/Поглед.инфо/ Още преди да започна искам да подчертая: винаги съм бил противник на войната. Винаги ми е било мъчно за жертвите й, особено за мирните граждани, които загиват, а ако оцелеят – извънмерно страдат. Почти не съм пропускал антивоенен митинг, като се започне от времената на войната на САЩ във Виетнам. Наистина, последният /пред посолството на РФ/ го пропуснах, но вече здравето ме подвежда...
Гледам по телевизията една очевидно изморена, немлада и съвсем нещастливо изглеждаща жена, пътувала с дни за да избяга от ужасите на войната. Очевидно украинска сънародничка, говори на онзи позабравен, но очарователен български.
Жаля я. Аз също съм потомък на бежанци, поне съм чувал каква мъка е. Тя разказва: „Ама те не стрелят само по военната инфраструктура. Бият по водата, по електриката... Няма ли кой да ги спре...“
Мъчно ми е, наистина.
Но щеше да ми е още по-мъчно, ако същата тази жена беше споменала, че не е одобрявала и действията на неонацистчетата, които със съдействието на властите спряха водата на 85% от кримчаните, събаряха стълбовете на далекопроводите, за да им спрат електричеството...
Ако беше осъдила и причиняването на смъртта на стотици жители на ЛДНР /от тях близо 100 деца/, чиято единствена вина беше, че се намират около подстанции или трансформатори, близо да водонапорни кули или тръбите на газовата инсталация в Донецк.
Защото над седем години тъкмо това бяха главните обекти на почти неспиращата „стрелба по легитимни цели“ /според ВСУ и нацбатите/ в Донбас.
Сега по медиите /вкл. и в мрежата/ гъмжи от морални хора, пацифисти и правозащитници. На една част от тях им вярвам. Виждали сме се по митингите. Но чувствата и мотивите на повечето от тях, поне за мен не будят доверие. И ще обясня защо.
Помните ли 1999 г.? Тогава САЩ и съюзници 78 дни бомбардираха Белград. Загинаха много невинни хора. Защото и тогава не стреляха само по военната инфраструктура. Пострадаха редица сгради, /вкл, Белградската телевизия/ мостове, пътища, влакове...
Тогава бях на протестен митинг на площада пред бившия мавзолей и пред едно посолство. Тези хора обаче ги нямаше. Бяха заети да обясняват, че тази война /за по-благозвучно ползваха предимно думата „удари“/ е за да се сложи край на осемгодишната гражданска война в бивша Югославия.
Сега обаче бяха в челните редици на митинга пред руското посолство. И не искат и да чуят, че тази война /операция по Янев/ е за да се сложи край на осемгодишната гражданска война в Украйна.
Та затова не им вярвам. Защото при тях и абсолютно съвпадащата /огледална/ ситуация винаги се представя като „това е друго“.
Както беше с канцлера Шолц, който заяви, че се отнася „с насмешка“ към твърденията за геноцид в Донбас. Сега с нетърпение чакам да чуя оценката му за събитията в Украйна. Само че той, за разлика от моите приятели, изглежда е по-умен и се въздържа от подобни оценъчни съждения.
А какво общо имат Кант и хотентотите?
Много отдавна, още по колониалните времена беше популярен изразът „хотентотски морал“. Имаше се предвид абсолютно релативистичната нравствена позиция: „Добро е ако аз „си прибера“ /открадна/ крава. Обаче е грамадно зло, ако на мен ми откраднат кравата.“
Тъй като хората, за които ви разказвам, са „високо морални“ ми е трудно да ги нарека лицемери. Но за хора със самосъзнанието на някогашните хотентоти става. И язък, че част от тях са завършили моя факултет. Където Кант беше на почит. Както и формулировките му на категоричния императив:
„Действайте само според тази максима, за която можете едновременно да желаете да се превърне в универсален закон“
„Така че действайте като за лечение на човечеството,независимо дали в своя личност или в друга, винаги като цел и никога само като средство. "
Така че, нека човекът бъде винаги цел и никога средство, нека мотивите, които ръководят вашите постъпки да са такива, че да могат да се издигнат в нравствен принцип! И, разбира се, нека спрем войната!
