/Поглед.инфо/ „Стратегия“ е една от най-употребяваните думи в българския език. Същевременно и непредубеденият гражданин вече се досеща, че стратегии има там, където има съществени и дългосрочни проблеми. Може би по тази причина България може да се опише като „страната на стратегиите“ – колкото повече, толкова по-малко реализирани като дял. През 2016 г. група учени се опитахме да преброим стратегиите: тогава в държавната политика в България действаха 174 национални стратегии, но това не бяха всички документи, тъй като имаше множество регионални такива, а почти всички 265 общини в България имат поне по една стратегия, а някои и доста повече; от тях в момента действаха поне 341 стратегии на национално и общинско ниво на управление, които са част от система за стратегическо планиране, обхващаща целия процес на формиране на политики.

Но именно роенето на стратегия след стратегия, без те да бъдат обвързани една с друга и координирани като система, означава на практика системно неизпълнение на повечето от стратегиите, още повече че те не достигат до следващото ниво – на програми, да не коментираме най-високото ниво – на планове с точно разчетени бюджети и изпълнители.

Само ще вметнем, че ако една дългосрочна национална стратегия (15-20 години) не се трансформира в система от обвързани дългосрочни целеви програми (също за 15-20 години), които – на свой ред - се въплътят в планове с делегирани бюджети от мандата на съответното правителство (3 годишни по българската система досега, а трябва да бъдат 4 годишни), то стратегията остава поредно красиво упражнение на стратези, от която нищо няма да излезе.

Последният и поредният „Национален стратегически документ“i (не е грешка, тези 15 страници са наречени „документ“) е рожба на Стратегическият съвет от 10 души (на човек по страничка и половина), функциониращ от 18.03.2019 г. при президента на Републиката. Истина е че отдавна се очакваше синтезиран проект на стратегия от Стратегическия съвет, добре е че най-накрая тази миниатюра се появи. Друга истина е че това не е проект на стратегия, а само щрихи от първата от трите части, „диагнозата“ на състоянието. Стратегия още няма. Ако тя бъде подготвена, то е пределно ясно че трябва да бъде приета с квалифицирано мнозинство от Народното събрание, най-добре консенсусно.

Още в началото Стратегическият съвет прави една много важна уговорка: „държавническата стратегия да се разбира като процес на непрекъснато движение и усъвършенстване, а не като доктрина или мащабен план, в който са „заковани” конкретни важни цели и приоритети. В процеса на еволюиране се развиват и надграждат целите, но и амбициите, откриват се нови възможности и нови съюзници.“. Ако това е така, ако „няма заковани конкретни цели и приоритети“, то някое „еволюиране“ може сериозно да обърка стратегията, включително и да я направи нереализуема.

И така, първата част – единствената засега – на Националния стратегически документ на Стратегическия съвет към президента, се захваща не да изследва състоянието на страната („диагнозата“ на природната система, на демографската система, на икономическата система, на науката и т.н.), а се задоволява да направи своеобразен отчет на изпълнението на „Национална програма за развитие: България 2020“ (283 страници). Две важни бележки: този документ е приет с Решение № 1057 на Министерския съвет от 20.12.2012 г.ii (Правителство на „Борисов 1“) и отчетът за неговото изпълнение трябва да се представи пред Народното събрание в началото на 2021 г. по простата причина, че 2020 г. още не е завършила; подробната Национална програма за развитие е разработена очевидно по оптимистичен сценарий (Р България е вече член на ЕС), съдържа на пръв поглед логични зависимости, но не отчита интересите нито на по-развитите страни-членки, нито на обикновения гражданин). Визията, заложена тогава е, че към 2020 г. България ще e „държава с конкурентоспособна икономика, осигуряваща условия за пълноценна социална, творческа и професионална реализация на личността чрез интелигентен, устойчив, приобщаващ и териториално балансиран икономически растеж“ – нещо, което е нямало как да се случи за 8 годишен период, освен ако не се извърши най-големият икономически скок в света. Освен всичко, очевидно е че Националната програма за развитие е с определена неолиберална идеологическа опаковка – оформена в трите цели и съпътстващите ги приоритети. Но 2020 г. не е 2012 г., светът се е променил, ЕС и САЩ са в „застой“ (рецесии, депресии, социални вълнения), дължащи се не толкова на COVID-19, колкото на властващата идеология и прокарването на интересите на транснационалните корпорации.

Казано по друг начин, една бъдеща стратегия ще се насочи първо към диагностика на реалното състояние на страната, а не толкова към анализ на изпълнението на неизпълнимата Национална програма. Именно тук се вижда с просто око една значителна слабост на диагностиката, осъществена от Стратегическия съвет.

