-късно беше направен опит Борисов да бъде удостоен със званието почетен член на Съюза на българските художници. Това показа ясно, че премиерът има не само политически, но и културни амбиции и че вероятно иска да бъде запомнен като художник, който по стечение на обстоятелствата е станал министър-председател, а не обратното.

Как казваха класиците - политиката е кратка, изкуството е вечно.

Заради това новината, че премиерът ще се включи в благотворителна продажба на картини, не трябва да изненадва никого. Едно бързо уточнение - знаем, че Бойко Борисов само е надписал картината, а тя е била нарисувана докрай от художника Албино Пити, но понеже много вестници буквално я приписаха на премиера и започнаха да виждат в нея абстрактно избражение на каратист, който раздава ритници или поне постмодерно изобразяване на неговата чи-енергия, в този текст ще анализираме платното като продукт на творческата енергия на министър-председателя. Защото, след като дежурните по любов медии редовно се опитват да наложат в съзнанията ни някакъв културен статут на премиера, то и ние трябва да се опитваме да вникнем в опитите му на творец. Навремето от вестник "Труд" бяха накарали видни художници да анализират рисунките на Бойко Борисов, които той прави по време на заседанията на Министерския съвет. И въпреки че на рисунките бяха изобразени болт и гайка, няколко също така дежурни по обич художници бяха привидели в тях развихрена страст, уверена ръка и културни дълбини с потресаващ размер.

Заради това сега нека с погледа на интелектуалец, който иска да смъкне държавна субсидия, да се взрем в платното, което Борисов подписа и да потърсим в него всичките му послания и посоки.

Пред нас стои една абстрактна творба, която може да представлява много неща:

  • да символизира първия хаос в мозъка на депутат от ГЕРБ, когато се опитва да чете интервю на Симеон Дянков;
  • да е изображение на отсечка от магистралата Банкя – Берлин, по която Меркел да идва на гости на Бойко;
  • да изобразява кармичния знак на Буда върху полицейския небосклон на тайните досиета;
  • да показва какво се случва в съзнанието на премиера, когато заговорят за тъмното му минало;
  • да се опитва да пресъздаде с възхищение законодателните пориви на Искра Фидосова.

Ние стоим пред платно, което в духа на абстрактната модерност може да означава и всичко и нищо.

Будистите са майстори на този трик. Да сблъскват несъпоставимите неща, за да накарат съзнанието да се събуди от упойката на ежедневието.

Заради това нека да не забравяме, че стоим пред творба, вдъхновена от истински будист - Б.Б - Б. Бойко Борисов - Буда.

Този артшедьовър ни разкрива трансцедентално мотива за безсмислието на живота и унилата кротост на премиерското битие. Дръзките мазки на четката екзистенциално намекват, че всеки, който не одобри философския порив към подкуп на художника, ще бъде посетен от отряд на ДАНС с качулки на главата. Общият фон на картината драматично подсказва, че всеки, който се заиграе с будистката същност на премиера, също може да бъде сполетян от арт-гърчове под формата на полицейски палки по черепа.

Заради това първоначалната мисъл за наличие на някакъв стихиен будизъм в платното трябва да бъде ревизирана. Сидхарта Гаутама твърдеше, че ненасилието трябва да бъде водещ принцип в смисления живот на едно човешко същество.

Така че, ако търсим будизъм в тази картина, той трябва да е обогатен с някакъв нов неомутренски класицизъм, който разбира будизма като начин да щипнеш пари от държавата, да си останеш бандит, да бъдеш агент, а в крайна сметка да се паркираш и като премиер, въпреки протестите на художническата ти душа.

Интелигенцията отдавна се вълнува от един въпрос. Как полицаите преживяват изкуството? Какво ли вижда един блюстител на реда в творческата лудост и експлозия на цветовете на един модернист? Днес вече знаем отговора - полицаят, особено ако има прякор като агент, обича да се чувства като част от изкуството, защото това му помага да се примири с факта, че е пребил повече хора, отколкото е нормално или че повечето му съдружници отдавна вече го чакат заканително на онзи свят.

Заради това, ако обърнем поглед отново към картината, ще видим, че в нея е отразен светът на човек с досие, който си е мислел, че то е прикрито завинаги и погребано под планина от трупове.

Някои цинични фейсбук-потребители сравниха това на картината с резултатите от отходната дейност в обществените тоалетни, което, разбира се, издава единствено това, колко близко стои изкуството до масите и къде са склонни те (масите) да го откриват.

Аз виждам в образа обаче писък на объркано съзнание. Вдъхновителят/художникът/, генераторът на творбата вече е като същество с изгубена идентичност. То не знае какво е - премиер? художник? агент Буда? мутра от Банкя?

Заради това премиерът има вариант на биографията си за всяка различна аудитория. Той е нещо като будистко съзнание, което е загубило своя път в мрачната вселена и заради това действа като джебчия на идентичности.

Картината, със своята завършена пустота, отразява точно това. Тоест тя не отразява абсолютно нищо.

А това, мамка му, вече си е съвършен будизъм. Да придадеш форма на празнотата.

Това го могат само будистите.

А и полицаите, които се опитват да си скрият досиетата...