/Поглед.инфо/ Навършват се 75 години от престъпната депортация на над 11 300 български евреи от земите на Тракия, Македония и Пиротско директно към газовите камери на Треблинка. По разпореждане на Хитлер управлението на тези земи е поето от фашисткото правителство на Богдан Филов, чийто министър Петър Габровски през декември 1940 г. под егидата на цар Борис III внася в Народното събрание антиеврейския нацистки Закон за защита на нацията. С него и с Наредбата за поданството от 5 юни 1942 г. евреите от тези райони са лишени от възможността да придобият българско поданство. А Александър Белев, шеф на Комисарството по еврейските въпроси, е човекът, ревностно осъществил депортацията и изтребването им. Той е човекът, изселил само от София 19 000 евреи, подписал с одобрението на Борис III споразумение с хауптщурмфюрера от Гестапо, пълномощника Теодор Данекер за депортирането на общо 20 000 евреи от България. Но понеже в Македония и Беломорска Тракия нямало толкова евреи, Борис III решил да депортира още 9000 от стара България - “незначителен брой болшевишко-комунистически елементи” (по думи на германския вътрешен министър Рибентроп). Само заради небивалия натиск на български депутати, въоръжената съпротива на БКП, Светия синод и на професионални гилдии на 10 март са спасени от депортиране евреите поне от стара България. Та ето тези Филовци и Белевци са “невинните жертви на Народния съд”, опявани от агресивните невежества, които днес ни управляват! Сега обаче дължим поклон пред истинските жертви, пред болката и прекършения живот на десетки хиляди хора. Нека припомним участта на едно еврейско семейство - това на Рафаел Камхи, македонския войвода Скендербег. По неговия живот може да се направи приключенски филм, защото е изумително през какви премеждия може да мине човек за 100 години. А той живее точно толкова. Роден е през 1870 г. в Битоля, умира през 1970 г. в Тел Авив. Баща му е един от най-влиятелните и богати търговци в Турската империя, има банка, кораби, доставчик е на турската армия - безоблачен живот се очертава пред неговия наследник. Но оня горе си няма работа. В детството си Рафаел се сприятелява с българчетата от махалата и е във всичко с тях - когато се бият с камъни с гърчетата; когато протестира срещу гръцкия език в училище и е изключен от него; когато пораснали и с оръжие в ръка започват заедно битката за освобождението на Македония. И брат му Ментеш е все с тях. В къщата на Рафаел в Битоля е построено най-голямото скривалище, в което се крие оръжие, първите хора на Организацията, неговите обичащи го “братя” - Гоце, Даме, Пере, Гьорче, Матов и Сарафов често отсядат в него. По-късно той е запленен и от Яне Сандански. Няма нещо голямо във ВМРО, в което Рафаел да не участва. Да изредим: атентатът срещу червения султан заедно с арменските революционери, Солунските атентати, аферата мис Стоун, Илинденското въстание, в което Рафаел е войвода. Той е куриер на организацията за Солунския централен комитет, Битолския окръжен комитет и Задграничното представителство в София. Пътува с важни мисии и в чужбина. Благодарение на самоотвер- жените усилия на еврейчето Камхи след краха на Илинденското въстание от глад и студ са спасени хиляди хора. В аудиенцията, дадена му от Фердинанд, той се държи дръзко и обвинява царя за краха на илинденската епопея. Турската полиция залавя двамата братя, те са хвърлени в затвора, откъдето са освободени срещу крупната сума от 200 златни лири подкуп, а Ментеш е тежко ранен от гръцките андарти. След години Рафаел е изпратен със знанието на министър- председателя Андрей Ляпчев да живее в Солун, “за да отстоява интересите на българщината” в него. Т.е. той служи на външното ни разузнаване. Докато идва черният за българското еврейство март на 1943 г. Живите негови другари от битките за Македония отправят горещо предложение до българското правителство Рафаел и Ментеш Камхи да бъдат освободени от еврейската тегоба като заслужили за българщината дейци на Македония. Видно от документите, които ви предлагаме, “царската милост” не закъснява. Рафаел е изпратен в София, а семейството му и брат му Ментеш с двамата му сина - в пещите в Полша. Дъщеря му Роза е партизанка в македонските планини и това я спасява. Какво ли си е мислел Ментеш за неблагодарна България, на която е отдал живота си, когато с влаковете на смъртта я пресича на път за Сомовит и оттам за Треблинка! Но Рафаел до края на живота си ще обича с цялата си душа България и през 1957 г. избликва в писмо от Израел до проф. Борис Яновски: “Хубавата София за мене е най-милото на света. Моето старо защитно мило гнездо...”

