/Поглед.инфо/ Колко от по-младите българи са чували или са прочели името Цола Драгойчева (1898 – 1993)? Малцина са навярно и то преди всичко от родния й град Бяла Слатина, който през 2016 г. нарече на нея централния си площад.
Цола Драгойчева между Тодор Живков и Леонид Брежнев,
Снимка „168 часа”
Ето кратка и далеч не изчерпателна справка. Виден деец на БКП, десетки години, и преди и след 9 септември, е член на Политбюро, както се казва - минава между капките на две смъртни присъди по фашистко, хвърлена е за немалко години в затвора, емигрантка в Съветския съюз, герой е на Народна република България, носителка е на най-високия съветски орден „Ленин” и забележете – първата жена министър в историята на България. По време на антифашистката съпротива като секретар на ЦК на БКП отговаря за връзките между БКП, ЮКП (Югославска комунистическа партия ) и гръцката компартия. Точно за тази дейност са спомените й, които предлагаме днес, най-вече за драматичните отношения между ръководството на българската и югославската партии още преди нахлуването на Германия в Съветския съюз; в тях тя смъква „благородната” маска на отношението на Тито и обкръжението му към Македония. Това е още по-актуално в момента, след като тези дни президентът Пендаревски отново се изцепи, че България трябва да признае македонско малцинство! Българските правителства от 2017 г. досега не успяха да защитят истински позицията на страната ни по темата за Северна Македония и съседите ни стават все по-нагли.
Ето какво пише в Уикипедия за мемоарите на Драгойчева от този период:
„Мемоарите ѝ са най-подробният официален източник преди 1989 г. за положението на българите във Вардарска Македония по време и след Втората световна война и са изразител на позициите на БКП по македонския въпрос. Въпреки това мемоарите ѝ са смятани за неверни и тенденциозни и са подложени на силна критика от страна на лидера на ВМРО Иван Михайлов.”
Няма да се спирам сега на тази „силна критика”, писали сме неведнъж за личността и деятелността на Ванчо. Както личи от публикацията му, „ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА ПИШЕ ИСТОРИЯ"... (В. „Македонска трибуна", август 1972, бр. 2346 – 2350.) Най-много са го жегнали обвиненията на Драгойчева, че е отговорен за стотици убийства в България, направо е изпаднал в истерия.
Ето няколко линка от публикациите ми на тема Македония, БКП и ЮКП:
https://duma.bg/bitkata-mezhdu-tito-i-dimitrov-za-makedoniya-n215001?go=terms&p=gdpr
https://duma.bg/tito-osazhda-sharlo-na-smart-zashtoto-e-balgarin-n232762
„Из моите спомени”, Цола Драгойчева, Партиздат, 1979 г.
[…] През ноември 1941 г. ЦК на партията излезе с позив, в който най-решително се обяви против подготвяното от хитлеристите окупиране на Източна Сърбия от български войски. Официалният български печат защитаваше този престъпен акт с лъжливото твърдение, че така България ще може да се „отплати частично” на хитлеристка Германия за постигнатото „национално обединение”. Наистина, присъединените към границите на България „нови земи” всъщност бяха стари български области, насилствено отнети с несправедливите мирни договори от 1878, 1913 и 1919 г. Ала фактически тези области не бяха възвърнати окончателно към родината , а само придадени временно под българска монархо-фашистка администрация и се намираха под върховния контрол на хитлеристките окупатори. Второ, най-важното, това „обединение”, реализирано по насилствен път, а не чрез споразумение със съседните народи, посяваше семената на неизбежни бъдещи конфликти и братоубийствени войни. Естествено БРП не можеше да подкрепи такива „национални завоевания”.
Тук е мястото да отбележа, че въпреки енергичните ни усилия да поддържаме най-добри и искрени връзки с ЮКП, още в началния период на антифашистката борба между двете партии се появи – въпреки нашето нежелание – тревожно недоразумение. То възникна след военния разгром на Югославия и след настаняването на българска администрация и български военни гарнизони във Вардарска Македония. До този момент партийната организация в Македония се ръководеше от Покраинския комитет, стоящ в подчинение на ЦК на ЮКП, а негов секретар от пролетта на 1940 г. беше изтъкнатият деец на Българската комунистическа партия и един от ръководителите на ВМРО (об.) Методи Шаторов, роден в Прилеп.
