(Как попаднах на разказите на Чавдар Шинов "Изгубени в мола")

Напомнете ми повече да не чета в трамвай. Когато четеш някоя небрежна книга, това е удобен начин за убиване на времето, но когато попаднеш на шедьовър, това води след себе си привличащи вниманието странични ефекти.

Точно така се прецаках аз - в трамвай 22, който хванах от спирката зад ЦУМ, точно в градинката, където се събират градските пиянки и слушат шумно музика от радио с батерии, започнах да чета книгата "Изгубени в мола" на Чавдар Шинов - сборник от толкова истински, искрени и човечни разкази, че още докато четях първия ("Светлина за всички"), очите ми се напълниха със сълзи.

Чавдар Шинов изобщо не държи да разплаче читателите си, в никакъв случай. Той май по-скоро държи да ги ядоса, да им покаже този свят, който възприемаме за досадна медийна даденост по толкова остър начин, че да остърже ръждата от душата ти и да я събуди отново.

Представете си колко е досадно да лееш сълзи на публично място. Народът дори и в тези протестни времена се чувства неудобно от тъгата и започва да гледа провинилият се субект с някаква смесица от съчувствие, любопитство и подозрение. Аз се опитах да си избърша очите, ама един път отприщени, сълзите не се връщат лесно, мама им стара. При това не бяха сълзи за нещо конкретно, дори не сълзи от тъга, а просто бях попаднал на хубав разказ, велика книга, страшен писател и сякаш видях всичко наоколо за първи път. Сивотата на блоковете, сюрреалистичният оранжев цвят на трамвай 22, кроткият летен ден, който вървеше към края си, изтощението на хората, сенките на дълбок ужас в очите им. Абе, прецаках се яко - литературата в трамваите вреди на душата, защото я събужда, когато не трябва...

Разказът "Светлина за всички" е за пенсионера Стоицев, чиято жена си е отишла от рак и за това как той яростно започва да къса и руши огромния рекламен плакат, който от години спира светлината да не влиза в неговия апартамент. С парите, които са му плащали за това - 80 лева, той купува лекарството за рак на жена си, но въпреки всичко, тя умира. А началото на неговото иконоборство срещу плаката поставя информация във вестника, че един бизнесмен си е купил часовник за 140 хиляди евро. Този размазващ контраст - пенсионерът, лишен от свобода и богаташът-парвеню (който присъства не точно като герой, а като символ в разказа) ме покърти веднага. Той ми върна радостта от истинската литература, която не разчита на грандоманските изречения и сложните думи, а държи единствено да ти разкаже живота по нов начин, да съпреживееш историите на много различни хора и да се сблъскаш с грозотата и смеха на живота, който е кривнал в грешния ръкав на времето.

Съвременната епоха за няколко години ме бе накарала да забравя, че смисъла на това да четеш литература не е във високопарните думи или писатели, които говорят нарцистично и увъртяно, за да скрият мизерията на собствената си ограниченост. Писателят трябва да е човек отворен към детайлите в света, който на улицата може да види сюжет за роман, който може да сътвори великолепна история от баналната случка на това как контрольорка проверява билети. Защото истинската литература не се стреми да измисли живота отново, а просто да ни накара да го видим. Да се взрем в пукнатините на съществуването и поне за един миг да се замислим върху света, който приемаме за даденост.

Лично на мен много ми хареса, че в книгата на Чавдар Шинов са събрани разкази от две епохи. Част от тях са писани през 80-те години и разказват за една България, която отдавна е изгубена в гъстия мрак на историята. Но всъщност нали за това е литературата - тя е памет за изгубените епохи, за страстите, а в крайна сметка отвъд политическия театър и обществен маскарад, хората са си едни и същи. В разказите от онова време има меланхолия и малко тъга, но са светли. Повечето разкази, писани в тази част на историята, която наричаме преход ,обаче, са точно обратното - сблъскват те с това в какво се превърна живота ни. И най-хубавото е, че това не са патетично-драматични беседи, а просто истории - като тази за счетоводителя, който се влюбва в магазинерка, но трябва да се откаже от любовта си, или като мутресата, която си спомня за първата си истинска любов.

"Изгубени в мола" е тъжна подборка от разкази, но, парадоксално, е от книгите, която ти връща вярата в живота. Когато човек се събуди от унеса, започва да му се живее. Но не както досега - иска да живее истински, в променен свят, в различна държава, да диша спокойно и да не се чуди как се е извратил толкова много нашият общ колективен живот. Да, това е другото, което не мога да не отбележа за Чавдар Шинов - пишейки за отделен човек, той сякаш пише за живота на всеки от нас. Това са софийски истории, които като малки парчета ти представят живота на този задъхан, голям град, в който понякога можеш да видиш лиризма на миналото, но много по-често безумието на това, че се е разраснал повече, отколкото може да понесе. Но чрез думите човек може да се върне в онази лирична София, която само преди 15-тина години беше един друг град и неговата сянка е останала в разказите на Чавдар Шинов.

Аз израснах с една книга на същия този писател. В нея се разказваше за две деца, които отвличат автобус и карат шофьора да ги откара до далечна и приказна страна. В началото нито шофьора, нито възрастните разбират децата. Постепенно обаче в тях се събуждат изгубените деца и най-накрая всички искат да отидат до тази невъзможна и далечна дестинация.

Точно така се почувствах аз в мига, в който почнах да чета "Изгубени в мола" и докато не я прочетох докрай, не спрях. Поисках за миг да отида до ватмана, да му размахам книгата и със сълзи на очи да го помоля да кара по всички релси, да кара два, три дни, ако се наложи, но да намери изгубената страна, където животът на всички българи е по-хубав, светъл, невъзможно красив и където човек не се дави в изумление как стигнахме до такава мъртва точка в пространството.

Голямата литературата винаги е пътеводител до този различен свят.

Нали така?