1. Предварителни бележки

Стратегията за развитие на висшето образование за периода 2014-2020 г. е документ, който ще наложи своя отпечатък върху развитието на системата на висшето образование. Затова бих искал в хода на обсъжданията да предложа един възможен и според мен оптимален модел за финансирането на висшето образование.

Този въпрос е сложен и представлява противоречиво средоточие на много интереси. Не случайно авторите на Стратегията го наричат „ахилесова пета”. Основния недостатък на сега съществуващата система за финансиране на висшето образование е уравниловката и, необвързаността и с академичните стандарти и постижения.

Проблемът стои не само у нас. Още от 90-те години в ЕС се обсъжда една сложна проблемна ситуация, която се резюмира в следното:

Първо, висшето образование се масовизира. Броят на студентите, включени в една или друга образователно-квалификационна степен расте значително във всички страни-членки на ЕС.

Второ, издръжката на обучението нараства, благодарение на усложняването на обществения живот и изискванията към квалификацията, както и на прогреса в информационните технологии. То реално става по-ресурсоемко и в крайна сметка – по- скъпо.

Трето, независимо от различията в системите на публично финансиране на висшето образование, размерът на средствата като правило се базира на т.нар. „исторически опит” и не отчита в пълнота нито икономическите промени /инфлация, повишения на цени и пр./, нито повишения брой на студентите, нито нарастналите разходи за издръжка на обучението.

В резултат на това висшите училища са изправени пред противоречивата ситуация да обучават с едни и същи /или фактически намалени!/ средства повече и по-скъпо струващи студенти. В известен период от време това е възможно на база рационализиране на дейността на ВУ и използване на евентуални вътрешни резерви, но все пак очаква по-последователното си решение..

У нас ситуацията е още по-усложнена, от една страна, поради тежкия, по същество кризисен преход, а от друга – поради добавилата се световна икономическа криза и налагането на антикризисни политики тип „Остерити”. Така публичните разходи за системата на висшето образование, съотнесени към брутния вътрешен продукт са средно около 35-50%по ниски у нас в сравнение с други страни-членки на ЕС.

Само общество, загубило инстинкта си за самосъхранение, може да допусне по финансови причини част от членовете му да не получат максимално високото, според техните възможности и желания, образование и квалификация. От друга страна обаче, и обществото, и гражданина – данъкоплатец са готови да жертват средства за „тези, които заслужават”, но не и да плащат за подготовката на студенти, които не могат и/или не искат да се учат достатъчно добре.

Какви промени следва да включи моделът на финансиране, така че да отчита както обществените интереси, така и интересите на висшите училища и на студентите – потребители на системата за висше образование?

2. Оптималният модел

С оглед особеностите на българското развитие, на националните традиции и на Конституцията на РБ, моделът на финансиране е удачно да бъде смесен, както предвижда и Стратегията, т.е. да съчетава държавното субсидиране с алтернативни източници, като при това стимулира качествената подготовка както от страна на висшите училища, така и на студентите. Какво предлагаме:

Първо, държавата, по предложение и в диалог с ВУ, определя потребностите от кадри /с неголям резерв/ по различните професионални направления и по образователно-квалификационни степени;

Второ, въз основа на резултатите от акредитацията /плюс отчитане на регионални и пр. критерии/ разпределя по висши училища приема на съответния брой студенти;

Трето, финансира изцяло обучението на тези студенти в съответствие с диференцираните нормативи по професионални направления;

Четвърто, разрешава на държавните висши училища в рамките на капацитета си да осъществят прием на класиралите се, но неприети студенти /извън броя на субсидираните от държавата/ срещу заплащане при условия, подобни на регламентираните в чл. 21, ал.5 на ЗВО;

Пето, ежегодно се прекласират студентите въз основа на постигнатите резултати, като субсидираните от държавата бройки се заемат от студентите с най-високи академични постижения, а останалите продължават обучението си срещу заплащане на семестриални такси.

В известна степен подобен метод на финансиране бе предвиден в Закона за висшето образование през 1995 г., но не можа да се апробира ефективно, защото бе отменен при следващи промени в ЗВО. А всъщност този модел осигурява значителни предимства.

