/Поглед.инфо/ И екзарх Стефан помага всеотдайно на червената разведка

„Дълго може да се изреждат нелегалните групи в България, които доставят информация в СССР. Имало ги е във всички големи градове на страната. Работещият под дипломатическо прикритие в София през 1943-44 г. полковник Дмитрий Федичкин съобщава, че дори фактическият глава на Българската православна църква митрополит Стефан му е доставял ценна информация от висшите кръгове. Личният Cadillac на митрополита с позлатен кръст, който не е спиран и не е проверяван на контролните пунктове, се е използвал за прехвърляне на агентура. В амвона на църквата „Свети Никола” е устроен тайник, а евангелието там служи като контейнер за предаване на секретни съобщения. Когато Федичкин се поинтересувал не е ли това светотатство, митрополит Стефан отговаря: „Ако Бог научи, че това служи на свято дело, той ще прости и ще го благослови!"

Подготви Христо Георгиев

Заглавието по-горе е всъщност това, което разследващият журналист Владимир Александрович Тулин използва в изследването си за дейността на съветското разузнаване в България по време на Втората световна война, а отчасти и след нея, От него ще изпаднат в потрес не само любителите на историята, но и занимаващите се професионално с нея учени. Макар да е очевидно, че изнесеното от него е самочастичка от данните за голямата разузнавателна мрежа, която еобхващала цяла България, както се казва – от долу до горе. Звучи невероятно, но май ще се окаже факт – Сталин е бил по-наясно от цар Борис трети какво става в царството му.

Цитатът, който вече прочетохте, показва, че един от значимите съветски разузнавачи е не друг, а главата на българската православна църкваСтефан - до 1944 г. архимандрит, а след това екзарх. Тайникът, чрез който се свързва със своя резидент,е укрит в амвона на църква. А ако са дръзнали да претърсят луксозния му „Кадилак”, есесовците ни биха открили разобличения, заради които е нямало да се поколебаят ни за миг да го ликвидират.

Стотици са сътрудниците на съветското разузнаване у нас, с риск за живота си те се включват в битката с фашизма на страната на „братушките”, макар не малко от тях да не са симпатизирали на комунизма. Генерали, министри, ръководители на секретни служби, чиято задача е да преследват и руски шпиони, и още много знаещи висши служебни лица. И такива, пред които цар Борис не е криел тайните си. (вижте по-долу).

Ще оставя всеки читател сам да си състави мнение за изследването на Владимир Тулин. Искам да повдигна отновосамо един въпрос – не е ли време да бъдат разсекретени съветските архиви за Втората световна война, които се отнасят за България? И българските, които са отнесени в Москва. Включително иразпитите на българските държавни мъже, изпратени в Москва за няколко месеца през есента на 1944 г. Ще се намери ли някой да повярва, че те са закарани там, за да се поразходят из хубавата руска столица? Струва ми се, че ако това се случи, доста ще се изпотят днешните неофашистчета и русофоби заради дядовците си.

Въпреки, че от събитията, за които се отнасят архивите, са изминали 80 години, те все още парят…

В ЦАРСКА БЪЛГАРИЯ ЗА СТАЛИН НЕ Е ИМАЛО ТАЙНИ

(Публикува се за първи път на български)

Владимир Тулин

В разказите за дейността на разузнаването винаги трябва да се има предвид, че голяма част от работата му ще остане завинаги тайна, а всички негови известни постижения по правило са резултат от провали. Но дори това, което е известно за дейността на съветското разузнаване в България в годините на Втората световна война, не може да не предизвиква възхищение. Съдете сами: то успява да склони на своя страна двама генерали, началника на военното разузнаване, който е бил женен за сестрата на военния министър и след това – регент, а също главата на православната църква. При това – като не броим десетките разузнавателни групи по цялата територия на страната.

За датата на нападението на Германия над СССР също успяват да разберат именно в България, при това - от военния министър, върнал се от Берлин. Тази дата съобщава българският генерал Никифор Никифоров - агент „Журин". Той е слабо известен в България и е почти неизвестен в Русия. Него го "засeнчва", така да се каже, друг български генерал - Владимир Заимов, който също работи за съветското разузнаване като агент "Азорски". Той е бил разстрелян през 1942 година, а след 30 години му е присвоено званието Герой на Съветския съюз. Във връзка с това в социалистическа България на негово име са наречени улици, паркове, кораби. Независимо, че генерал Владимир Заимов е бил действащ генерал всичко на всичко пет месеца. Той участва във военния преврат на 19 май 1934 година, в резултат на който цялата власт в страната преминава към цар Борис III, и става генерал на 6 май 1935 година. Той винаги е бил яростен русофил и настоява за просъветска ориентация на страната, тъй като майка на генерала е московската дворянка Клавдия Корсак, а баща му е народният герой на България Стоян Заимов, освободен от затвора на Османската империя след победата на руската армия през 1878 година. Заради това "червеният генерал", както са го наричали, е пратен в оставка още през октомври 1935 година.

