За състоянието на едно общество може да се съди и по темите, преобладаващи в медийното пространство. По въпросите, към които аудиторията самостоятелно проявява интерес или които й се поднасят уж в отговор на нейните искания, но с умела режисура, а нерядко и с грубо натрапване. И тук не става дума за вълната от кадри, снимки и текстове за бедствия, катастрофи, грабежи, отвличания, изнасилвания, убийства и прочие, заляла повечето медии, а за случките от, така да се каже, нормалния живот.
Отбелязването на поредната годишнина от обесването на Левски е събитие, което съвсем разбираемо никой не си позволява да прескочи. Особено пък ако в него участва държавният глава. Още повече, когато нему се е паднала честта да държи слово. За Апостола на нашата свобода са произнесени толкова много речи, че е лесно да се говори дълго и напоително, но е трудно да се каже нещо ново и различно. Ето защо повечето оратори не се и опитват. За тях е важно да подчертаят най-важното и да го поднесат с оня патос, който Левски заслужава, а ние, днешните българи, очакваме.
Тазгодишното поклонение пред паметника на великия революционер ще се запомни, уви, не с някоя необичайна мисъл, а с необичайното взиране на Плевнелиев в някакъв текст, който стискаше в ръцете си, докато говореше. Този важен детайл дружно бе пропуснат от медиите. Само един жълт вестник намери за нужно да се възмути, сякаш достойнството на оратора и на онези, на които той е държавен глава, не е тема на сериозните издания. А когато въпросът бе поставен във фейсбук, както можеше да се очаква, отново се разделихме на "ваши" и "наши" и самата постъпка започна да се оценява спрямо собственото ни място в политическия спектър, а не спрямо мястото на Апостола в българската история. Не било важно президентът да говори добре, въпреки че той е най-представителното длъжностно лице в държавата. И на всекиго можело да се случи в тържествен момент да се обърка. Сигурно, стига да приемем, че този пост може да се заеме от всеки, хванат на улицата, срещнат на разклона или изваден от комплекс от затворен тип, а не от фигура с нужната подготовка. Внуши ни се дори, че трябва не просто да ни е уютно, а да сме във възторг, когато президентът ни не е в състояние да запомни кратко слово, и то за Левски, а го срича като ученик, повтарящ класа.
Подобен възторг трябваше да изпитаме и когато всички медии намериха за необходимо да съобщят, че катаджии глобили с 20 лева министъра по управлението на евросредствата Томислав Дончев, а той благоволил веднага да си плати. За България това очевидно е разтърсващо събитие. Самият министър видя в случката белезите на превръщането ни в нормална европейска държава. Макар че истински разтърсени трябваше да бъдем от друга новина в същия ден, свързана тъкмо с глобения, но останала съвсем на заден план. И пречеща да бъдем като другите европейци. Едва 28 процента от подадените европроекти по седемте оперативни програми са стигнали до сключване на договори. Останалите 72 на сто са отхвърлени, тъй като не са добре подготвени или пък влизат в конкуренцията по отделните схеми, но не им достигат точките, за да се доредят до финансирането, преди то да се изчерпи. Ако при тройната коалиция сме били на 14-о място сред всички страни членки по темповете, с които се усвояват парите от еврофондовете, сега сме се сринали на предпоследното 26-о. При оползотворяването на средствата от Европейския социален фонд сме 26-и, зад нас е само Румъния, 25-и сме при Европейския фонд за регионално развитие и последни при усвояването на средства от Кохезионния фонд.
Тъкмо този спад, а не глобата от КАТ, е глобалният грях на министър Дончев. В условията на криза, когато усвояването на евросредствата е единственият свеж паричен ресурс, ние се превръщаме от средняци при предишното правителство в опашкари. При това част от изпълняваните в момента договори са подписани от предходното управление в размер на близо 4 милиарда лева. И ако при първите ни стъпки в европейското семейство недостатъчното усвояване беше обяснимо с липсата на опит и неизградения административен капацитет, сега то няма как да бъде оправдано. Защото се дължи на некомпетентност, на насадения в държавната администрация страх от грешки, на политическите критерии при избора на бенефициенти и изпълнители по проектите на различните оперативни програми.
Сривът в усвояването на евросредствата обаче се коментира епизодично, колкото да се прехвърли отговорността към предишната власт. За общественото внимание, по-малко волю и повече неволю, по-важна се оказва глобата на ресорния министър от неразпозналите го катаджии. Дано следващия път го познаят и го накарат да си плати за всичките пропуснати евросредства. Не катаджиите, а избирателите.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
