Преди около година в едно кашонче с книги само за 2 лева си намерих едно уникално попадение. Става въпрос за книгата на Мао Дзе Дун "Избрани произведения по военните въпроси", издадена у нас през 1960 година. Мао не е тъпо копеле и събраните в тази книга анализи изобщо не са на ниско ниво, а някои от тях са си откровено добри, въпреки че той говори за политически и обществен живот, който ми е абсолютно непознат. По някое време се хванах, че ги чета с интерес, защото разкриват един живописен, макар и фанатичен ум. Винаги е интересна експедиция да се запознаеш с един различен свят.

Фактът, че анализите му са интересни, съвсем не означава, че трябва да приемаме безрезервно всичко, което е написал, защото обществените продукти на това мислене и до днес имат доста позорна слава. Говорим за основното престъпление на Мао - извършването на т.нар. "културна революция", започнала през 1966 година и продължила цяло десетилетие.

Какво прави Мао? За да утвърди своята абсолютно власт в една огромна страна като Китай той започва да привижда в цели слоеве от населението остаряло мислене, назадничави идеи и обвинява тези изостанали слоеве, че се опитват да върнат "капитализма". А как се гарантира спирането на този процес - чрез поголовен терор към всеки, който дори за миг е заподзрян, че не мисли в съзвучие с прогресивната линия. Мао събира групи от млади активисти, които са известни с популярната и в България дума "хунвейбини", праща ги из градовете и селата и оставя те да бъдат гръбнака на революционния терор, който да изчисти Китай от мръсната пяна на назадничавите идиоти. По някое време въображението на Мао съвсем зацикля. В името на новото общество той започва прословутия си "голям скок напред", който се оказва икономически и политически провал и срива задълго китайската икономика заради безумните указания.

Технологията на културната революция обаче е много ясна, а Мао е нейният основен идеолог - трябва да прокараш абсолютно непреодолима граница между няколко части от едно общество и да пуснеш едната да се саморазправи с другата. Тази линия трябва да е метафорично непрекосима, защото иначе схемата за терор ще се провали. И заради това най-добре работи разделението старо/ново, съвременно/остаряло, модерно/назадничаво. Подобен тип поетично разделение винаги може да служи като секира, с която да сечеш глави и да проливаш кръв, защото идеолозите на подобни граници ясно знаят, че те са невидими, недействителни, а следователно и абсолютно непробиваеми. И терорът може да почне...

След Културната революция на Китай са му необходими над 20 години, за да може поне за малко да забрави това наложено с огън и меч разделение и да започне поне частично да лекува раните от злодеянието. Мао обаче е победил - културната му революция не е забравена, а и до днес има хора, които използват технологията му за своите нечисти цели.

В България, както винаги изключително парадоксално, маоизмът днес е придобил десен оттенък, а хунвейбинските идеологически пристъпи обикновено се правят единствено и само от костовистки позиции. Красив символ на това стана една статия на Евгений Дайнов, която активно бе споделяна във Фейсбук, което показва само колко са изперкали времената, защото в епоха на исторически покой, авторът на подобен текст би бил пратен в санаториум с препоръката да пие чай и валериан по един тон дневно. Статията е озаглавена "Културна революция (защо първите 100 дни на Орешарски имат историческо значение)". За всеки друг човек щях да подмина маоистката препратка, но за един професор по политология, както е титулуван Дайнов, е ясно, че мракобесната символика е абсолютно целенасочено търсена. Понеже Дайнов не ни обяснява нищо ново в тази статия, тя е като римейк на всичките му текстове досега, новото е, че за първи път изразената от него идеология е съвсем ясно формулирана като десен маоизъм, който търси начин да остави непроходими трапове в обществото.

Трябва да уточня нещо. Изобщо не вярвам в единните общества. Знам, че трябва да се стремим към някаква степен на единно действие, на съвместно интелектуално усилие като страна, но не вярвам в единството като абсолют. Мисля, че бих пукнал от скука в "единно" общество. Но също така вярвам, че политическите разграничения не трябва да се превръщат в пропасти, разликата в идеите не трябва да става Марианска падина от непроходимост, а фактът, че мислим различно не трябва да ни превръща във врагове моментално.

Дори и политическа криза като тази, която тресе българското общество в момента, не трябва да се превръща във война на всяка цена, защото резултатите от подобно изтощаване на духа ще са трайни, мизерни и невероятно глупави.