Владимир Заимов

От януари 1939 година генерал Заимов започва да сътрудничи на ГРУ. Той е бил под постояннополицейско наблюдение и затова събирането на секретна информация е осъществявал неговият племенник Евгений Чемширов. Той пътува из страната, звъни на бивши колеги на чичо си, предава им поздрави и ги кани в ресторант, където се опитва да измъкне от тях някаква информация. По този начин е трудно да се получи ценна информация и генералът явно много неща измисля. Неотдавна бяха публикувани неговите съобщения до Москва, които съветското ГРУ препраща на своите колеги в социалистическа България през 1972 г. В тях Заимов съобщава, например: "При щурма на бункери в Гърция немците са ги заливали с вода, която със специални помпи е подавана от ручеи и реки". Това е явна измислица - как да пъхнеш тръбата от помпата в бункера? От същата серия: “15-20-милиметрови оръдия немците използват за удари по амбразури и процепи на дистанция 400-500 м.. При избухването на снарядите се разлива запалителна смес с висока температура". Генералът съобщава също за подготвяния удар на немски и унгарски войски над Закавказието през Турция и за подготвянето на десант на крайбрежието на Кавказ с помощта на италианския флот.

Съветското посолство в София е единствената възможност за връзка с Москва на съветските агенти в окупирана Европа, които по някаква причина са загубили радиовръзка. Самото посолство и всички работещи в него се намират под постоянно наблюдение, затова генерал Заимов служи и за своеобразна пощенска кутия и, получавайки съобщения, ги предава на офицерите от разузнаването под дипломатическо прикритие полковник Дергачов и майор Середа, за целта специално е наета квартира. В резултат го издава арестуваната от Гестапо в Словакия Стефания Шварц. На 1 юни 1942 година той е разстрелян след присъда на съда.

Немците изразяват своето недоволство: съветска агентура има навсякъде, но дотогава не им се е случвало да прихващат генерали, работещи за СССР. Българските власти ги уверяват, че това повече няма да се повтори и зорко ще следят армията, включително и оглавяващия военно-съдебната служба генерал Никифор Никифоров. Той постига изменение на закона и започват да разстрелват комунистите веднага след произнасянето на присъдата, лишавайки ги от възможността да подадат възражение. След това произнася 14 смъртни присъди, но седмина царят помилва. Но по-късно той постига това, че всички смъртни присъди трябва да утвърждава военният министър, който пък прехвърля тази работа на него. А също в разговори със своите подчинени – председатели на военните съдилища, той съобщава, че царят е недоволен от големия брой смъртни присъди.

Подполковник Никифоров през 1932 година

Като се има предвид, че генерал Никифоров - агент "Журин", влиза в състава на Висшия военен съвет, който се оглавява от царя, може да се смята, че за съветското разузнаване в България тайни няма. Още на 13 юни 1941 година в Москва отива радиограма: "По сведение на Журин фюрерът е решил до края на този месец да нападне Съветския Съюз. Немците са струпали на съветската граница над 170 дивизии", а след шест дни военният министър на България Теодосий Даскалов, връщайки се от Берлин, съобщава на генерал Никифоров, че Германия ще нападне СССР на 22 юни.

Агент "Журин" обаче решава, че е възможно контраразузнаването да е успяло да прочете прихванатите радиограми, чийто автор е неизвестен, и сега нарочно му съобщават дата, за да го арестуват, ако той я съобщи в радиограма. В течение на следващите два дни той проверява достоверността на датата на нападението, като изучава информацията за движението на немските военни ешелони в България, и едва на 21 юни я съобщава на Москва. По-късно той изпраща важна информация за това, че България няма да отправи свои войски на съветско-германския фронт, както и за предстоящото настъпление на немците към Курската дъга.

