Ако приемем социологията за реално отражение на кипящите обществени страсти (хора като Мира Радева правят тази идея съмнителна), ще се види, че българското общество е в някаква криза на мисленето. Последните данни на "Алфа Рисърч" показват, че доверието към ГЕРБ се вдига, към БСП пада леко, но разликата между двете партии е около 4 процента. А това прави резултата от изборите абсолютно непрогнозируем, защото повечето хора все още не знаят накъде да се обърнат и за кого да гласуват.
Мистерията на това, че ГЕРБ вдига подкрепа няма лесен отговор. Един от тях обаче бе даден от Евгений Дайнов, който се върти из десните среди и може да бъде считан за достоверен източник. Според него това е прилив на десни гласове. Партиите от традиционната десница усещали, че това е валс последен за тях и насочвали гласоподаватели към ГЕРБ с мотива, че вотът трябва да е антикомунистически. От тази оплетена игра с емоции и стари клишета основният печеливш, както винаги, е криещият се в Банкя Бойко Борисов. Изобщо традиционната десница, която прилича на древен динозавър, не си дава сметка, че тяхното най-голямо предизвикателство е не БСП, а ГЕРБ, защото ГЕРБ няколко пъти изсмука като вампир гласове от тях и ги остави в безнадеждната част на политическото пространство. А докато се заиграваш с вампирите, не можеш да разчиташ на свят без кръвопийци.
С БСП положението е съвсем различно. БСП сякаш самичка си е монтирала стъклен таван, който не може да пробие и не може да пробие, защото самичка се е лишила от ценните идеи и правилните думи. А особените колебания (махаме плоския данък/няма да махаме плоския данък) създават усещането за нещо несистемно, за неубедителност, нерешителност, за безпътица, за някакъв личен реванш, но не и за смислена и цялостна алтернатива.
Аз разбирам, че управленските програми трябва да са съобразени с реалността, но, когато хората искат да мечтая, политическите партии нямат право да убиват мечтите. Точно обратното - трябва да мечтаят заедно с хората. Напук на добре платените "експерти" и професиални медийни идиоти, които се опитват да ни убедят, че мечтите са невъзможни.
Именно този застой на мисленето създава усещането за безвремие. Все едно всичко е застинало, а историята се оглежда за посоки, които не намира.
Старите партии можеха да се преродят. И все още не са загубили този шанс, но хората като цяло май вече мислят отвъд тях. Но това е само поетично размишление с романтичен привкус. Данните днес говорят по-скоро за драма, отколкото за надежда.
Те разкриват жестока криза, политическа непредвидимост и остър недостиг на реални алтернативи. Българското общество сякаш е замръзнало в своя най-травматичен момент и стои като човек, скован от болка, който не знае какво да направи, за да я облекчи.
Ситуацията, погледната отстрани, изглежда толкова отчайваща, безнадеждна и екзистенциално съкрушаваща, че човек неволно се чуди, дали от всичко това няма да има някакъв богословски изход. В една статия, която прочетох наскоро, "За тайните недъзи на душата" на архимандрит Лазар Абашидзе е казано, че изцелението винаги идва бавно, защото хората често отказват да признаят своето падение. Което вероятно иде да рече, че едва когато ГЕРБ бъдат разпознати като абсолютно падение на българския политически дух, едва когато и най-разпененият либерал признае, че българите излязоха на бунт не само за правила, но и срещу самия капитализъм като система на управление, тогава може би един ден социологическите проучвания ще станат равни, протяжни, скучни, а Мира Радева ще се запише в манастир, за да се самобичува за греховете си.
Дотогава обаче всяко проучване ще бъде четено като трилър за несъстоялото се българско политическо изкупление.