Из документалната книга „Спомени на един евреин македонски революционер” на Рафаел Камхи, изд. Синева”, 2013 год., съставител Цочо Билярски

…На 11 ноември 1903 год. Гьорче Петров дойде в Битоля пра­во при мене в къщи, след като нощува, заранта седнахме насаме и ми каза: „Рафаиле, готви се да заминеш за София, за да се явиш където е нужда, ти знаеш къде, да им разкажеш положени­ето на народа, как умират гладни, боси и голи, без къщи, пок­ривки и завивки, най-много той, князът, е виновен за това, така щото преди да хване по-голяма зима, да се изпрати помощ, ина­че всички ще умират от студ, това дълг на тебе, само ти ще можеш да извършиш това, пък наскоро ще се върнеш, за да ви­дим какво ще правим тук. С Пере Тошев се видях и той е на това мнение.

Ако е нуждно, вземи с тебе Борис Сарафов и на него ще кажеш да агитира на горе и на долу за помощ, също ако може Борис нека иде в Европа, или при брата му Петко в Бесарабия, за да се агитира за бърза помощ."

На 13 ноември потеглих от Битоля, на 16 пристигнах в Со­фия. Същия ден се срещнах със Сарафов и той обеща, че ще се срещне с видни хора и ще агитира също чрез легацията на вели­ките сили за помощ…

Отидох в казиното, гдето ме чакаше Б. Сарафов, и му ка­зах за комедията, която ми изиграха, че аз искам среща с княза. Той ми каза, че аз съм изиграл още по-голяма коме­дия. „Откога чакахме тази среща." „Добре, казах, в 11,30 ще ида там, веднага ще идем в дрехарницата." Там се облякох във фрак и парадни дрехи с луксозни обувки и тръгнахме навреме при Добрович, и пристигнахме в 11,30, и след 15 минути отидохме в палата и офицерите на гвардията отдадо­ха чест на Добрович. Отидохме в Борисовия салон и [там] бяха Кирил и Борис, облечени в дебърски носии, които им бяхме изпратили преди въстанието, тогава Борис бе на 8 годи­ни, а Кирил на 6 год. Като ни видяха, децата дойдоха да ни поздравят с радост. „Бай Рафаел дойде да ни види, заповядайте вът­ре." На масата те имаха учебници и аз питах: „Какво учите", и те ми казаха, [че] на французки и английски. Кирил ми каза: „На французки аз знам по хубаво от бате", ги галам, ми бла­годарят за дрехите, уж от мене са били изпратени подарък, а пък князът гледа от своя кабинет какво правя с децата, аз си знаех, че и това бе комедия на княза. Дори ги предупредил да ме посрещнат любезно и ги облекъл с дебърски дрехи, знак, че съм дебърски организатор и ръководител. Аз уж, много интересувай с децата, стоя край тях и след 5-6 минути кня­зът каза на своя адютант да ме извикат, че Н.Ц.В. ме чака. Аз веднага явих се при княза и той, също облечен с дебърска носия, изпратена от нас, ме посрещна и ме поздрави любез­но, и ми показа мястото, където да седна. Ме пита за Гьорче, Даме Груев, Пере Тошев, ме пита кога съм дошъл; му казах, че вчера, и ме пита с кого от министрите съм се срещал... Сега искам да ми разкажеш подробно как ста­на въстанието", и аз му разправих подробно цялата история, за всичките сражения на всяка околия поотделно и как всич­ки храбро се биеха и очакваме от ден на ден помощ от Бъл­гария, да обяви война на Турция, така нямаше да ни сполети тази катастрофа, щяхме да победим, но за голямо съжаление от Ваша страна останахме измамени, че не изпълнихте даде­ната дума. Още недоизказал се [ме прекъсна]: „Как, Гьорче ли ти каза да употребяваш такъв тон, знаеш ли, че най-теж­кото наказание заслужава, който говори с такъв тон." Аз му отговорих: „Готов съм да приема наказанието, съжалявам, че не можаха турците да ме утрепят и да не дойдем при Вас да си изказвам истината. Къде беше Вашето обещание тогава." И почна да тече пот от него, като че е излязъл от банята, звъни той, аз помислих, че ще ме арестува и [ще] ме накаже, но той каза да донесат две чаши коняк и пак се замълча. Донесоха коняка, туриха го на една масичка пред мене и аз само стоя с главата надо­лу и не мърдам. След като останахме сами, ми каза: „Слушай, и сега ти прощавам, но друг път да не употребяваш такъв тон пред мене, пий си коняка." Стана, [...] аз пих малко от коняка, седна и се успокои [...] и ми каза: „Слушай, Рафаеле, вярно е, че казах, че ще обявим война на Турция, след като дигнете въстание, и аз бях на това мнение, но не знаеш какви ноти ми изпратиха Вели­ките сили в случай, че обявя война. Тогава трябваше да риску­вам България, как може против Великите сили да се противя, ето на какво положение бях поставен." Звъни втори път, поръча коняк, аз само мълчим и той съвсем омекна и му мина сърденията. Изпи втори