/Поглед.инфо/ „Българе, сливайте се под святият пряпорец на нашата покровителка майка Росия…
Негово превъсходителство генерал Игнатиев знае за цариградските затворници в какво положение бяха във време на Цариградската конференция; едно [подсещане] само и във време на сключването на мирът ще бъдем освободени от затвора“.
Кирил Ботев
Когато днес нашите самозабравили се властници си позволяват да се подиграват с националния ни празник, дали си дават сметка какво всъщност дължим на 3 март 1878 г.? Когато отричат Санстефанския мирен договор, понеже бил предварителен, пък после го променили, сещат ли се, че има и още нещо значимо, което дори историците рядко припомнят – хиляди наши борци за свобода буквално са гниели с години по турските затвори и са влачели каторжната си агония в Диарбекир и Мала Азия. Именно Санстефанският договор ги освобождава незабавно и те целуватотново родната земя. И за тези героични българи Трети март е Националниятпразник на България, и едва ли им е минавала през ума друга дата,дори и в най-лошите им сънища.
И разбира се, че над век и половина народът ни се прекланя пред човека, който има основната заслуга за акта от Сан Стефано – граф Игнатиев. Е, появи се неотдавна и някакъв пишман драскач да пусне цяла книга с лъжи и инсинуации уж по нови документи, без да е цитиран ни един, че именно руският посланик в Цариград Николай Павлович Игнатиев бил виновен за обесването на Левски. И тази фантасмагория дотолкова пасна на родните ни русофоби, че хукнаха да преименуват улици и да бутат и мацат паметници, заклеймявайки „този злодей“. А защо някое от тези безродия не го обвини и за включването в Санстефанския мирен договор на член 17-и - за амнистията на българските политически затворници и заточеници, което, както е видно по-долу, се дължи отново на него?! Удивително – страдалците са поддържали връзка с Графа, още преди да излязат на свобода. И другинтересен факт - нашите затворници предпочитат за по-сигурно да получават тъй редките писъмца от своите близки чрез руски кораби, а не чрез европейски.
Никак не е лошо някои да попрелистят обемистото изследване на журналисткатаКалина Канева „Н.П. Игнатиев – графът на българите”. Има какво да научат за него, стига да не са продали и душите си.
Но да се върнем към заточениците и запрените в турските зандани по време на „присъствието“ и „съжителството“, както пише в сегашните учебници на децата ни. Днес ви предлагаме откъси от автентични писма - на Кирил Ботев (и негови стихове, просмукани от духа на великия му брат Христо Ботев), на поп Минчо Кънчев, Стоян Заимов, Никола и Ангел Обретенови, на живописеца Георги Данчев (Данчов), на 8 четника на славните войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа…, - всички те съжаляват само за едно – че са се оставили да ги заловят живи и да ги подложат на нечовешките мъки. Писмата им, по-скоро страховити изповеди, те карат да настръхнеш от описанията на условията, в които са захвърлени, малко е да се нарекат скотски. И все пак коравата им българска душа е издържала на всичко и те са дочакали 3 март, дошъл на руските щикове. Някои от тях, вижте по-долу, пишат стихове, създават книги, рисуват живописни платна!
Днес цитираме публикация на един позабравен голям български историк – 94-годишния проф. Николай Жечев, който е посветил живота си на българското Възраждане. За него в интернет можем да прочетем: „Проф. Николай Жечев е наложил името си като утвърден авторитет в осмислянето на основните факти и процеси в националното ни развитие през Възраждането. Както справедливо отбелязва доц. Пламен Божинов, „трудно може да се намери област на политическата и културната история на Българското възраждане, до която Н. Жечев да не се е докоснал и да не е направил свои съществени приноси.“
Изказвам благодарност за съдействието на поета и литератора Петко Тодоров.
Проф. Николай Жечев
„Известия на държавните архиви” – 7, редакционна колегия М. Алексиев, проф. В. Хаджиниколов, К. Георгиев, Л. Димитров, Н. Недялков, Комитет по културата и изкуството, архивен отдел, Държавно издателство „Наука и изкуство”, 1963 г.
Из кореспонденцията на българските затворници и заточеници от 60-70-те години на Х1Х век
Н. Жечев
На 12 януари 1875 г. бойният орган на българското национално революционно движение в. „Знаме”, редактиран от Хр. Ботев, помества съобщение за положението на българските политически заточеници в Мала Азия. Завършвайки бележката си, великият български революционер и поет пише: „Нашият Ерусалим и нашата Света гора трябва да бъдат ония свещени места, в които са сложили костите си толкова души наши братия и в които въздишат толкова живи същества.”