Александър Пеев с жена си Елизавета в София

Генерал Никифоров става агент на съветското военно разузнаване през април 1941 година. Привлича го към тази дейност адвокатът Александър Пеев (агент "Боевой"), капитан в оставка, с когото те заедно са завършили единственото в България военно училище през 1909 година (29-и випуск). Техен съкурсант е вторият след военния министър човек в армията - началник щаба на войската генерал-лейтенант Константин Лукаш. Заедно с тях са учили командирът на 2-ра армия генерал Никола Марков, командирът на 3-а армия генерал Никола Стойчев, началникът на артилерията на 2-ра армия полковник Стоян Димитров и цяла редица други високопоставени офицери. Те имат традиция да се събират на 29-ти всеки месец във Военния клуб в София. Пеев и Никифоров редовно отиват на тези срещи и в неформална обстановка получават много ценна информация. Освен това, Никифоров често ходи в командировки и се среща с командирите на интересуващите го войскови части.

Емил Попов след втория арест

С помощта на немски пеленгаторни машини отделът "Държавна сигурност " на вътрешното министерство на България успява да открие радиста Емил Попов (агент "Пар"), а следейки го - да стигне до ръководителя на нелегалната група адвоката Александър Пеев (агент "Боевой"). На 15 април 1943 година е арестуван радистът, а на 17 април – шефътму. В разпореждане на българската държавна сигурност попада шифърът и тя се опитва да разиграе радиоигра с Москва. За целта Емил Попов е поставен под домашен арест. На 25 април, докато охраняващите го празнуват Великден, той прехвърля дъска от прозореца на кухнята до прозореца на стълбището на съседния вход, прескача по нея и тича на улицата. Успяват да го арестуват повторно през юли 1943 година в нелегалната квартира на ръководителя от Народно-освободителната въстаническа армия (обединение на партизанските отряди) Емил Марков, който успява да застреля агента на държавна сигурност Любен Секлунов, но и самият той е убит.

Емил Марков

След бягството на радиста разследването е предадено от Държавна сигурност на военното контраразузнаване. За щастие го оглавява полковник Стефан Недев - също агент на съветското разузнаване, което позволява да се намали броят на осветените членове на резидентурата на Пеев до 16 човека. Впрочем, в нея са влизали 124 души и не само в България, но и в Берлин, Истанбул, Токио и Букурещ.

Разшифровани са прихванатите радиограми (Пеев е изпратил общо около 400), които доказват дейността на генерал Никифоров за съветското разузнаване. Когато докладват на царя за това, той изпада в ужас при мисълта за реакцията на немците, когато разберат, че за съветското разузнаване е работил още един генерал, при това – този, който той сам е препоръчал като "безпощадния български Химлер". За да се избегне скандалът, на 28 юли генерал Никифоров тайно е поставен под домашен арест.

Между Никифоров и Пеев е имало договорка, че в случай на арест Никифоров ще отрича всичко, освен познанството си с Пеев, а Пеев ще съобщи, че е измамил съветското разузнаване и не е завербувал Никифоров, който просто му е избъбрял секретна информация. При разпитите те се придържат към договорката и по този начин преки улики срещу Никифоров няма. Освен това, Никифоров намеква, че ако го дадат под съд, той няма да има какво да губи и там ще заяви, че всичките генерали, от които той е получавал неофициално информация на чашка коняк във Военния клуб, са не бъбривци, а агенти на съветското разузнаване и са получавали за това парично възнаграждение. Немците имат навсякъде свои осведомители и скандалът ще бъде грандиозен. В резултат на всичко Емил Попов, Александър Пеев и още един член на групата - Иван Владков, са осъдени и на 22 ноември 1943 година разстреляни, а генерал Никифоров само го пращат в оставка.

След като на 9 септември 1944 година на власт в България идва комунистическо правителство, на него му е много трудно да обясни защо Никифор Никифоров живее спокойно в своя дом в центъра на София, тъй като СССР забранява да се разкрива информация за неговата нелегална работа. На 21 юни 1949 година е арестуван членът на Политбюро на ЦК на компартията на България Трайчо Костов, който искал законът за търговската тайна да се прилага и в отношенията със СССР, а и се възмущава публично от ниските цени, на които съветската страна изкупува българския тютюн. Във връзка с това в Държавна сигурност викат Никифор Никифоров, който е съдил Трайчо Костовпрез 1942 година и го е осъдил на доживотен затвор. От генерала в оставка искат да заяви, че Трайчо Костов е избегнал смъртното наказание благодарение на своето предателство и сътрудничество с царския режим, но той отказва да направи това.

В резултат без съд и следствие той се оказва в лагер (законите на България тогава позволяват това), където пребивава четири години. Отказът на генерала не помага на Трайчо Костов: той е признат за югославски, английски и американски шпионин едновременно, осъден е и е обесен. Чак през 60-е години е разсекретена дейността на групата на Александър Пеев. Загиналите разузнавачи са наградени посмъртно, а Никифор Никифоров получава съветскияорден "Червено знаме" и орден "Народна Република България" 1 степен през 1966 година. След пет години той умира, като не доживява шест дни до своята 81-ва годишнина.