Само че Дайнов е взел тежката кирка, сякаш извадена от анимационната визия на Алън Паркър за "Стената" и започва да копае пропаст, която не може да бъде запълнена. Той като достоен последовател на Мао казва: "Разделението не е политическо, а културно, защото не става дума за конфликт по повод на конкретни правителствени политики – а за несъвместимост на две цялостни визии за света и мястото на човека в него".

Вече говорим за несъвместимост. Това е конфронтационна визия. Между другото, в нея няма нищо лошо, човек трябва да бъде радикал, но в момента, в който заемеш тази радикална позиция, дължиш на света отговор за това какво ще правиш с хората, с които си "несъвместим", ако успееш в своя поход към властта. На влак за чужбина ли ще ги товариш? Затворите ли ще пълниш с тях? Ще ги пращаш с усмирителна риза в лудница ли?

При това изводът на Дайнов категорично не е верен и всеки, който не е затъпял от талибанизъм , ще го види. Изобщо не говорим за несъвместимост. Голяма част от обикновените хора, които подкрепят кабинета на Орешарски, сега изобщо не са на страната на някаква азиатска олигархия. Говорим за хора, които обаче категорично отказват да вярват на носителите на новия културен маоизъм, понеже тези носители, обявени за светли, чисти, непогрешими, уникални и бляскави, всъщност са пълни мизерници.

Дайнов с блеснал поглед на партиен секретар от Шанхай от 71 година изброява имената на икононите на "европейската култура": Васко Кръпката, Едвин Сугарев, Калин Янакиев, Владо Левчев, Асен Генов. С изключение на Генов, знаете ли какво е общото между всички останали - че всеки път досега, без изключения, при всяка проява на политически десен маоизъм, те са обещавали различен живот и страна, а България затъваше все по-дълбоко в блатото на мракобесието. Тези икони на морала не струват пет стотинки, защото вече са захабени като двулевка, минала през ръцета на много пенсионери за хляб.

Именно въздигането им на политически олтар прави патосът на Дайнов смешен и хунвейбински, защото тези хора са не само дискредитирани, те са продукт на самото изящно преходно мракобесие, завършило с ужасна бедност и олигархично безвремие. И сега отново искат да водят? Че дори Орешарски е по-симпатичен от Сугарев, защото поне по ръцете му няма толкова натрупани политически подлости, а и Орешарски не е заставал в позата на политически светец, неосквернен от грубостта на света.

Дайнов обаче е маоист в екстаз. Той вече има видения - вижда цивилизационен разлом. Точно със същия речник Мао започва да трепе по време на Културната революция. Много е лесно да обявиш едни хора за останки от миналото и да ги провъзгласиш за ненужен социален боклук, който заслужава презрение. Това е то културна революция в действие. Единственото, което не е обяснено в политическия партиен манифест на политолога, е кога точно ще е нощта на дългите ножове, когато всички, които нямат стихосбирка на Едвин Сугарев у тях, не харесват Васко Кръпката, намират Калин Янакиев за мрачен стар мизантроп и смятат Владо Левчев за претенциозен фукльо, ще бъдат изолирани в лагери и накарани ден и нощ да четат на глас "Естествен роман" на Георги Господинов за окончателно промиване на мозъци.

Истината е, че радикалният речник на Дайнов е фалшив и глупав. Защото, ако утре кабинетът на Орешарски падне, културната революция, която му се привижда като гола блондинка на Боб Марли след по-силна ганджа, ще се изпари във въздуха. Защото България, по начина, по който я провижда политолога, просто не съществува. Претенциите на 2000 души в София, че са факел на нова култура с европейски искри е тъпа, понеже европейската култура, в своята сегашна меланхолия, търси съвсем различни пътища. Дори и тези българи, които биха се вписали в света на Дайнов, да се изживяват като европейци, те са политически примати, понеже не можеш да превърнеш собствения си нарцисизъм в трайна обществена платформа. Нещо повече - именно тази културнореволюционна нетърпимост, която е изразена, всъщност крепи кабинета на Орешарски, понеже едните хунвейбини раждат своите противоположни копия. И заради това, вместо прилив на оптимизъм, в която и да е от страните, днес в България цари всеобщо примирение с хаоса и няма ентусиазъм по нито една от барикадите, освен ако не е автобусно спонсорирана. Понеже едните не са по-различни от другите. Точка. Като преглътне това, маоистът Дайнов може да почне лечението си незабавно. Докато го отрича трябва да му завиждаме.

Все пак виденията на един маоист, друсан със собственото си ЛСД, може да звучат много поетично, въпреки лудостта си.