Тия думи на Хр. Ботев определят вярно значението, което имат в историята на националноосвободителните борби местата, за които той говори. Те обясняват и интереса, който се проявява към живота и положението на българските политически затворници и заточеници – борци за освобождението на България от вековното турско робство. Като разкриваме теглилата и страдалческия път на нашите сънародници в султанските тюрми и на заточение в далечните и страшни малоазийски крепости, ние разкриваме страници от величавите националноосвободителни войни през третата четвърт на Х1Х в., припомняме с колко много жертви и страдания е отхвърлено чуждото иго, чувстваме колко скъпа е цената на свободата на отечеството, разбираме нашия дълг и признателност към ония безкористни и скромни народни дейци, които отдадоха всичко за своята родина. […]
Настоящата публикация представлява част от съхранявания в българските архивохранилища материал по тази проблема. В нея са подбрани документи, писани само в затвора или на заточение, т.е. материали, произхождащи пряко от затворниците и заточениците, отразяващи непосредствено тяхното състояние и настроение, тежкото им положение там и т.н. Макар че в повечето случаи е трябвало да се съобразяват с цензурата, писмата на затворници и заточеници разкриват трагичната картина на техния неволнишки живот, разказват за страданията и теглилата, които е трябвало да търпят години наред тези мъченици на българската свобода. […]
Те разказват за голямата им горест от тежкото, несносно положение в затвори и на заточение, показват страници от мъченичешкия живот на борците за свобода, прекарали най-хубавите години от живота си в занданите и мрачните крепости всред пустинята. Стотици от тях оставят кости далеч от род и родина, без да дочакат своето освобождение, за което те мечтаели, живели и се борили. […]
Без да изчерпваме всичко, което се съдържа в публикуваната тук кореспонденция, ще обърнем внимание върху проявената незаинтересованост от страна на българската общественост към съдбата на заточениците, която се чувства в повечето от представените документи. Разбира се, това не е било всеобщо и повсеместно явление, имало е множество обратни, положителни случаи, но тежкото положение на заточениците, дългите години на изгнание, неизвестността и несгодите изостряли тяхната чувствителност в това отношение, засилвали негодуванието им от проявеното към тях бездушие. И затова в повечето от писмата те не сдържат укорите си към своите съотечественици, които забравяли или от съображения за безопасност не поддържали връзка със заточениците, с „престъпниците”, не проявявали достатъчна отзивчивост към съдбата им, не се грижели за облекчаването на нерадостния им и тежък затворнически живот и заточенишки живот, далеч от близки и родини […]
[Проф. д-р Николай Жечев]
Писмо на заточеници, участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, до съотечествениците им емигранти в Румъния с молба за помощ.
Акия, 20 октомври 1873 г.
Братия!
В Болград
Ето вече 6 год[ини] са минават от онова печално време, когато ний бяхме уловени и докарани в Русе, дето ни отсъдиха на вечни мъки далеч от милото ни отечество и определени да влачим тежките вериги чак до студения гроб! – 1868 год[ина] е твърде добре позната на сякого българина, когато ни поведе Хаджи Димитър със мисал да отървем милото си отечество, но времето и обстоятелствата не ни позволиха и ний нещастни испаднахме в неприятелски ръце! Това като е познато секиму, не намираме за нужно да се разпро[с]тираме върху него. Казахме, че сме отсъдени на вечни мъки! А това е истина, братия! Погледнете на! – Ний сме заприличали на живи заровени! Докато бяхме 8 души на един син[д]жир, а сега останахме 6, а кой знае кой от нас ще бъде злочестия, който най после ще занесе този син[д]жир със себе си в гроба – мястото на нашата едничка почивка! А днес ния влачим син[д]жирите гладни и жедни, голи и боси. С една едничка надежда само на Вас! Свестете са, братия! Помогнете ни колкото можите, стига сме седели в тъмниците голи, стига са късали мишките голите ни меса!! […]
Помогнете ни, братия, кой с колкото може; повтаряме, защото няма кому да се надяваме . Вия сте първата и последната наша надежда.
Ваш до века признателни
Следват подписите
1)Поп Димитър от Василовци (Ломско),2)Ангел Т. Обретенов от ( Русе), 3) Кръстю Стоянов от (Казанлък), 4) Тончо Стуянов от Стара Загора, 5) Тодор Стуянов от Галич (Ряховско), 6) Марин Нейков от (Свищов), 7) Сава Кънчев от (Търново), 8) Христо Николов от (Шипка)
А пък другарите ни, които се приселиха във вечността, са 1) Иван Пеев от ( Казанлък) и Божил Димитров от (Куманово) […]
НБВК – БИА, ф. 5, а.е. 8, л. 1-2
Писмо от Илия К. Гюндузов от Диарбекир за българи-заточеници в Енгюр, в което описва положението си
Диарбекир, 26 април 1874 г.