Янко Пеев (в центъра) на дипломатически прием в Кайро

В състава на групата на Александър Пеев влиза и неговият братовчед Янко Пеев (агент „Тан") – посланик на България в Япония, който съобщава крайно важната информация за това, че Япония няма да нападне СССР. Като разбира за ареста на своите съратници през април 1943 година, той заминава първо в окупираната от японците част на Китай, а след това през СССР се добира до Турция. Тъй като за него няма никакви доказателства за сътрудничество със съветското разузнаване, новата власт в България му забранява да влиза в страната и конфискува цялото му имущество. След това той почти ослепява и умира в пълна нищета през 1947 година в Истанбул, къде е гробът му е неизвестно. След 20 години той е награден посмъртно с български орден "Девети септември 1944 година" 1 степен, но това вече малко нещо променя.

Иван Стаменов

Янко Пеев не е единственият български посланик, който оказва помощ на СССР. От 11 юли 1940 година и до обявяването на война на България от страна на Съветския съюз на 5 септември 1944 година посланик в Москва е Иван Стаменов. Той сътрудничи не със съветското военно разузнаване, а с 5-о управление на НКВД като агент "№ 34 467". Това е бил много важен източник, тъй като в годините на войната именно посолството на България представя официално интересите на Третия райх в СССР. Той не е бил награден, но до смъртта си през 1976 година получава съветска пенсия. Когато през 1953 година се подготвя процесът срещу Берия и обкръжението му, съветските представители в София молят Иван Стаменов да даде показания за това, че през 1941 година Берия е предложил на българския дипломат да стане посредник при сключването на сепаративен мир с Германия. Иван Стаменов категорично отказва да лъжесвидетелства, не помага дори заплахата да го оставят без съветска пенсия. Въпреки това митът, че Сталин и Берия са искали да сключат нов Брестки мир, и досега продължава да се разхожда по страниците на либералните средства за масова информация.

Дълго може да се изреждат нелегалните групи в България, които доставят информация в СССР. Имало ги е във всички големи градове на страната. Работещият под дипломатическо прикритие в София през 1943-44 г. полковник Дмитрий Федичкин съобщава, че дори фактическият глава на Българската православна църква митрополит Стефан му е доставял ценна информация от висшите кръгове. Личният Cadillac на митрополита с позлатен кръст, който не е спиран и не е проверяван на контролните пунктове, се е използвал за прехвърляне на агентура. В амвона на църквата „Свети Никола” е устроен тайник, а евангелието там служи като контейнер за предаване на секретни съобщения. Когато Федичкин се интересува не е ли това светотатство, митрополит Стефан отговаря: "Ако Бог научи, че това служи на свято дело, той ще прости и ще го благослови!".

Успешно са били завербувани дори такива хора, които, самите те, е трябвало да се борят с чуждестранната агентура. Така например Федичкин си спомня, че е примамил на своя страна човека, който ръководел външното наблюдение над съветските дипломати в София. От май 1943 година до юни 1944 година Разузнавателния отдел на Щаба на войските оглавява полковник Стефан Недев. Този отдел се занимава не само с външното разузнаване, но и с контраразузнаването. Полковник Недев предлага своите услуги на съветското разузнаване през 1939 година, когато служи като военен аташе в Румъния. Той също се опитва да завербува свой подчинен – военно-въздушния аташе Страхил Михалакиев. Той обаче не само се отказва, но и съобщава за предложението на Недев. Жената на Недев обаче е сестра на генерал Никола Михов – бъдещия министър на отбраната и регент (съуправник) на България. В резултат в София са повярвали на заявеното от Стефан Недев, че Михалакиев го клевети, за да заеме неговото място, и по този начин Недев се спасява от провал.

След назначаването му за глава на разузнавателния отдел той успява да провали плановете на царя да се договори за окупация на страната от англо-американските войски, като съобщава в Москва за тайните сепаративни преговори в Анкара, научават там и за българската агентура в други страни. Полковникът успява да снабди с различна дезинформация Гестапо, с което неговото ведомство работи тясно. Там до края на войната вярват, че той има ценни агенти в Москва. В своите доклади до ръководството на България той все по-настойчиво прокарва мисълта за необходимостта да се разтури съюзът с Германия. Поради това, че осветяването на съветски агенти, на комунисти и нелегални рязко намалява, Стефан Недев след 13 месеца е изпратен да командва 14-а дивизия в окупирана Македония.

