По пътя София-Своге с влак има една малка железопътна гаричка, която носи странното име "Томпсън". В предишните години причината за това необичайно название се знаеше повече, сега мъглата на настоящето е толкова гъста, че младите поколения най-вероятно не предполагат дори защо тази малка гаричка носи това странно име.

Най-интересното е, че мъглата около името тези дни бе видгната не от друг, а от легендарния вокал на Пинк Флойд Роджър Уотърс, който в телевизионно интервю обяви, че чете книга за майор Франк Томпсън и настоява в България да отиде на гроба му. Всеки, който е слушал Пинк Флойд, знае, че Уотърс е обсебен от Втората световна война, в която загива неговия баща. Албумът "Стената" е апотеозът на тази болка - уникално произведение, съчетано от меланхолията по тази огромна загуба, болката от настоящето и нещо като съновидения за бъдещето. Но Уотърс, понеже няма българските исторически комплекси, възкреси името Томпсън, пренесе го отвъд малката българска гара и ни показа, че историята не само не може да има цвят, тя не може да бъде пренебрегвана конюнктурно, защото, ако не ние, то хора, които не са българи, все пак могат да бъдат обективни зрители на историята ни.

Франк Томпсън е името на един много млад (той загива само на 23 години) британски офицер, историята на когото завинаги го свързва с България. От младежка възраст става комунист, вероятно и заради това после го правят офицер за свръзка между Британската армия и партизанското движение у нас. И когато днес шаманите за системно изнасилване на историята говорят, че партизанското движение е едва ли не само бележка под линия в историята, нека да видят този факт - то е такъв фактор, че англичаните държат да имат връзка с него. Томпсън е спуснат с парашут над България, за да бъде директна свръзка между англичаните и Трънския партизански отряд.

На 23 май 1944 година обаче младият британски офицер участва в тежък сблъсък с българската жандармерия, той е пленен и брутално разпитван. На 4 юни е осъден в един набързо скалъпен процес, а на 10 юни е разстрелян край село Литаково, заедно с още един партизанин и един ятак. Именно съседното на Литаково село днес носи името Томпсън.

Томпсън остава легендарно име, защото животът му е символ на идейната непоклатимост и абсолютно дойстойнство на духа. Той е близък приятел с писателката Айрис Мърдок, участник в студентското недоволство срещу политиката на Великобритания за ненамеса, която насърчава Хитлер, а в редовете на армията влиза доброволно, за да може да се сражава с нацизма. Негов абсолютен идеал през голяма част от живота му е бил Георги Димитров.

По-късни изследвания, базирани върху проучванията на брата на Франк Томпсън Едуард Томпсън, смятат дори, че англичанинът е една от първите жертви на започващата вече Студена война, защото английското правителство не прави достатъчно, тоест не прави нищо, за да спаси своя сънародник, понеже тяхната задача от сваляне на режима в България се променя на привличане на България като цяло в английска орбита, а това прави веднага младия комунист неудобен и следователно го превръща в изчислима политическа жертва. Но това е тема за отделен сюжет - който иска, нека да прочете брилянтната статия на Радко Ханджиев по темата.

Голямата тема тук обаче е друга. Как позволихме около нашата историческа памет да се издигне такава стена от клишета, че днес не можем да я пробием дори с чукове. Трябваше един рок-музикант да дойде и той да постави темата за Томпсън, за да може днес отново да говорим за него.

Защо ние сме забравили за него? Това е големият въпрос.

Европа има различно отношение към своята история. Тя не отрича правото на хората да са имали различни политически възгледи, но еднакво да са обичали страните си. Само тук ние стигаме до патетиката на националното самоунижение в името на това, да изкараме отстрещната, другата страна маниакална, черна и сатанинска. Това е нашата собствена стена, нашето собствено неумение да гледаме на света по светъл начин. А Роджър Уотърс показа обратното - той иска да отиде на гроба на един комунист, на един фен на Георги Димитров, на един млад и светъл човек, станал жертва на историческото време и на мрачния български тогавашен режим.

Стената около историята трябва да бъде разрушена. Трябва да рушим стени, а не паметници.

Иначе ще живеем слепи и ще се чудим защо историята е само символ на болка и страдание за нас.

И имам един въпрос към всички „демократи” у нас.

Вие колко пъти сте ходили на гроба на Томпсън?

А ще отидете ли?