Братиясъстрадалци и отделний ми приятелие
Г-да Георги С(тойков), Димитър Кр[ачунов] и Марин П. Димитриев]
Вашити писмени поздравления съм приемал и веднаш и дваш и ми е много драго като ми явите, защото сте в добро здраве, а от това ся види, че климатът във вашийт сега обитаем град е по-здрав от тука, а това е най-потребното за такива като нас догде се завърнем в рожденото си място. Защото от опит познавам, че това е ра[ят], не между реките Тигр и Ефрат по доказателство. […] С една реч градът ни е на река Тигр и е рай за туземцити, а пъкъл за пришълци, особно като нас.
Завч[е]ра, в писмото си за видрарци, питахте в какво положение са? И аз бо съм видрарец с В. Ц. Пупешков и да ви ява от чясти: с първото ни пристигане тука ни украсиха (8-на ни) с честния вериги и в затворът на кръвопролийцити, състоящ [се] от 100 – 120 души, тесен, с 5-6 прозорци по една п[едя] дълго-широки. Срамно, но… сране, пикане вътре – зловоние, нечист въздух, не „сикти ди мука вечна”. […]
Приемете поздравление от всички и нови вехти брат(ия) същий
НБВК – БИА – 11, В, 2038. Оригинал
Писмо на Ангел Т. Обретенов до брат му Никола, в което описва тежкото положение на заточениците и дава някои сведения за участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Акия калеси, 11 август 1874 г.
Единоотробний ми брате Николае!
[…] Питате царщината какво ни дава за прехрана и облекло. Дават ни на ден 300 драма хляб и на годината по една риза и гащи, но и то не всекиму, а когото удобрат, а нази повече прескачат, сиреч не дават, защото сме гяури.
А заради брата ни Петра (Петър Обретенов е по малък син на баба Тонка – б. а.) он ви остави здравие, след като предади дух в 4-ий ден в битката когато сполучи един куршум неприятелски и издъхна под зелените дървета заради цял народ български. […]
И в писмото срещнах, че седел руский консол в домат наш, а вий не ми пишете. […]
Като пишиш писмо до Георге яви му горниат надпис, за да надписва писмата, които ще ми ги испраща, за да не пропаднат писмата му. Но сос руский параход да ги изпраща, защо он възпира в градат ни.
НБВК – БИА, 11, В. 394. Оригинал
Писмо на поп Минчо Кънчев до Данаил Попов с молба да се погрижи за напечатване на съчинението му, разказващо за живота и страданията на българските заточеници в Диарбекир
Диарбекир, 29 май 1875 г.
Г-не Данаиле Хр. Попув
В Мугелин
С настоящето си писамце, като Ви поздравя, явя Ви, че сме в добро здравие и моля бога за вашето драгоценно здравие.
Понеже сме немали чест да се запознаим в отечеството по причина на нашата черна съдба, която нъй немилостиво хвърлила тука, сми били честити те да се запознаим с едноутробния Ви брат А[настас]. И за това дерзая да Ви поздравя и да Ви явя, какво че съм написал едно списание, което съм слушял от един злощастен старец и съдержанието му е изгубений старец, заточените българи, Д[иар]бекирските тъмници, избягнуваниете на двама изродици. И като дадъх на състрадалца г-на А[настаса] да прочете, подбуди ма да Ви пиша можите ли да я напечата?
И като повече что да Ви пиша, остаям в добро здрави на познатий вам –
П[оп] М. Кънчев[…]
На гърба на писмото има следната бележка от Дан. Попов: „На 14 януари писах на Драсова и Ботьова за печатанието на книгата.”
Из писмо на Георги Данчев до брат му, в което иска да му изпратят бои и изказва огорчението си, че е забравен от близки и приятели
Диарбекър, 10 юли 1875 г.
Едноутробний ми брате!