След като България престава да бъде съюзник на Третия райх и преминава на страната на антихитлеристката коалиция, немците взимат в плен Стефан Недев през септември 1944 година. Той обаче на 7 ноември успява да избяга и се връща в България. Там веднага е арестуван, застава пред Народния съд и е осъден на смърт. От публикуваните документи се вижда, че нито пред следствието, нито дори след произнасянето на смъртната присъда той не казва нито дума за сътрудничеството си със съветското разузнаване. Сътрудници на съветското разузнаване го измъкват от килията само няколко часа преди разстрела, като сеаргументират, че трябва да го разпитат. В продължение на две години Стефан Недев живее във вила в Горна Баня и в съветското посолство, а присъдата му на няколко пъти е смекчавана, докато е окончателно помилван. Той обаче не е реабилитиран и не може да продължи службата си в армията. Става собственик на работилница за производство на хартиени пакети от отпадъци. През 1974 година председателят на КГБ на СССР Юрий Андропов пише писмо за него до ръководителите на социалистическа България. След това той получава персонална пенсия и е награден с орден "Народна република България" 1 степен. Умира през 1983 година на 85-годишна възраст.

Интересно протича и съдбата на Страхил Михалакиев. Той също преживява войната и става полковник. Не му прощават обаче отказа да помага на съветското разузнаване и опита да предаде Стефан Недев през 1939 година. След войната отначало го правят началник на военното авиационно училище в Казанлък, за да не отлети на Запад, а след това го уволняват от армията, започват разследване и отнемат документите му. Михалакиев разбира, че скоро го чака в най-добрия случай затвор и започва да подготвя бягство зад граница. На 30 юни 1948 година в летището в Бургас той се среща със своя познат от авиационното училище Борис Ганев, който още преди войната бяга в Съветския съюз, а сега е ръководител на Гражданската авиация на България и прави инспекция, летейки като втори пилот. Михалакиев го излъгва, че трябва спешно да отведе дъщеря си на лечение в София, а документите му са дадени за преоформяне и го моли да ги вземе в самолета. Борис Ганев се съгласява. Дъщеря му Руска носи кошница с кутрета, под които са скрити пистолети. Веднага, след като самолетът Юнкерс Ju-52 излита, въздушните пирати откриват огън. Убити са Борис Ганев и радистът Недялко Недялков, тежко ранен е пилотът Панайот Мазнев.

Страхил Михалакиев успява да приземи самолета в Истанбул. Турските власти отказват да предадат убийците на България и те скоро се оказват на свобода, получавайки условни наказания. В България са осъдени задочно на смъртно наказание. Михалакиев започва да помага на турските специални служби за обучаване на агентура, която се прехвърля в България. Дъщеря му Руска заминава да учи право в Рим и той постоянно й изпраща пари. Скоро обаче научава, че тя не учи, а се занимава с проституция. Той я проклина и обявява публично, че се връща в България, за да умре на родна земя. Турските власти не искат да пуснат от страната човек, знаещ много за тяхната агентура, и той скоро умира при неизяснени обстоятелства.

Цар Борис III и Адолф Гитлер

За разлика от другите страни, в България по време на войната, на нашето разузнаване противостоят не само местните контраразузнавателни органи, но и гестапо, чието представителство в България оглавява Ото Вагнер, имащ документи на името на доктор Делиус, както и контраразузнаването на белогвардейския Руски общовойскови съюз. Въпреки това през цялата война в Москва постъпва всестранна и обективна информация и Сталин знае ситуацията в България не по-зле от цар Борис III.

Любомир Лулчев

В Москва постъпва информация също и от царя. Заедно с Пеев и Никифоров във военното училище е учил Любомир Лулчев. Той достига чин полковник, но през 1919 година изоставя военната служба и се увлича по езотерика, става известен благодарение на своите предсказания. Царят също се е увличал по езотерика и окултни науки и след общуването си с Лулчев го прави свой съветник. Неговото влияние над царя е толкова силно, че премиер-министърът Богдан Филов и мнозина политици го наричат българския Распутин. Ала за разлика от стареца Григорий, той действа безкористно и се отказва дори от заплата. Царят споделя с Лулчев своите тайни и планове, а Лулчев под секретразказва някои от тях на Пеев. Това той твърдина заседанията на Народния съд, създаден след идването на комунистите на власт на 9 септември 1944 година. Съгласно с произнесената присъда Лулчев е разстрелян на 1 февруари1945 година.

https://dzen.ru/a/Zp-0eZaC-BYcLu6R

Превод Велиана Христова