Методи Шаторов, полицейска снимка,Уикипедия
На този отговорен пост Шаторов бе издигнат с препоръката на Георги Димитров, който лично познаваше и високо ценеше неговите политически, революционни и боеви качества. […]
И тъй като ЦК на БРП вярваше, че изразеното от нас становище се споделя по принцип от ЦК на ЮКП, че югославските другари остават верни на позицията македонският въпрос да се реши след победата (каквато беше и нашата позиция), ние преименувахме бившия Покраински комитет на ЮКП за Македония в Покраински комитет на Работническата партия в Македония; това положение считахме за временно, докато изясним организационния статут на партийните организации и в другите присъединени земи.
Въз основа на така разработената програма и в съгласие със Задграничното бюро на партията и лично на Георги Димитров ЦК на БРП разгърна постепенно активно взаимодействие с партийното ръководство на македонската организация. Контактите ни с това ръководство и с неговия секретар Методи Шаторов продължиха няколко месеца. Пратениците до Скопие обикновено изпращах и инструктирах аз (в качеството си на организационен секретар на ЦК и отговаряща за връзките с централните комитети на Югославската и Гръцката комунистическа партия); нататък пътуваха по веднъж или няколко пъти Петър Богданов, Йордан Катранджиев, Иван Георгиев – Добруджанеца, Иван Масларов, Тодор Прахов, радиотехникът Г. Узунов и др. Пак с мен се свързваха идещите оттам пратеници, които ни информираха за състоянието на нещата в областта и търсеха нашата помощ, нашите съвети и указания. Поради тежките условия на терор и полицейски преследвания, които монархо-фашистката администрация развихри срещу местните революционни сили, Методи Шаторов не успя да прескочи до София. Въпреки това отношенията ни се развиваха на здрава, марксистко-ленинска основа и имахме всички основания да очакваме, че в близко време областната организация ще преодолее обяснимите временни затруднения в партийно-политическата си дейност и с наша най-активна помощ ще съумее да вдигне населението на безкомпромисна въоръжена антифашистка борба.
Какво беше обаче нашето удивление, когато през лятото на 1941 г. (струва ми се в средата на юли) в София внезапно се появиха двама пратеници на Югославската комунистическа партия. Бяха дошли по стария канал за нелегални връзки между двете партийни ръководства, който обаче след военния разгром на Югославия временно не функционираше. Правилата за конспирацията забраняваха употребата на имена, поради което доста по-късно от югославски публикации щях да разбера, че първият (и по-важният) от двамата е бил Лазар Колишевски (името на втория така и не успях да узная).
Срещите и разговорите с двамата проведох аз.
Първата и естествена реакция на нас, членовете на Централния комитет, беше радост поради възстановения контакт с ръководството на братската Югославска комунистическа партия. Ние вярвахме и очаквахме, че двамата пълномощници на ЦК на ЮКП са пристигнали в София, за да заздравят прекъсната поради войната стара връзка между партийните ръководства, взаимно да се информираме за положението, за подготовката и хода на въоръжената антифашистка борба и, разбира се, да положим начало за координиране на общата борба против фашизма и хитлеристките нашественици на Балканите.
За съжаление очакванията ни останаха излъгани…
Вместо другарски диалог, добронамерен и вдъхновен от взаимно желание за дружба и единодействие, първият ни разговор се превърна в монолог. Монолог, груб и обвинителен, изказан във високомерен тон. Авторът му беше Колишевски.