3. Предимства на модела на финансиране

    1. Първото и може би най-важно предимство на този модел е, че подобрява финансирането на добрите, качествено работещи университети, без при това на този етап да увеличава публичните разходи за висшето образование и без да се намалява броя на обучаваните. Добрите качествени ВУ получават по-голям брой студенти - както по държавна субсидия, така и допълнително приети до запълване на капацитета и съответно имат по-добро финансиране. Държавата, от своя страна, без да увеличава допълнително разходите си, може да финансира изцяло около 40 хиляди първокурсници1, а останалите да заплащат за обучението си.

    2. Второ, създава се мощен стимул за самите студенти да се подготвят много по-активно и целенасочено. Те самите имат интерес да изискват от ВУ съответните условия и възможности за постигане на високи академични резултати. Много по-отговорно ще подхождат и студентите и техните семейства при избор на ВУ, специалност и т.н.

    3. Трето, засилва се конкуренцията между самите ВУ, което обаче създава и стимули за сътрудничество2 и обединение с оглед постигането на конкурентни предимства, от което печелят всички – и висшите училища, и студентите, и обществото. Така, особено и при наличието на подходящи стимули, може да улесни в съответствие със Стратегията преструктурирането на мрежата от ВУ.

    4. Четвърто, създава се доста по-справедлива, при това за всички система. От една страна, студентът знае, че това дали ще плаща зависи единствено от собствените му усилия. От друга, обществото и данъкоплатците са сигурни, че не плащат за образованието и квалификацията на студенти, които с постиженията си са в долната 1/3 част на своя курс. Накрая, макар и не по важност, ВУ и преподавателите му се освобождават от неписаното но реално „задължение” да избутват недостатъчно подготвени студенти, за да не пострада държавната субсидия. Ако студентът не отговаря на академичните изисквания и стандарти на ВУ, то просто се освобождава от него и запълва освободения капацитет през следващата година.

    5. Пето, ще се разреши един от проблемите, свързани с академичната мобилност и привличането на чуждестранни студенти. В момента българските ВУ нямат интерес да привличат студенти от страни-членки на ЕС, защото грижите с тях са по-големи, а приходите – същите като от българските студенти. Сега, ако те са склонни да се съревновават с българските студенти за изцяло субсидираните от държавата места, могат да учат дори безплатно. Но ако отстъпват по академични постижения, ще заплащат такси за обучение както всички български студенти, неползващи държавна субсидия.

    6. Шесто, но може би най-важно от законова гледна точка. Конституцията на РБ в чл. 53, ал. 3, прокламира че: „... При определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно.” Чрез промените в ЗВО обаче вече над 15 г. това задължение на държавата към гражданите й не се изпълнява. В частните ВУ очевидно няма как обучението да е безплатно. А в държавните?

Прегледът на ЗВО наистина очертава една много малка група български студенти, която и сега учи безплатно3. Става дума за лица в социално неравностойно положение /кръгли сираци, инвалиди с над 70 % инвалидност и пр./, както и за курсантите във висшите военни училища. Но няма нито една възможност за безплатно обучение на база академични постижения! А очевидно това е била логиката на създателите на Конституцията.

Могат да се посочат и редица други положителни ефекти, които подобна промяна на модела на финансиране непременно ще поражда във времето. Фирми и други донори ще могат значително по-лесно да финансират придобиването на подходящо образование на свои дългогодишни кадри с богат практически опит. Ще стане по-лесно всеки, който реши да инвестира в себе си или по едни или други причини просто иска да получи висше образование, да го направи, без това непременно да поражда колизия между личните и обществените интереси. Държавата, на основата на анализите на обществените потребности /средносрочни и дългосрочни/ и на пазара на труда, може гъвкаво да реагира на промените и да насочва /чрез безплатните места/ младите хора към подходящи професионални направления и т.н.

