Изборите отговориха на много въпроси. Унищожиха партии-емблеми на прехода, покосиха формации с его, огромно като връх Еверест и раздадоха отрезвяваща политическа справедливост. Вотът обаче постави и нови въпроси, на които трябва да отговорим, ако искаме да разберем дали сме се събудили в различна държава или продължаваме да пребиваваме в баналния ад на преходната политика.
БСП успя да удвои своите резултати като депутатски места и е единствената партия, която може да се похвали с покачване на резултат. В отровната атмосфера на постоянни интриги и инженирани скандали, това е постижение, което не може да се отмине с лека ръка.
Вторият голям печеливш обаче, трябва да го признаем, са националистическите партии. "Атака" възкръсна от политическата пепел и спечели 7,31 %. За малко в парламента щеше да влезе и Националният фронт на спасение на България, която остана съвсем малко под фаталната черта от 4 на сто. Общо двете формации имат близо 10 на сто от гласовете, което ги превръща в незаобиколим, но все още неразбран фактор в нашето общество.
Баналното либерално клише е, че ударените от прехода хора били намирали убежище в национализма. Тези същите хора искали отмъщение за проваления си живот и заради това се групирали около лидери, които им обещавали точно това. Обяснението е така поетично невярно, че все едно идва от друга вселена. Национализмът не може да се обясни рационално, да не говорим за това, че не той е водещия мотив за гласуване за формации от типа "Атака" и НФСБ.
Хората са отчаяни от социалното неравенство, което насади това, което минава за "преход" у нас. Гласуването за "Атака" или НФСБ е техния начин да искат различен тип социална политика или мислене, защото националистическите формации иззеха социалната риторика на крайната левица.
Във времената, когато българската икономика загива, олигархията си създава партийни проекти, израз на вътрешен бунт е да потърсиш някакъв смисъл в историята,където твоята държава не изглежда разкапана и лесна, а силна, горда, могъща и истинска. Българският национализъм може да бъде много агресивен, но в голямата си част той е една меланхолия по загубената в историческото блато красива страна, която не е разглеждала гражданите си като бреме.
Заради това националистическият вот не трябва да бъде подценяван, а внимателно изследван. "Атака" и НФСБ стават трайна част от политическия пейзаж, а възходът им на тези избори поставя мистерията за тяхното съществуване. Те са последния пристан на най-отчаяните, които искат романтично да избягат от нелепостта на сегашното битие. Гласуването за подобни партии е протестен вот не само срещу статуквото, но и срещу удобните либерални клишета, с които се опитваха да обясняват живота ни и да узаконят неравенството и несправедливостта.
Това е политическа позиция, която не бива да се подценява.
