1. Подуянски политически блус

Подуяне, рано сутринта.

Небето е сиво като мисъл в главата на десен икономист. Природата протестира срещу политическата система на това полукълбо и го изразява в предчувствието, че скоро ще завали.

Кротка събота. Ранна събота.

Пред входа на блока ми в Подуяне обаче стоят няколко баби. Те са политическата съвест на епохата, гласът на квартала, будното гражданско око на драматичното време. Като минавам край тях обикновено си говорим за политика. Знаете как е - не си ли поговориш за политика с хората, все едно времето е минало напразно и денят е бил безплоден.

Бабите си говорят за ЧЕЗ. Но с думи, които обикновено човек не е свикнал да слуша от благовъзпитани жени. Нямаше как да не се включа в разговора.

Да, знам, десетки десни егоманиаци и провалени либертарианци, които живеят още при майките си, пищят по фейсбук, че хората били тъпи, некадърни и смешни, защото не бил проблема в ЧЕЗ, а в ниските доходи. Според мен това е друг начин да се опиташ да кажеш, че човек не умира от глад, а просто от липсата на калории. Но народът е велик, защото веднага надушва кой е истинският му враг. Заради това треперят десните душици из българската вселена. Защото тяхната идеология на мрака и бедността бе демаскирана, разконспирирана и сега народът, в случая четири подуянски бабички, показваха социално знание за милиони.

Спомням си, че при една поредна криза със сметките на "Топлофикация" с тях водехме същият разговор. Сега обаче нивото на революционност беше друго.

Една от жените сподели, че трябва да има справедливост. "Не може", каза тя, "банките да взимат апартаментите на хора, които са се забавили с една вноска малко, а пък тия от ЧЕЗ да не ходят в затвора".

Другата баба, единствена доскоро лек фен на Бойко Борисов, също се разпали и каза, че вече не знае на кого да вярва. Тя гласувала за Борисов, ама сега вече, ако й паднел пред очите, щяла да му предложи да живее с нейната пенсия, за да види как е.

Третата баба ме изуми, защото каза нещо под, което аз се подписвам. Тя сподели, че нещо в живота е кардинално прецакано. Според нея не е нормално животът да бъде живян в постоянно напрежение, вечно да ти взимат парите, а срещу тях да получаваш само лоши погледи, лошо отношение и закани, че оттук-нататък ще е все така.

Четвъртата възрастна жена обяви, че е ходила на протестите всяка неделя. Когато вземеш на човек всичко, друго не му остава, само на улицата да ходи, добави тя.

Стоях. Слушах ги. И им се радвах.

Изведнъж зимата изчезна за мен. Изчезна всичко. Схванах, че всеки народ трябва постоянно да живее в състояние на кипеж, защото тогава, малко или много, най-хубавото от хората излиза на бял свят. Почувствах се толкова единен със своя народ, колкото никога не съм бил.

Размирно време. Идеално време.

2. Възгледите на един таксиджия за изплашената власт

Софийската нощ е особено явление. Понякога тя може да се влачи дълго и изтощително като роман от френски модерен писател, друг път да бъде изненадващо философска, а трети да си е просто обикновена градска нощ, лишена от смисъл, просто кротка нощ, сама за себе си.

В една точно такава нощ старият репортер окъсня значително на работа и реши, че напук на кризата, ниските доходи и европейския безпорядък ще си хване такси до вкъщи, за да успее поне да има време да се наспи.

Това, което старият репортер, разбира се, не беше изчислил е, че в тези дни народът е разбунтуван и гневен, а основните нервни клетки на политическото общество са шофьорите на такси, които пренасят скоростно информация и оформят свой собствен социален Фейсбук, но на колела.

Качих се - шофьорът, който беше към края на средната възраст, нетърпеливо ме изгледа и веднага ме застреля с подготвящ въпрос:

- Неспокойни времена, а?

Кимнах утвърдително. Нито един шофьор на такси в тази вселена не се нуждае от нещо повече.

И той започна. Във възторг ми описа колко се радва, че хората са се вдигнали и не си тръгват от улиците. Най-радостно му било, че видял властта да се страхува от обикновените хора, а това се случвало само по един път на век. И заради това човекът беше лъчезарно весел. Гневно се нахвърли върху управлението в оставка - по тяхно време карал само за лизинга и за нищо повече. А после започна да прави и анализ на бунтовните идеи, които е чул.