Разбира се, предложеният от нас модел би бил непълен, ако не си дадем труда да анализираме и евентуалните

4. Недостатъци на модела на финансиране

Още от обсъжданията през далечните 1994-1995 г. на приемащия се тогава закон за висшето образование останахме с вречатлението, че този модел на финансиране няма сериозни недостатъци и е приложим в българските условия, особено ако се съчетае със система за кредитиране на студентите. Годините след това обаче показаха, че има определени рискове, които ако не се ограничат целенасочено, в бъдеще могат да създадат проблеми. Какво имаме предвид:

4.1 Първо, изтъкват се няколко псевдопроблема:

Единият от тях, опроверган от времето, бе, че въвеждането на тази система ще увеличи корупцията сред преподавателите. Всъщност, опитът показа, че методът на финансиране е безотносителен към размерите на тези негативни практики. И при безплатно, и при частично платено обучение, корупцията във ВУ съществува в някаква степен и задачата на доброто ВУ е да овладява тези процеси чрез прозрачност, адекватна система за оценяване, безкомпромисен контрол и пр.

Вторият е свързан с необходимостта служителите от отделите „Учебен” всяко лято да прекласират студентите. Твърди се, че те са заети с кандидат-студентска кампания. Този аргумент също не може да бъде съществен, доколкото:

  • Всички ВУ имат регистри на студентите си /заради регистъра на МОН, системите за поддържане на качеството и пр./ и подреждането на студентите по успеваемост изобщо не е трудоемък процес;

  • Самата кандидат-студентска кампания, за разлика от 1995 г. е процес, а не акт. Май не остана ВУ само с една сесия за прием на студенти. Наред с това все повече кандидати участват в конкурс по документи /на база оценките от матурата/, което улеснява кампаниите;

  • ВУ вече имат значително по-голям административен капацитет, а ползите от този начин на финансиране са далеч по-значими от евентуалните неголеми административни натоварвания.

Третият псевдопроблем е свързан с това, че може някой по-беден студент да не разполага със средства да заплати стоварилите му се, напр., във втори курс такси за обучение. Така ще се окаже, че по-бедните не могат да учат, т.е. ще се възпроизвежда и задълбочава социалното неравенство. Дори да звучи добре, тази теза е некоректна, най-малкото защото:

  • И сега има бедни студенти, които обаче никой не освобождава от заплащане на семестриални такси. А ако те учат в частно ВУ?

  • Моделът отчита академичните постижения, а не социалния /инициален или придобит/ статус на студента. Излиза, че ако си беден, може и да си неподготвен и/или глупав и/или калпазанин, но обществото ще ти плаща следването, не защото си умен, а защото си беден? Освен това, за най-тежките случаи на социално неравностойно положение и сегашният ЗВО е предвидил възможности за компенсация.

  • Вече има действаща система за студентско кредитиране. Не бихме казали, че е най-добрата, но при всички случаи дава възможност да се финансира обучението и издръжката на студента при лихва под 7 %.

Всъщност, ако си позволим да помечтаем, бихме казали, че най-справедливия вариант би се реализирал, когато кандидатите за обучение на базата на академичните си постижения получават от държавата ваучер, с който те сами да се запишат във висше училище по избор /защо не и частно?/ и сами да носят отговорността за своята подготовка и бъдеще.

Или всички студенти да заплащат такси, като за целта получат студентски кредит от специализиран, нетърговски фонд за кредитиране. Този фонд фактически ще разпределя същите тези средства от държавната субсидия за ВУ. Кредитът на студентите ще подлежи на частично или пълно опрощаване в зависимост от академичните постижения. Напр, при отличен успех не дължите нищо, при много добър – 15-20 процента, при добър – да кажем 30 %, а при среден и по-нисък – заплащате всичко...

Така може да се реши още един проблем , свързан с „изтичането на мозъци”, т.е на обществени пари. По сметка на някои икономисти, вече са „изтекли” между 1 и 2 млд. лева. При този модел, тези, които са ползвали обществено финансиране, да са така добри да отдават силите и знанията си поне 5 – 10 години в България. А ако гледат на своето образование и подготовка като на лична инвестиция и решат да емигрират, да са така добри да върнат похарчените от всички нас средства.

Тъй като мисля достатъчно реалистично, знам, че до 2020 г. това не може да стане. Но въвеждането на предлагания от нас модел на финансиране е правилна крачка към изграждането на подобна система, основаваща се на избора на потребителя на образователната услуга.

4.2. Второ, историческият опит позволява да се очертаят няколко възможни рискови ситуации.