Но бъдещата стратегия, все пак, трябва да диагностицира (1) демографската система и социалните процеси, (2) икономическата система; (3) природната система; (4) системата на услугите (образование, здравеопазване и култура); (5) системата на науката; (6) участието на страната ни в системата на европейското и международното разделение на труда. За прецизност на разсъжденията е необходим един по-дълъг времеви ред на показателите – възможно от 2000 г., за да се прецени как е въздействала интеграцията („кохезията“). Това е абсолютният минимум за всяка една бъдеща стратегия, твърдят специалистите по прогнозиране и стратегическо планиране.

За съжаление, предложеното меню на диагностиката на този „Национален стратегически документ“ е в насипно състояние и прилича повече на парчета от кристална ваза, които не могат да се залепят едно с друго. Почти няма сравнения с другите страни-членки на ЕС, със страните извън ЕС – наши съседи и водещите страни в света. Данните са за различни години, но отсъстват редове (2000, 2005, 2010, 2015, 2020 г.). С извинение, стратегическият документ наподобява повече студентска курсова работа, отколкото задълбочено и широкообхватно академично изследване, предполагащо ценни изводи.

Няколко конкретни бележки по стратегическия документ:

  1. Развитие на демографската система.

Количеството на населението не е в корелационна зависимост от икономическото развитие. Но зависи от три „вътрешни“ фактора и един външен фактор: вътрешни – раждаемост, смъртност и средна продължителност на живота; външен – условия на живот в другите страни от Европейския съюз. Днешните условия на живот в България са нерентабилни за „производството на деца“ за по-бедните и за средната класа – хронично отсъствие на детски ясли и градини, неравенство в училищата (бутикови и стандартни), ниски работни заплати в България и отсъствие на семейно подоходно облагане, високи цени на жилищата за младите хора, труден баланс на „кариера–гледане на деца“, високи „доплащания“ в здравеопазването. Въпреки нарастващата средна продължителност на живота, смъртността остава висока поради условията на труд и живот, а също поради по-ниска култура у някои слоеве от населението. Всъщност от 1989 г. е налице хронична тенденция на намаляване на количеството на българските граждани.

Качеството на населението или „пълзи“ напред, или се влошава. Всъщност са налице разнородни движения на социалните групи, но общата картина е към влошаване, независимо от „дипломните“ резултати (от начални училища до висши училища).

Особено неблагоприятна е тенденцията на системно „изсмукване“ на работна сила от България към другите страни-членки на Европейския съюз и САЩ, което се отразява крайно негативно на нашата страна. Ако за 1 млн. души държавата ни е инвестирала за всеки до 18 годишна възраст около 2 000 лв. годишно (отделно са разходите на родителите), то грубата сметка показва че страната ни като донор е „кредитирала“ другите страни с 36 млрд. лв., но не е получила обратно нито едно евро. Интересът на България е българските граждани да останат, да работят и да живеят в своята родина; интересът на по-развитите страни е да си приберат тези подаръци. В това отношение са необходими общоевропейски решения, включително и по линия на минималната работна заплата.

Що се отнася до паричните доходи и до реалното потребление, то тук също са налице разнопосочни движения.

От една страна, не може да се отрече че ежегодното повишаване на минималната работна заплата, само по себе си, е положителна тенденция – от 138.05 евро през 2012 г. на 311.89 евро през 2020 г. Освен това, голямата част от гражданите със средни и високи доходи се наслаждават на нисък 10-процентен данък върху доходите. Допълнителен факт е, че средните доходи в страната системно нарастват. От друга страна, абсурдно е да се очаква в рамките на 5-10 години българските доходи да достигнат средноевропейските.

Голям проблем на много изследвания е закотвянето на диагностиката на бедността в паричните доходи, без да се прецени обемът на натрупаните семейни и лични парични доходи, както и натрупаното лично богатство - жилище, автомобили, вили, предмети за дълготрайна употреба, възможности за почивка и пътувания. Затова е нереално деклариране че бедността продължава да нараства, както и че работата не гарантира измъкване от бедност (не всяка работа, разбира се). Почти е абсурдно твърдението, по същите причини, че 30% от българите изпитват системни тежки материални лишения. Оставам без коментар твърдението че над 44% от децата живеят в материални и социални лишения (ограничения – да, но лишения – не) – това просто не е вярно.

Всъщност не толкова България изостава от средата на Европейския съюз, колкото средата на Европейския съюз се доближава по реално потребление към нашата страна. Сравняването на страните по потребление на човек от населението е направено по 56 групи продукти и услуги. За разлика от примитивното едномерно сравняване на страните по общия обем на потреблението на човек от населението, при направеното сравнение се държи сметка не само за обемите на потребление по групи продукти и услуги, но и за структурните различия в потреблението при различните страни. След 2014 година в Европейския съюз се оформя компактна група от 11 бедни страни и силно диспергирана група от богати страниiii. Бедата е че „компанията на бедните“ нараства, но не доближава богатите – един сериозен проблем за бъдещето на съюза.