Президентска република? Таксиджията беше твърдо против. И то, защото свързваше идеятта с настоящия обитател на "Дондуков"2.

- Тоя ли ще ме командори, бе? - гневно попита той. - Че тоя не може да намери с ръце задника на жена си, на мен ще ми казва как да живея и ще управлява държавата?

Опитах се да намеря в себе си и да кажа нещо по-остро срещу Росен Плевнелиев. Не успях. Политическата диагноза беше съвършена.

След това бакшишът реши, че на Бойко му е малко с оставката. Искаше му се да го види в затвора, защото щял да умре неспокоен един ден, ако никога не видел политик зад решетките. После обаче сам се възпротиви на своята идея:

- Ама в затвора - това означава държавата да го хрантути постоянно. Аз пари за този не искам да давам. Който иска - да дава. Достатъчно съм му давал. Стига толкова. Милиардер стана - нека да му вземат от банковата сметка и с тях да му плащат яденето.

После леко се натъжи. Каза, че не вижда начин България да се оправи от батака, ако едни и същи лица постоянно говорят едно и също, а все към тинята ни влачат.

Но пък към края, малко преди да пристигнем до окончателната дестинация, намери решението:

- Ако продължава така - и другата зима сме на площадите. Хем ние ще скачаме и ще се топлим, хем властта ще се страхува от нас...

Слязох от таксито в подуянската нощ и реших, че нещо ми става. Само за няколко дни получих толкова политическа мъдрост от хората, че реших да преоценя идеята си, че разбирам нещо в този свят. Образът на уплашената власт много ми хареса.

Една власт може да бъда добра, само ако е наистина уплашена от хората. Не от монополите, присъдружните им икономисти, платените агитатори на едрия капитал и политически маниаци, а от тези обикновени хора, които се събуждат трудно, но събудят ли се един път - цена нямат.

Аз спах спокойно същата вечер. И си мечтаех властта да спи упашено.

3. Аз и Стефан Хесел

В началото на миналата година ми попадна една малка червена книжка - есето на Стефан Хесел "Възмутете се". Той го пише, когато е на 93 година, а само преди няколко дни чух трагичната вест, че на 95 той е напуснал този свят.

И пак си спомних за тази книга. Една значителна част от нея излезе във вестник "Култура" . Чрез тази книга, която прочетох отново, схванах, че недоволството на българите може да бъде разгледано и в глобален контекст. Да, повечето от проблемите са си тукашни, изконно наши, но недоволството срещу неумолимата жестокост на това, в което ни карат да вярваме,че е аксиома е част от глобалния дух на бунт. Хесел казва в есето си точно това, което една от подуянските баби ми каза - че се опитват да ни излъжат, че това е нормалното състояние на живота. Не е. Една малка прослойка от финансови вампири е съсредоточила в ръцете си огромни средства и чрез своите фабрики за политическа отрова се опитва да ни убеди, че друг свят просто не е възможен.

Хесел много ярко написа, че финансовите пазари засягат целостта на света, а надпреварата за пари никога не е била така поощрявана.

България също се превърна в бойно поле на този фронт. Убеждаваха ни, че монополите в ръцете на частници ще е решение на абсолютно всички проблеми. Но проблемите започнаха именно с тях. Убеждаваха ни, че е нормално едно общество да е разпокъсано, олигархията да става по-богата, а бедните по-бедни. Това бил естественият ход на нещата. Не е. Не е, мамка му.

Хесел е роден през 1917 година. Той е видял целия 20-ти век. Всички негови нелепости и проблеми. И откри решението - във възмущението от това, че подмениха абсолютно всичко и ни накараха да живеем като животни, в един напълно полудял свят на две минути от велика морална катастрофа.

Чрез думите на Стефан Хесел днес, дни след смъртта му, аз се убедих, че това възмущение, което изведе хората на площадите, не е някакво необичайно явление, просто България се откри в света, България се научи да протестира, България пожела различен живот за себе си.

Възмутените хора наистина са най-ценното притежание на този свят. в момента, в който се възмутиш, ставаш истински, а станеш ли истински - никой не може да излезе срещу тебе.

Невъзмутените могат да правят каквото си искат, да говорят каквото си искат, но възмутените са сила и очевидно ще стават все по-голяма.

Пишете България сред възмутените.

Най-накрая.