На 14 февруари 2011 година (хахаха, сега забелязвам колко символична е тази дата) със стария репортер се случи нещо сензационно. Точно на тази дата беше публикуван първият ми текст в Поглед.инфо. Бавих го една седмица, защото исках да напиша нещо по-особено, нещо по-символно, нещо, което да е по-разтърсващо. В крайна сметка сътворих текст със заглавие "Епохата на медийните врачки" , в който описвах кошмарната повтаряемост на телевизионен шаманизъм, на която става колективна жертва българското общество. Опитах се да пресъздам метафизичния ужас на това, че едни и същи лица през годините са защитавали диаметрално противоположни позиции и до какви проблеми с българската менталност ни доведе. Не мислех, че този текст може да види живот някъде другаде, освен в моя блог, защото точно по това време дори и интернет-средата не се славеше с някаква особено бляскава свободолюбивост.
Няколко дни по-рано обаче с мен се беше свързал Румен Петков, който по-надолу в този разказ ще присъства с истинското си име - Господарят на лявата журналистика и подкупващо, и омавайщо ми предложи безкрайна свобода и абсолютно свободен избор на теми. Нямаше как да знам две неща - че Господарят на лявата журналистика ще ми стане приятел и че възнамерява да изпълни всичко, което ми е обещал.
От този първи ден не е минало чак толкова много време, но свободата е опияняващо състояние. Най-накрая открих свое малко местенце в дивата виртуална джунгла. Място, където мога да кажа всичко, което мисля. Място, от което мога да стигна до целия свят. Моята лична интернет-утопия, където думите стоят точно такива, каквито ги напиша, където никога не срещнах нищо друго, освен разбиране и подкрепа, където видях възможност да напиша всички тревожни мисли за състоянието на планетата, които не ме оставят на мира ден и нощ.
Да си свободен е вид вдъхновение. Поне при мен беше така.
Поглед.инфо се оказа моят Остров на свободата, направо една малка кубинска революция, защото видях възможност да се развихря и да стана като истински микроциклон.
Днес, две години по-късно и няколкостотин текста напред, разбирам, че попадането ми на Острова на свободата не е било случайно. Свободата е вид лудост в света, в който всеки зависи от някого, а свободните/лудите доста лесно се намират един друг, защото свободата/лудостта е като радиостанция, която предава сигнали в открития космос. Който чува - намира.
А само който не чува, не може да види, че Господарят на лявата журналистика, въпреки че е директор на изискан бароков музикален фестивал, също е радикал на свободна практика и че на него истината му е по-скъпа от зализаните институционални клишета и подменен вариант на действителността. Заради това и той е директор на това малко светещо островче в мъглата на полицейщината, лъжите, интригите. Едно малко островче, където могат да бъдат спасени различните мнения, политическите корабокрушенци, уличните идеалисти, утопистите без граница, громителите на социални теории, революционерите без армии, мечтателите без граница...
Знам, че звучи идеалистично, но нали за това са създадени утопиите - там всичко трябва да е идеалистично, защото без това задължително условие те ще рухнат. Ще се превърнат в реалност.
Днес Господарят на лявата журналистика, който може да бъде наречен още Смутителят на реда на "Позитано" 20, Бароковият лорд на България, Безкомпромисният директор на остров има рожден ден. Заради това си позволих свободата да напиша този кратък текст.
През 2011 година нямаше как да знам, че две години свобода насред диктатура на полицейски кубинки, могат да минат като няколко мигвания на очите. Благодарение на тази свобода отприщих цялата си злоба срещу кабинет, опозиция, институции, радикални капиталисти, десни зомбита и културни маниаци.
Оказа се, че свободата всъщност е възможност да напишеш това, което искаш, когато искаш и то да бъде пуснато моментално. Тя, свободата, е безкомпромисна, ама без нея щеше да е супертъпо.
С други думи, ако някога ви залипсвам, търсете ме на моето островче.
Аз ще се въртя тъдява.
Нали знаете - Поглед.инфо.