Писмото ти приех и съдържанието му ме благодари премного. Аз Ви благодара, гдето сте наплатили полицата[…]
Пишеш ми, че не си приготвил бои, за да ми проводиш. Аз не ща стрити бои, но нестрити ми проводи. Аз ща си ги стрия сам. […] Моля чяс по-скоро да ми ги изпратиш, че им имам нуждата[…]
Видиш братко колко приятели имам, но от един поне не съм приел писмо досега. Всички мя забравиха. Аз не съм огън да ги опаря, нито магнит да ги привличя при себе си. […] Братко! Щом ся отделих и изпратих на заточение, ако и да знаят всички причината на заточението ни, поместена в Цариградските вестници, ни един не смисли за нас, ни една душа не въздъхна за нас клетите, ни едно приятелско сърце не заплака за нас злощастнити. Освен теб всички ни забравиха. Може би някой да се радват, че на няма в отечеството ни, но доще време да ся върнем с божията воля, ако да съм заточен вечно, тогива ще ся чърват пред очи ми и нето Петровото покаяние ще им послужи за доказателство на извинението им. Наконец, като вярвам, че ще бързаш с изпращането на писаните неща оставам
Ваш брат Георгий Данчев
На х. п. Димитра защо не пишят.
БАН, Институт по история, Секция Възраждане „Хр. Ботев”, Арх. Сбирка, инв. № 2718/55л Оригинал
Стихотворение на Кирил Ботев, писано в затвора в Цариград
21 януари 1877 г.
Към българете
В Ц[ариград] коварна турска столица,
в метрхане* пуста черна темница,
между зидове студени влажни,
лежа с другари юнаци снажни.
Лежим и влачим железа тежки,
земята тънти глухо немешки,
от въздих тешки, тропот железни,
тъги, неволи, мъки, болезни!
Влажната земя просмука кости
и несекоми смрадливи гости,
гнусави, хищни на стада пълзят,
дене и ноще тела ни гризят.
Тела остаха само скелети
покрити с рани и сърца клети
на душа одежди вече гнусави,
а някои съвсем презре, остави.
Всякой нек чуе тоз наш живот
що не живее човек нито скот;
гнусен, омразен – само с надежда,
и още много – кой да нарежда.
Колкото и да лежим и теглим
никога, брати няма да охнем
при всички тегла, мъки човешки,
тела да стинат живи, мъртвешки.
Целта е свята, сърце купнее,
всякой родина, брате, жалее,
но що да се прави – тегли, немее
сърдце му клето в огън тлее.
Това що, братя, така аз писвам
не искам света някак да слисвам,
а с това съвест и клетва давам
сам себе като тиран признавам.
Защо се жив във ръце аз дадох
дяволу душа аз не придадох,
ножа в гърди си сам да забия,
не жив в тъмница черна да гния.
Тоз, който иди в бой за народа,
с нож да спечели мила свобода,
нека да помни мойте съвети
не ще има той часове клети.
Ботйов
Това стихотворение е публикувано с известни промени (с 4 куплета повече) във в. „Марица, г. 1V бр. 257, 3.11 1881 г., стр. 7, под заглавие „Затворника К. Ботев в Цариград” - Бел. Н. Ж.
*Централен общ затвор
Писмо на Кирил Ботев до Евлоги Георгиев, в което описва пътуването си към мястото на заточение и изразява надеждата за скорошно освобождение
29 юли 1877 г.
Г[осподи]не Евлогия!
Ние нещастниците политически затворници, орисани да теглим най-големи мъки по турските затвори, днес по висока заповед ние се провождаме от Цариград на заточение в Акия (Saint Jean d Akre) да влачим железата. Ние бяхме в Цариградския затвор 75 души, но когато предвиде правителството, че Пловдив ще падни в ръцете на русите, сичките затворници политици са докараха в Цариград и след два-три дена се докараха и едринските, събрани около 200 души. Правителството окова една част (46 души) в по-големи железа и ни провожда на заточение. Останалите къде ще провождат не знам. Преди нас едни се проводиха в Кипър около 20 души, други в Диярбекир и други не знам къде. Днес, като излязохме на Каяфа (Кайфа), от където ще ни провождат за Акия, 4-ре часа разстояние от Кайфа, намерих време да пиша по матро[с]ите славяни на немския вапор Аполо, които ни много съжалиха и с благодарение приеха настоящето, през Триест да го проводат за Букурещ. Мъките, които теглим, са за неописване, но ние сми си криви, че живи се дадохме в ръцете на поганеца.
Уверени, че мъките скоро ще се обърнат на радост, ние забравяме сичко и идим да Ви поздравим и помолим да не ни забравяте. Като вярваме и знаем отчасти, че мирът е належащ, защото руските оръжия напреднаха до О[д]рин, ние не гледаме нито на железата, нито на мъките. А с нетърпение чакаме да чуем и да видим с очи България свободна, чи тогава нека си умрем.