Не бих могла да се позова на някакъв наш документ, нито да цитирам някакъв протокол от този разговор (срещата стана късно вечерта, разхождахме се по тъмните столични улици), поради това ще се задоволя да резюмирам накратко странното слово. (Идването на Лазар Колишевски в София за установяване на връзка с ЦК на БРП се потвърждава и от писмото, което тогавашният пълномощник на ЦК на ЮКП за Македония Драган Павлович изпраща до своето ръководство в края на август 1941 г. Писмото е публикувано в сборника „Извори на ослободителната воjна и революцjа во Македония, 1941 - 1945)“ […] В същото писмо се съобщава и за срещата на Колишевски с представителя на ЦК на БРП Цола Драгойчева).
През септември с.г. Драган Павлович, изпълнявайки директивата на своето ръководство наложи свалянето на Методи Шаторов от поста секретар на Покраинския комитет и постави на негово място Лазар Колишевски – б. Ц. Д.)
Идвам от името на ЦК на ЮКП – каза Колишевски, - за да изразя нашето учудване и недоволство, че вие все още не вдигате въоръжено въстание; меко казано това е опортюнизъм; със своята политика българската партия фактически се изравнява с политиката на монархо-фашисткия режим; вземете пример от нас; незабавно изправете политическия си курс; незабавно вдигайте въоръжено народно въстание…
Накрая, „разнищил от основи” „погрешния опортюнистически курс” на Българската работническа партия, Колишевски настоятелно поиска среща не с отделен член на Политбюро, а с целия състав на централното ръководство…
Разделихме се, както и може да се очаква, хладно, с уговорката за нова среща след ден или два. Докладвах на Трайчо Костов и Антон Иванов за съдържанието и резултатите от първия разговор с югославските пратеници. И двамата бяха единодушни, че при такова непристойно отношение към БРП евентуална тяхна среща с Колишевски и придружаващия го втори другар е нежелана. Възложиха ми да предам нашия отговор заедно с протест срещу недопустимото им поведение: въпреки всичкото ни уважение към ЮКП, оглавила въоръжената антифашистка борба на югославските народи, отношенията между двете партии следваше безусловно да се градят – както и преди – върху основата на взаимно зачитане и ненамеса.
Сторих каквото ми беше поръчано.
Нашият протест обаче не направи никакво впечатление на Колишевски. Арогантен, изпълнен с демонстративно пренебрежение към БРП, той отряза:
- Ясно защо се държите така! Вие сте непоправими опортюнисти! А изглежда плюс това срещу нас ви е настроил дъртият българин Шарло – предател, враг и саботьор…
И тукакси добави, че „нищо чудно” тъкмо във ваше лице той да е намерил своите покровители и вдъхновители…
Бях поразена и огорчена до дъното на душата си. И още повече, когато се изясни, че пороят от обвинения, клевети и обиди, сега е насочен към Методи Шаторов. Така само с един замах „дъртият българин – предател, враг и саботьор”, бе напъхан в един кюп „със заклетите български опортюнисти”…
Но Колишевски не спираше. Към изразените вече обвинения, клевети и обиди срещу Шаторов той изведнъж така остро и грубо нападна ЦК на Българската работническа партия, че си е „присвоила незаконно и прерогативите на ръководство над Македонската областна организация”. И добави, че „очевидно в тази комбинация мръсна роля е изиграл все същият Шарло…”
Възразих, опитвайки се да намеря разумен тон както срещу обвиненията против нашия централен комитет, така и срещу нападките по адрес на Шаторов. Опитах се да бъда спокойно, делова, аргументирана. Заявих, че ние сме установили контакт и сме поели ръководството на Македонската областна организация поради факта, че след окупирането на Югославия тя бе останала откъсната от тогавашния център и след споразумение с югославския Централен комитет.