Както се вижда, системните пропуски на различните правителства на България, опериращи през този период, както и поведението на ЕС, са оказвали предимно негативно демографско и социално влияние. Но „най-забележителната слабост“ на управлението след 1990 г. е арогантното, циничното и организираното нарастване на неравенството в България – заслуга на всички „демократични“ правителства в България, включително и на регионалните неравенства. В това отношение България отстъпва не само на другите европейски страни, но и на времената преди 1989 г.

  1. Развитие на икономическата система.

В тази си част диагностиката на стратегическия документ куца забележимо. Преди да се критикува нещо, принципът е да се кажат всички хубави негови страни. В документа на Стратегическия съвет този принцип не е спазен.

БВП на човек от населението е нараснал за разглеждания период от 7 378 долара на 9 273 долара. Но още е твърде далече от средата на света – 11 312 долара (1980-1987 г. нашата страна почти го е достигала). Въпреки това, средните темпове на растеж от около 3% дават една добра перспектива.

Но икономическият спад през периода 1990-1997 г., както и недалновидната и дълбоко корупционната политика на приватизация на всичко обществено и навсякъде, а където не може – десетилетно „изгодно“ концесиониране, не можеше да не окажат съществено негативно влияние върху структурата на българската икономика, включително и върху структурата на собствеността. „Българската“ собственост намалява като дял за сметка на чуждите „инвеститори“ – това не винаги е най-мъдрото решение.

Днешната структура на българската икономика може да се характеризира като за типична третична периферна икономика, „обслужваща“ по-високо развитите страни. В това отношения страната ни попада отново в компанията на икономики с неясно бъдеще: чуждите капитали лесно могат да избягат, а съществените отрасли – да станат собственост на чужденци. „Отвореността“ не винаги е най-благоприятната политика. Но „постепенно затваряне“ чрез инвестиции в производственото натрупване на обществото и на гражданите е дългосрочен и особено важен процес, доказано и от кризата с коронавируса.

Особено негативно се отразява върху развитието на пазарната икономика е хроничната корупция – измервана от 10% до 90% от обществените поръчки и еврофондовете. Възможно е – чрез нейното минимизиране (няма икономика на база печалба, в която да няма корупция, включително и чрез лобизъм!) да се постигне прираст на БВР с поне 1 процентен пункт.

Висящи въпроси в документа остават членството в Еврозоната и „Шенген“. Защо? И едното, и другото имат пряко отношение към съдбата на икономиката…

  1. Развитие на природната система.

Във времената на екологичния отпечатък, на глобалното затопляне, на опустинаването и обоклучаването на природата, на стратегията за опазването и възпроизводството на природната среда се гледа като неизменна част на всяка стратегия.

На природата в документа обаче е отделено най-скромно място – съобщава се само че „използваните производствени технологии в страната генерират 420 кг. отпадъци за производството на 1 000 евро, сравнено с едва 66 кг. средно за ЕС“.

Защо?!

Не е тайна, че при капиталистическа пазарна икономика на природата се гледа като на ресурс, който трябва да бъде незабавно потребен с максимална печалба, или като на „косвени загуби“ – превръщането на природата в пустиня или в кошче за боклук („О, прекрасни отпадъци!. Печелим от вас яката!“) – се заплащат от обществото и здравето на хората. И къде, ако не в най-слаборазвитата страна на ЕС, се развихря най-много плячкосването на природата?!

Странно мълчание по темата в този стратегически документ!

  1. Развитие на системата на услугите (образование, здравеопазване и култура).

В повечето развити европейски страни на образованието, здравеопазването и културата се гледа като на стратегически сектори, които предоставят обществени блага, а не се гони частна печалба. Обратно, в страни с неразвито гражданско общество и сляпо вярващи на прочутата частна инициатива, както и на свързана с нея корупция, на тези сектори извън материалното производство се гледа като на производящи печалби за сметка на равенството на достъпа.

Отново и тук качественият анализ на документа е свит като шагреновата кожа от романа на Балзак. Защо?!

  1. Развитие на системата на науката.

През ХХI век науката наистина става „непосредствена производителна сила“.

Факт е, че науката (освен титлите от нискокачествени университети) не е най-силното оръжие на българските политици. Друг факт е, че публичните инвестиции в тази сфера в България спадат и достигат най-ниското ниво в ЕС. Трети факт е, че бизнесът предпочита производството на кренвирши пред развитието на иновации.

