/Поглед.инфо/ Да превърнеш думата "Оставка" в основна новина за концерт на легенда като Роджър Уотърс е подигравка с всичко, което той е направил. Разбира се, че тази дума я имаше, разбира се, че е важно да се говори за нея, разбира се, че всеки, който иска да свали кабинета от власт, се е развълнувал. Няма как човек да не се развълнува. Но все пак, не стреляйте по мен, не ме заклемяйвайте и не ми пращайте адреса на Антоанета Цонева, това не беше основната новина. Защото, който е видял само думата "оставка" от един такъв грандиозен и мрачен спектакъл, трябва спешно да отиде да си прегледа очите. Понеже този спектакъл е бунтарски, радикален, болезнен, неконформистки - той не се задоволява с дребните истини, а през човешката болка и яростно страдание търси промяна на целия свят. До сриването на всяка шибана стена в човешката психика и в политическата реалност. Приемам радостта от изписаното "оставка", не приемам това да бъде представяно като основното послание на Уотърс. Неговото послание е много по-голямо.
Когато през 1979 година Уотърс сяда да пише "Стената", и то в кризисни времена за Пинк Флойд, едва ли е знаел и очаквал, че песните от този албум ще се превърнат в песни на цели поколения в Източна Европа. Уотърс пише една грандиозна творба, в която се оплитат кошмари, видения, политическа критика, болка, страдание, любов и хаос. Той говори за себе си, а през себе си представя и цялото свое следвоенно поколение, което, според красивата мечта, е трябвало да израсне в свят, напълно лишен от пороците на миналото. Това се оказва невъзможна и болезнена утопия. Поколенията раснат както преди - лишени от ориентири, замъглени от личните си болки, объркани и отчаяни. Заради това първоначалната критика към света в този албум дори не е толкова политическа. Първоначалната "Стена" на Уотърс (албумът е на Пинк Флойд, но Уотърс пише всичките песни, а заради това почват и по-късните проблеми на групата) е в смисъла на абсурдните стени, за които пише Камю в "Митът за Сизиф" - за това, че май е вярно, че човекът е непознаваем, а че усещането за безсмислие може да те порази на всеки ъгъл, на всяка улица. Албумът е мрачна симфония на един свят, който напълно се е скапал и на един човек, който, въпреки успеха си, не може да намери повече мястото си в него.
Когато през 1989 година рухна съвсем реалната Берлинска стена, стана ясно, че като всяко велико изкуство и "Стената" може да звучи съвсем истински и разтревожено в нов контекст - този път болезнено политически. Това е така, защото Уотърс, като истински радикал, в албума си вижда във всяка форма на власт източник на зло. Властта, осъществена чрез авторитетите, е разгромена напълно и окончателно. Започвайки от фигурата на Майката - източник също на власт, минавайки през Училището, представено като фабрика за уеднаквяване на мозъците, за да се стигне до Медиите, които поставят последната тухла в стената, която разделя човека от неговата свобода.
С годините Уотърс разви спектакъла си към политическия контекст, защото съвсем очевидно е човек, който никога не е преставал да се вълнува от света и да вижда в него потвърждение на своите мрачни видения.
И точно тук беше изпусната голяма възможност - да се види не само краткосрочната критика на Уотърс, но и неговата голяма глобална критика към милитаризираните режима на това, което наричаме "западна демокрация". Не напразно на Стената по време на концерта се появи надписа: "Сapitalism. If at first you don,t succeed, call an airstrike" (Капитализъм - ако не успееш от първия път, бомбардирай). И заради това се издразних от свръхфиксацията върху думата "оставка". Това е все едно да се опиташ да набуташ великан в напръстник. Уотърс е толкова грандиозна фигура в рок-музиката, че всяко предварително обяснение за него е обречено да се срине моментално.
"Стената" е болезнен зов срещу света, който решава всичките си проблеми с войни, рекламни промоции или телевизионни шоута, това е критика на целия свят. И като истински радикал (друго пропуснато в спектакъла) Уотърс е непоколебим и към всяка форма на идеология, която затваря човека зад стени. Присъствалите на концерта - обърнахте ли внимание - един до друг се появиха портретите на Ленин, Мао и Джордж Буш-младши. Всяка идеология, защото е тирания за ума и свободата, както я разбира Уотърс в неговите очи, е тухла в стената.
Това, което превръща албума и спектакъла не в грозна и патетична политическа творба, а в нещо изключително човешко, драматично и истинско, е съпротивата срещу всичко описано. Уотърс се съпротивлява срещу системата чрез фигурите на всички нейни жертви - на загиналите във войните войници, на безследно изчезналите в диктатурите, на убитите при преврати, на умрелите от глад в пустините, на потъпканите и убити от закона хора. Това е съпротивата на мъртвите срещу демонологията на умрелите. Заради това е абсолютното настояване на Уотърс за памет, заради това болезнено издирва снимки на убити във войните - именно липсата на забрава е тази, която може да разруши съвременните стени, да направи дупки в тях, да пусне светлината в мрака и завинаги да промени гръмокипящия коктейл от диктатурата над душата и човешката психика. Тази отдаденост към жертвите закара Уотърс на гроба на майор Томпсън. Именно портретите на изчезналите завинаги зад стените са тези, които връщат смисъла от всяка битка, от всяка съпротива, от всичко. И това е битка за различен свят. Аз така го разбирам.
Заради това на концерта, о боже мой, пях с фалшивия си глас всяка песен от албума. Слушал съм го стотици пъти, чел съм текстовете до безкрай, мъчел съм се да ги разбера, слушал съм ги отново. А останал сам срещу Уотърс, при пълен стадион от хора, под небе, което ту валеше, ту спираше, не спрях да пея почти нито за миг. Гласът ми падна, но не ми пукаше.
Пред нас беше едно голямо, световно, политическо изкуство, което се саморазправи с всяка удобна истина в този свят.
Безцеременно, великолепно, гениално.
Жал ми е за всички, които не го разбраха.