- Не! - Грубо ме прекъсна Колишевски. - Шарло е действал на своя глава. И се е възползвал от положението, за да осъществи своите контрареволюционни и предателски планове…
Отново опитах да вляза в спор, ала Колишевски не ми позволи да произнеса нито дума. Вместо това той ултимативно поиска да преустановим „всякакви директни връзки” с Македонската партийна организация; да съдействаме на ЦК на ЮКП „за дезавуиране и разобличаване на Шарло сред македонските комунисти”. Дори нещо повече: накрая той настоя да помогнем „за отпращането на Шарло” към вътрешността на Югославия за да бъде съден за неговото предателство…”
Разделихме се хладно. […]
Двамата отпътуваха, ала тревогата – дълбока и остра – остана и дори се засили: ние не можехме да си обясним как ЦК на ЮКП си позволяваше недопустимото право да раздава произволни оценки и да отрежда безотговорни присъди за една или друга комунистическа партия, придружена при това с враждебни нападки, необосновани обвинения, клевети и обиди? Ние не можехме също да си дадем сметка с какво бяхме заслужили това толкова брутално неуважение, което Колишевски бе демонстрирал към БРП? Бяхме смутени също така от острата нетърпяща спор или възражение позиция на ЮКП по отношение ръководството на Вардарска Македония. И най-сетне шокираха ни отровните и тежки обвинения срещу Методи Шаторов. С какво всъщност бе ги заслужил този деец, когото всички ние познавахме и високо ценяхме като прекрасно подготвен, опитен и закален комунист-интернационалист, доказал своите качества в десетилетни класови битки и у нас, и в Испания, и във Франция? А бяхме осведомени също така, че Шаторов се ползва с признанието и отличната характеристика, дадени от Коминтерна и лично от Георги Димитров, с чиято препоръка той бе пратен да ръководи Покраинската организация на Македония. Възможно ли беше тъкмо такъв ръководител да допусне проявленията на „предател, враг и саботьор”? […] (обстановката на времето беше такава, че Методи Шаторов не беше в състояние да докаже първоначалното съгласие, дадено от ЦК на ЮКП, за преминаването – макар и до изясняване на положението – на Македонската областна организация под ръководството на нашия Централен комитет. Когато през есента на 1941 г. се прехвърли на работа при нас, той – както подобава на истински комунист – прие отправената му критика и сам най-откровено анализира допуснатата от него политическа грешка. Като оставим настрана чисто клеветническите твърдения по негов адрес „в капитулантство, предателство” и т.н., грешката на Шаторов се свеждаше почти единствено до лозунга, който Покраинският комитет, ръководен от него, бе издигнал тутакси след военния разгром на Югославия и призоваващ към създаването на „Съветска Македония“. Несъмнено този лозунг беше нереален и ненавременен, което впрочем самият Шаторов и целият тамошен комитет скоро осъзнаха и снеха[…] – б. - Ц. Д. )
[…] Когато през август получихме решението на Коминтерна по въпроса за партийното ръководство на Вардарска Македония, ние го приехме без всякакви обструкции. По-късно щяхме да разберем, че това решение е било взето под огромния напор и категоричното настояване на ЦК на ЮКП[…]
Ето и текста на документа:
„Македония да бъде към Югославия по практически и целесъобразни причини. Основната борба се води сега против немските и италианските окупатори и техните агенти. Главно средство на борба сега е партизанското движение. Това движение сега се развива на югославска територия и под ръководството на Югославия. Сръбска Македония трябва да стане една от базите на това движение, което трябва да дезорганизира тила на Германия и Италия на Балканите.
Имайки предвид военното положение в Македония, необходимо е да се създаде най-тясно сътрудничество между Югославия и България особено по места.
България трябва… да окаже всестранна помощ на Югославия и двете партии да заемат становище за самоопределението на македонския народ.