Факт е че и в новия документ няма разсъждения за настоящето и бъдещето на науката, включително в кои подсектори да се развива и как да се финансира.

  1. Развитие на участието на страната ни в системата на европейското и международното разделение на труда.

В това отношение документът страда от остра информационна недостатъчност. Показател за значимостта на изследваната проблематика е постоянно засилващия се интерес на Европейския съюз към използването на input-output модела за изследване и оценка на качеството на протеклото развитие на една национална икономика, както и степента на ефективно участие в международното разделение на труда. Като страна-член на Европейския съюз България е поела задължение да събира, обработва и анализира данни, явяващи се входяща информация за разработка на баланса на междуотрасловите връзки. Към настоящия момент НСИ на Република България не разполага с разработен вариант на баланса по нито една от четирите методики, предоставяни като модел от Евростат.

Така че основната оценка на включването ни в международното разделение на труда е зрителна: един джип с един герой отива да открива нов завод.

Summa summarum.

В този си вид – като количество и качество, представеният „Национален стратегически документ“ представлява нещо като непълна кръвна картина, но не и диагноза на състоянието на България. Пропуснати са важни „жизнени системи“ на страната. Не са отчетени даже някои предходни опити, например „Визия за България“ с всичките й достойнства и слабости. На места се гази дълбоко в блатото на числата, но без да се стигне до изводи за бъдещето.

Колкото и остаряла да е тезата за „догонващото развитие“, тя ще е полезна на авторите на бъдещата цялостна стратегия. Догонването може да бъде по комплексни показатели от рода на Индекса за развитие на човека на ООН, включващ три компонента и съответни коефициенти, отнасящи се до БВП на човек от населението по паритет на покупателната способност, образователно равнище и продължителност на живота. „Догонване“ може да се търси и по отношение на показателите, характеризиращи качеството на дейностите на образователната сфера. Става въпрос за показатели като: процент на грамотност; процент на завършили основно, средно и висше училище; средно образователно равнище, брой на училища; въоръженост на училищата с компютри; дял от брутния вътрешен продукт на държавата, отделян за образование и други.

Всичко посочено до момента се явява основа за конструиране на „филтър“ за оценка на качеството на социално-икономическото развитие на държавите. Този филтър дава възможност да бъде изведена тази (или тези) държава(и), чието развитие да изпълнява ролята на своеобразен ориентир при развитието на българската икономика в бъдеще.

Накрая, необходимо е обогатяване на индикаторите. Индексът на щастливата планета използва световни данни за очакванията към продължителността на живота, субективното благополучие и екологичния отпечатък, който свои зад всичко това. Като въвежда екологичен показател, индексът сравнява държавите по света по отношение на това колко дълги и щастливи животи създават за екологична единица, т.е. за екологичната цена, която се заплаща, за да се създаде дълъг и щастлив живот. За разлика от останалите показатели, измерващи благосъстоянието, индексът на щастливата планета се фокусира върху човешкото благополучие и щастие в рамките на реалните възможности и природните ресурси на Земята. Индексът е изграден върху идеята, че човешкият прогрес и щастие не се състоят единствено в богатството и парите, както и върху идеята, че благополучието не е от днес за утре, а зависи от ресурсите, с които хората разполагат и тяхното разумно използване. Годишният индекс на щастието представя резултатите, от провеждано изследване от Мрежата за решения за устойчиво развитие, инициатива на ООН, и Института за Земята към Колумбийския университет. Фокусът в изследването е поставен не само и не единствено върху благосъстоянието, изразено от материална гледна точка, но и върху показатели, характеризиращи справедливостта в съответната държава, честността, доверието и доброто здраве на населението.

Донякъде авторите на документа – членовете на Стратегическия съвет – са оправдани за съществените пропуски и отклонения от вероятния първоначален замисъл. Вероятно правят подобни анализи за пръв път. Но няма да бъдат оправдани, ако този опит за „диагноза“ остане в този си вид на неудачен полуфабрикат. Чрез него не може да се подготви и защити национална стратегия.

А че държавата, обществото, икономиката, природата и т.н. са тежко „болни“ – това го знае всеки български гражданин. Но и всеки помни старото предупреждение: ако лекарят не знае как да излекува пациента, трябва да внимава да не го убие с лечението.

i https://www.president.bg/news5583/parva-chast-na-proekta-za-natsionalen-strategicheski-dokument-razraboten-ot-strategicheskiya-savet-kam-darzhavniya-glava-rumen-radev.html

ii http://www.strategy.bg/StrategicDocuments/View.aspx?Id=765

iii 30 години: преход, поуки и перспективи. Издателски комплекс на УНСС, С., 2019, с. 21-32.