България днес удивително напомня на Русия след февруари 1917 година. Царят е абдикирал (нашият премиер бе изхвърлен от улицата, но за целите на историческата аналогия ще приемем, че сам се е махнал от властта) и изведнъж се появява неочакван прилив на гражданска и политическа енергия. Запушеното общество изведнъж изригва в пенлив коктейл от идеи, планове, визии за бъдещето, в гръмокипящ бокал от страсти и екстравагантни възгледи.

Започнати от яростен гняв срещу енергийните монополи, днес гражданските протести вече имат цяла серия от политически идеи, повечето от които звучат поетично. И именно поради това са литературно невъзможни. Точно сега е мястото да направим кратък преглед на част от исканията.

Напоследък постоянен рефрен е идеята, че трябва да се направят избори за Велико народно събрание. Вероятно един ден на България ще се наложи да свика вот за ВНС, но за да се предприеме тази стъпка, е необходима солидна подготовка. Велико народно събрание се свиква едва тогава, когато има поне някакъв проект за нова конституция, а не, когато някой, който от скокове на студа, е решил, че това е страхотен начин за привличане на вниманието на медиите. Да не говорим и за факта, че голяма част от протестиращите са за намаляване на депутатите, а в един момент искат те да са 400, колкото са народните представители във ВНС. Има и друг момент - Велико народно събрание трябва да се свика, но не в ситуация на изострена социална криза, когато хората изнемогват със сметките за ток и парно, а при по-спокоен политически и икономически климат.

Сред новите утопии на улицата е митичното управление по исландски модел, където има пряко участие на гражданите във властта. Кратка справка обаче ни показва, че в Исландия живеят 320 хиляди души, а 80 процента от тях са в столицата или около нея. При население, колкото населението на Пловдив, е лесно да правиш експерименти с демокрацията, само че в България този вариант е обречен на крах. Защото това, което протестиращите не искат да признаят е, че те и сега се раздират от постоянни конфликти, които едва ли някой побългарен ислански модел би могъл да реши.

Сред любимите ми идеи е формулировката "смяна на политическият модел". Това е кошмарно клише без никакъв смисъл, защото политически модел не може да се смени от днес за утре, независимо колко силно си го пожелаваме от боговете на политиката. Смяна на модела може да има само след много сериозно подготовка. Но и сега е ясно, че проблемът на България не е в модела, а в това, че олигархията се е намъкнала в него. Идеята за смяна на модела обслужва именно нея. Истинският призив трябва да е олигархията да бъде изметена, защото едва тогава, каквато й да е политическа конструкция би заработила.

Но днес времената са революционни. Всички стоят с блеснали погледи и мечтаят. Мечтите са нещо великолепно. Само че рано или късно трябва да бъдат съобразени с реалността. Защото иначе влизаме в хипотезата на старата мъдрост на майка Тереза, че повече сълзи са пролети заради сбъднати молитви.

Не ни трябват сълзи.