Необходими са усилия за осигуряване на сътрудничество между българския и югославските народи против общия враг.” […]
След завръщането ми в София Политбюро отново ми възложи старите задължения около връзките и контактите с централните комитети на Югославската и Гръцката комунистическа партия. По силата на това писмата-отчети, които Боян Българанов изпращаше до ЦК на БРП, бяха адресирани до мен и пак чрез мен заминаваха до него нашите директиви, указания и задачи, свързани с необходимостта от укрепване и активизиране на въоръжената борба между антифашистките движения в България, Югославия и Гърция. Все с мен правеха срещите си изпращаните от време на време в София пълномощници на ЦК на ЮКП (на няколко пъти мъже, но също и жени) и на Македонската комунистическа организация (Най често пратениците идваха по канала, чийто последен пункт в София беше квартирата на Филомена и Венко Марковски на бул. „Сливница”; редица пъти пратениците бяха придружавани и от Ана Българанова, която се движеше главно между София – Скопие, както и от други наши верни хора. […] – Бел. Ц. Д.), срещи, които щяха да продължат, макар и неравномерно до самото навечерие на 9 септември 1944 г. […]
Вярно е, Боян Българанов, установил конспиративното си убежище в района на Скопие, изпълняваше добросъвестно възложената му мисия. Ала истината изисква да заявим, че повечето от новите ръководители на Македонската партийна организация, заменили комитета, оглавяван от Методи Шаторов, първо Лазар Колишевски, през 1942 г. – Д. Радославлевич, а от февруари 1943 – Светозар Вукманович – Темпо (изпратен като постоянен пълномощник на ЦК на ЮКП и на Върховния щаб на НОВ за Македония) брутално ограничаваха свободата му на действие, третираха го като неравностоен партньор и фактически го превърнаха в наблюдател, консултант и едва ли не като регистратор на протичащите събития; за съжаление той бе възпрепятстван да осъществи – в желания от нас размах – поставените му задачи за активизирането на връзките и за всемерно разгръщане на съвместната борба с антифашисткото движение в Македония.
Нещо повече. През по-голямата част от престоя си във Вардарска Македония (октомври 1941 – март 1944) той срещаше системните обструкции и нескритото противодействие на Темпо и на военния ръководител на Вардарска Македония М. Апостолски; тези двамата и особено Темпо играеха крайно неблаговидна роля, полагаха удивителни старания да тровят отношенията между двете братски партии и движения, а също да раздухват сред комунистите в Македония антибългарски настроения. […]
Търпеливо изяснявайки тактиката на нашето антифашистко движение, Българанов посочвал, че БРП строго се съобразява с обективните възможности и насочва борбата с оглед на конкретните условия в страната; добавял, че ние разгръщаме съпротивата едновременно на три фронта – икономическата борба на работническата класа и трудещите се селяни; политическата борба за сплотяването на всички здрави национални сили около едно знаме и – партизанските и други въоръжени действия в градове и села против българския монархо-фашизъм и германските завоеватели. При това – уточнявал Българанов, - без да подценяваме другите форми на борба, ние поставяме ударение именно на въоръжената антифашистка борба.
На тия обяснения Темпо възразявал: „Докога ще философствате! Не разбирате ли, че центърът на борбата не е в градовете, а в планините! Там трябва да създавате партизанските сили, само те могат да разбият неприятеля и да освободят градовете!... Престанете най-сетне до копирате опита на Октомврийската революция...” […]
Но Светозар Вукманович – Темпо не се ограничаваше само с опитите да окаля и злепоставя нашата партия. В пренията си с Боян Българанов той полагаше най-системни старания да раздели, да отдалечи и дори да противопостави комунистите в Македония на Българската работническа партия. Особено фрапантен беше случаят с конференцията на Македонската комунистическа организация, състояла се през лятото на 1943 г. в с. Фущани, Северна Гърция. За тоя случай Българанов своевременно ни уведоми. Залата, където заседавала конференцията, била украсена с лозунги и приветствия, отправени към всички балкански комунистически партии. Всички освен Българската… Българанов незабавно сигнализирал пред Темпо за случая, като предполагал, че се касае за досаден пропуск. Скоро разбрал, че нещата стоят съвсем другояче. Изслушвайки протеста на Българанов, Темпо най-безочливо заявил: „Да, не поставихме приветствие към българската партия, тъй като няма хартия…”