По принцип, ако може да се говори за европейски модел на финансиране на висшето образование, то той с неголеми изключения се основаваше на безплатно обучение на студента /Франция, Германия, Швеция и т.н./. Кризата и икономическите трудности принудиха в една или друга степен тези модели да се допълнят с алтернативни източници на финансиране, главно чрез въвеждане на такси за обучение.

У нас тъкмо кризисните процеси на прехода доведоха системата за висше образование до състоянието просто да работи за оцеляване, а не за развитие и усъвършенстване. За да се преодолее тази ситуация всъщност, ЗВО въведе от 1996 г. заплащането на такси. Идеята бе, образно казано, държавата да дава „филийката хляб” на ВУ, а масълцето отгоре да дойде от средствата, акумулирани от студентите. За съжаление държавата4 продължи да финансира висшето образование по метода на „историческия опит” и реално намали финансирането на ВУ точно с тази сума, която те бяха набрали като студентски такси. С други думи, студентите финансираха не висшите училища, а реално държавата, която дотогава покриваше цялата сума. Такива или други некоректни действия, както от страна на държавата, така и от другите субекти на системата за висше образование потенциално могат да компрометират целия модел.

На второ място, риск може да съдържа и положението „МОН в диалог и по предложение на висшите училища определя потребностите от кадри”. При цялото ни уважение към колегите от МОН, не считаме, че е тяхна работа да извършват изследователска дейност за проучване на обществените потребности. Информация за тези процеси имат самите ВУ, които си правят свои маркетингови проучвания, поддържат връзки с потребителите на кадрии т.н.. Има анализи и прогнози на МТСП, на научно-изследователски звена. Има и други източници и, разбира се, Министерството би следвало да набере тези налични данни. Но трябва да се чува и гласът на висшите училища и на работодателите.

Риск възниква тогава, когато Министърът на образованието започне да мисли като министър на финансите, т.е. да отчита единствено необходимостта от икономии, а не реалните потребности на потребителите на кадри и от развитие на системата за висше образование.

Първо, не трябва да се забравя, че кадрите, които се приемат за обучение днес, ще се реализират в хоризонта на следващите 5-25 години, т.е. следва да се отчита състоянието на безработицата, търсенето и предлагането на работна сила и пр. не днес, а поне в средносрочен /поне след 5-10-15 г./ хоризонт, да се проследят процесите на излизане от пазара на труда на кадрите и т.н. В условията на криза и структурно преустройство нерядко липсват импулсите от реалната икономика, а ако ги има, са съответно деформирани.

Второ, може да се окаже, че днес и следващите 4-5 години имаме излишък от специалисти, да речем, по философия.. Вследствие на това, намаляваме жестоко приема на студенти, преподавателите остават без натоварване, голяма част от тях или всички от даден университет се освобождават. Добре, но ако след 5-10 години има /и най-вероятно това ще е така, ако силно ограничите подготовката на специалисти/ потребност от кадри, как ще възстановите тези катедри и специалности, как ще осигурите подготвени преподаватели?

На трето място, може би се налага да се извърши един преглед и евентуална актуализация на т.нар. диференцирани нормативи за издръжка по професионални направления. Не съм икономист, но икономисти твърдят, че в някои случаи те наподобяват клиничните пътеки на Здравната каса – има и надценени, и подценени.

Изложеният модел за финансиране е в идеен вид, но осъществяването и апробирането на съответните разчети не е сложно и аз и мои колеги сме готови да участваме в този процес.

Доц. д-р Ервант Степанян е бивш дългогодишен началник на ГУ „Държавна политика във висшето образование” в Министерството на образованието и науката.

___________________________________

1 Сега чрез субсидията държавата финансира около 2/3 от разходите на около 60 000 студента годишно.

2 Напр., в Манчестер има 4 университета, част от които, за да издържат на конкурентния натиск, са създали обща библиотека, някои общи катедри, предлагаг общи бакалавърски и магистърски програми, участват заедно в проекти и т.н.

3 Виж по-подробно: Чл. 95, ал. 6, т.т. 1-5 на Закона за висшето образование.

4 За нейно оправдание следва да се каже, че това започна в разгара на Виденовата криза и продължи до началото на 21 век.