Българе, сливайте се под святият пряпорец на нашата покровителка майка Росия, отмъщавайте и за нас затворниците, но не забравяйте да отмъщавате и на ония изроди българе, които ни издадоха и придадоха в ръцете на поганеца; покажете, че сте народ, който заслужава пълна свобода.
Във време на мирът да не забравяте да кажете, че има затворници около 500 души, които теглат из азиятските пусти места и чакат благодетеля.
Нашите тегла и молитви само ще опропастът поганеца и нема да му се чуе и дирята! Бог да благослови уръжията за правото.
Негово превъсходителство генерал Игнатиев знае за цариградските затворници в какво положение бяха във време на Цариградската конференция; едно [подсещане] само и във време на сключването на мирът ще бъдем освободени от затвора.
Поздравете господина Узунова и му кажете, че ние всичките що бяхми и сръбски поданици с по-големи железа се провождаме на заточение. Г-н Христич не че не може, но не иска да ни освободи. Както и да е, ние вярваме, че скоро ще се освободим.
Преди три месеца султана прогласи амнистия за всички ни политически затворници българе, за която викаха не само цариградските вестници, но и европейските едногласно, и за която благодареше и сам лорд Дерби на султана, но колко смешно нещо, когато вместо турянето в действие на амнистията, ние с тежки железа отиваме на заточение!? Ние се оплаквахме и на английския туркофил консул Лайарда, но без никакъв отзив.
След деветдневно пътувание от Цариград, днес стигаме на Кайфа, гдето не сме още слезли. Аз права туй писмо във вапора с голямо предпазвание, защото чиновник имаме над главата си, който знае български; дума по дума крада и пиша. От Кайфа не ще бъде възможно да пиша, защото няма по кой да го провода, да видим. Преди един месец са закараха в Акия 12 души от нас, но не зная дали при тях ще отидем.
Поздравете майка ми Ботевица Петкова и брата ми Стефана и им кажете, че съм здрав и добре.
Поздравление на всички познайници и приятели, особено от Обретенова, Заимова, Пенева, Д. Пехливанова и много други от Пловдивското оръжие.
Сбогом, сбогом.
От страна на 34 затворника Б[отев]
Средиземно море, вапорът Аполо, ½ час разстояние от Кайфа.
Дядо Антим, Иван Найденов и други четворица българе се проводиха на заточение. Дядо Антим отиде за Ангора.
Новият български екзарх (Йосиф 1 – Бел. авт.) се показа толкова туркофил, щото той и съветът му са причината на нашето заточение. Оставаме вечно признателни на Чомакова и на Пандурова, някога биржарин [от борса, тържище- б. Хр. Г.] и на много други.
Същий
БАН, Институт по история, Секция Възраждане „Хр. Ботев”. Арх. Сбирка, инв. № 40/49, Оригинал.
Писмо на Стоян Заимов до К. Ботев за машинациите на турската власт около освобождението на българските политически затворници и заточеници
Акра, 7 април 1878 г.
Ботюв!
Седемтях души българи, които останаха в затвора, на трима души, а именно, Савата, Кръстю и поп Димитър подписаха на журнала по 5 години прошка като на катили, [убийци – Бел. Хр. Г.], а другите в затвора оставиха. Казват, че не са полетици, ами хайдуци и кръвници, а пък когато стана прошка на катилите, тогас не им прощават, а им казват полетици, а кога прощават полетиците, казват им кръвници и т.н. Това съобщете на мястото и поблекувайте у вестниците френски. Повече нищо.
Ние на първия ден на воскресение ще тръгнем за Цари-град, затова гледайте да ни чакате в Цари-град. Така решихме в Цари-град да се намерим и Вий като сметните 9 дни от Воскресение, чякайте на вапорите да ни посрещнете. Защото не знаем в Цари-град де да се остановим. Пари нямаме, хъ това да го знаете добре и са съобразявайте. Провождайте „Зорница” на Ангела.
Приемете поздравлението ни,
Стоян Заимов
Ако додат писма из Чирпан, Рюсчук, задържете ги при себе си доде додем. За Рюсчук писмото проводете начаса. Дайте на Иванчю адресата си в Цари-град, за да ми отпише в Цари-град от Чирпан не забравяй, ха.
Същий
НБВК – БИА, 11, 389, Оригинал
* Черно на бяло
Предварителен мирен договор между Русия и Турция, подписан в Сан Стефано на 19 февруари (З март) 1878 година
Член 17. Амнистия за османските поданици. Освобождаване на затворници и заточеници.
Високата Порта дава пълна и обща амнистия на всички османски поданици, които са се провинили през последните събития, като всички задържани или изпратени на заточение лица ще бъдат веднага освободени.
https://bg.wikisource.org