Очевидно това беше поредната демонстрация на грубо незачитане и неуважение към Българската работническа партия. В контекста на тази проява ние съзирахме зле прикрит национализъм, насочен към точно премислена цел. […]
Но и това не бе всичко: едновременно с непрестанните си нападки срещу политическата линия на БРП Темпо се опитваше да натрапи едностранно, националистическо и великосръбско становище по въпроса за бъдещата съдба на Македония. Отначало по-деликатно и завоалирано, по късно – през средата и втората половина на 1943 г. – тия му опити станаха открити, груби, несъстоятелни. Като отхвърляше неоспоримия факт за българската национална принадлежност на мнозинството от македонското население, представителят на ЦК на ЮКП разпалваше сред комунистите и другите антифашисти в Македония злостни антибългарски чувства, без да дели при това народа на България и неговия революционен авангард от терористичния монархо-фашистки режим. Нещо повече: както пред Българанов, така и пред актива на македонските комунисти, той натрапчиво и натъртено заявяваше, че „напразно българската партия храни илюзии за автономна Македония, че тя е била и ще си остане в рамките на Югославия”… […] (Почти всички тези безотговорни твърдения, недопустими обиди, нападки и клевети срещу БРП и българския народ, за които навремето Боян Българанов ни съобщаваше в отчетните си писма, днес отново могат да се срещнат в двутомните мемоари на Светозар Вукманович – Темпо „Революциjа коя тече”, Београд 1972 г. – бел. Ц.Д.) […]
И докато БРП стриктно се придържаше към общо съгласуваното становище, което изискваше македонският въпрос да бъде решен според свободно изразената воля на македонското население, въз основа на братското споразумение и с помощта на всички балкански комунистически партии, през късната есен на 1943 г. в гр. Яйце ЮКП внезапно направи пълен завой и едностранно се отметна от тази съвместна позиция, за която вече писах. […]
През април 1944 г. Георги Димитров получава информация за недоволството на Й. Б. Тито от позициите на Задграничното бюро на БРП, което още не бе запознато с пълния текст на решенията на АВНОЮ в Яйце.
Тогава по повод на възникналата нова ситуация около спора за Македония, Й.Б. Тито пише лично до Сталин и задава въпроса: „Кой се явява сега опора на Съветския съюз в Европа – България или Югославия?” И отговорил: „Югославия!” (ЦПА, ф. 146, оп. 5, а.е. 1498) […]
На 16 април 1944 г. Георги Димитров (вече осведомен за решенията в Яйце) в отговор на запитване на Сталин дава обяснения по характера и развитието на македонския въпрос, като посочва неговата сложност и специфика. По- нататък Димитров съобщава, че в Югославия били избрали в състава на антифашисткото вече (Антифашистичко веће народног ослобођења Југославије – АВНОЈ – б. Хр. Г.) българските партийни функционери Димитър Влахов и Владимир Поптомов; Димитров обръща внимание, че и двамата (първият – роден в Егейска, а вторият – в Пиринска Македония) нямат нищо общо с ЮКП, че те са възпитаници и дейци на Българската комунистическа партия.
(В отговор малко по-късно на този сигнал Й. Б. Тито отговаря, „че e направено случайно опущение”, което ще се изправи. Въпреки обещанието обаче Димитър Влахов бива оставен в състава на АВНОЮ, където е избран за негов заместник-председател…)
По-нататък в отговора си до Сталин Георги Димитров изяснява становището на БРП по македонския въпрос: партията е и продължава да бъде против насилственото присъединяване на Македония към България, но същевременно тя настоява бъдещата съдба на Македония да се определи въз основа на братското споразумение между България и Югославия, при което да се отчитат интересите и свободната воля на самото македонско население. Г. Димитров подчертава, че е „недопустимо за комунистите да спорят помежду си по въпроси за бъдещи граници и територии.
Накрая Георги Димитров заключава: „Какво конкретно ще стане с Македония след войната, едва ли е възможно да се каже определено още сега: поне аз не се наемам да направя това… Най-желателната ориентация според мен за Балканите… би било създаването на федерация на южните славяни.
В тази федерация Македония би могла да получи своята национална свобода и държавност и би престанала да бъде ябълка на раздора между балканските държави.”
Тази оценка по същество отхвърляше справедливостта на резолюцията по въпроса за Македония, приета от АВНОЮ в гр. Яйце.
Следва: Отношенията между двете партии след 9 септември 1944 г.
*Черно на бяло
