/Поглед.инфо/ Сигурно мнозина ще си сипят, коментирайки ме презрително: „Какво ни баламосва с тоя Ахтопол? Намерил какво да ни препоръчва!” И през ум не ми минава за препоръка, още по-малко – за гола, нито пък за реклама. А и знам, че все още презастроените райони на Черноморието са като магнит за онези хиляди, които свикнаха да бъдат в досег с бетона, а не с природата, на които им харесва по цяла нощ да гърми музика, да пият по британски, да влизат шумно в словесни и ръкопашни схватки, да се втурват без задръжки във всякакви удоволствия, а на другия ден поне до обед да реанимират, плашейки околните с полуживия си вид.
В Ахтопол няма бетон. Има природа, непохабена от инвеститорската наглост. Няма мутри и кифли. Няма пъчене с конски сили, анаболни бицепси и силиконови прелести. Не се мяркат дори пияни англичани. Няма и чалга. Тихичко се лее предимно българска музика от онази, която сме свикнали да наричаме естрада. И която все така успява да изтръгва радостни емоции. На обяд в ресторанта малко по-възрастен от мен човечец дотолкова се вдъхнови от „Моя страна”, че заедно с Емил Димитров запя: „Моя Бълга-а-ария!”, а съпругата му го стрелна с мил укор. Но най-интересно е да гледаш как почиващите обядват или вечерят на джаз. Не всички го предпочитат, но не реагират. Струва им се, че би било някак си некултурно да го сторят. От ден на ден свикват и като че ли започва да им харесва. Казвам го, без да страдам от излишно въображение.
Така е и в други заведения. Само от един ресторант се плиска на леки вълни гръцка музика, и не от тази, която е световно призната, а от онази, която „Пайнер” натъкмява за своите певици, но това все пак е капка в морето. Дори на плажа, където миналото лято нонстоп се носеше „Видимо доволни”, сега няма подобни крискотии. Звучат онези малко натрапчиво ритмични, но неразличими едно от друго парчета, чиято задача навярно е да ти напомнят, че все още имаш слух, а щом е така, значи си жив, не си слънчасал в рекордните жеги. Много ценно е, че към 23 часа музиката в градчето спира или силата й се намалява дотолкова, че да можеш да спиш спокойно, дори ако точно под отворения прозорец на хотелската ти стая барчето на открито работи до малките часове. Нощем е тихо, сякаш си в Анталия.
Ол инклузивът не е като в Анталия с предлаганите там 20-30 вида салати и още толкова основни ястия и десерти, но е задоволителен, особено в хотелската си част. Храната все пак е достатъчно разнообразна, а единствената опашка е на сладоледа. Децата се надвесват над фризера, ровят с пръсти и си ги облизват. Трудно им е, дори и на възрастните, да загребват със специалните лъжички. Не е редно това бърникане, като съпруг на микробиолог съм наясно, че носи риск, но пък и има нещо мило в детската гълчава.
Впрочем, за малчуганите условията са прекрасни. По-плитки басейни, кътове с люлки и какво ли още не, всичко е зелено, чисто и подредено. И толкова респектиращо, че станах свидетел как баща се сопна на сина си: „Не-дей по тревните пло-щи!” Това му се видя по-укоримо от ровичкането в сладоледа. Предупреждението изглежда съвсем банално, но години наред не ми се беше случвало да го чуя. А в ресторанта една женица изтърва таблата и чиниите се изпочупиха. Толкова се засрами, че се отказа да обядва и се скри в стаята си. Тъкмо бях започнал да си мисля, че такива хора вече не се намират.
Има и простаци, но в поносими дози, колкото да не забравяш как би се чувствал всеки божи ден, ако беше предпочел някой от прехвалените курорти. Номерът с хавлиите, оставяни от мнозина в ранна доба по шезлонгите, за да си запазят хубави места около басейните, го има и тук. Гледаш – няма хора, а всичко се оказва заето. Кърпата е по-важна от човека. Преместиш ли я, за да се настаниш на празния шезлонг, ще си навлечеш беля на главата. Но тази простотия я има и в Турция, на Канарите и дори на остров Бали. Няма как точно Ахтопол да се справи с такъв изнервящ тарикатлък. Пък и няма за какво толкова да се съжалява, защото за какво ти е да ходиш на море, ако ще се въртиш все около басейна.
Десетилетия наред отдалечеността от Бургас е била в минус на Ахтопол, но вече се превръща в негово предимство. Бетонобъркачките все още не са достигнали до градчето, в което зимата остават да живеят едва хиляда и двеста души. Подобна е картината в още няколко кътчета по родното крайбрежие, върху които мутрите някак си не са сложили ръка. И в които все още може да се намери спокойствие сред природата, а не върху цимента. Докога ли?
