Нищо не става от мен, ще се махна... Тези думи биха подхождали на някой безрезултатен министър, депутат или партиен лидер. Само че едва ли ще дочакаме да ги чуем тъкмо от тях. Горчивите слова са на едно от най-големите имена в световната борба, каквото е Станка Златева. А неволното сравнение на реакцията й с липсата на подобна самокритичност у провалилите се политици направи болката ни още по-дълбока.

Далеч не всекиму е съдено да стане олимпийски шампион. Може да си не просто от световна класа, а най-добър на земното кълбо, и пак да не успееш. Станка Златева е с пет златни медала от първенства на планетата, но на миналата Олимпиада в Пекин загуби финалната схватка. Същото се случи и сега в Лондон. Подобна е съдбата на мнозина. Световният рекорд на Стефка Костадинова в скока на височина не е подобрен вече точно четвърт век. Златните й медали от шампионати на планетата са седем, но въпреки всичките й ненадминати и до днес постижения, "само" веднъж успя да спечели олимпийска титла.

Два вида реакции са важни в подобни случаи - нашите и на спортиста. Те говорят много както за обществото като цяло, така и за отделния му представител. Нерядко ние сме жестоки в преценката си. Великолепният ни щангист Янко Русев например след пет поредни световни титли през 1983 г. се класира "едва" втори. Щяхме да го скъсаме от критика. Макар че колцина българи сме втори в света, па макар и в онези причудливи дейности, намиращи място в Книгата на Гинес. Спомних си този и много други нелепи епизоди, когато гледах как журналистката от БНТ изтезаваше Станка Златева секунди след загубения финал. От километри се виждаше, че нашата състезателка е готова да се самолинчува заради изплъзналата й се за втори път олимпийска титла. В такъв момент тя трябваше да бъде поздравена за сребърния медал и да бъде оставена да изживее емоцията си. А не безумно да бъде разпъвана на кръст: къде сбърка, та къде сбърка. Липсата на такт понякога е толкова озадачаваща и нагла, че човек се пита как подобни терористи с микрофон и камера въобще ги държат на работа.

В случая е показателна реакцията и на самата спортистка. До гуша ни дойдоха оправдания от рода на: това е футболът, такъв е животът, не може винаги да се побеждава. Особено като получаваме непрестанно доказателства, че футболът е такъв не за най-добрите в тази игра, а предимно за нашите, които са по-известни с подвизите си в чалготеките и при силиконките, отколкото на зеления терен. За разлика от тях, Златева каза през сълзи: "Сама съм виновна, дъня се, все когато не трябва!" В основата на това самобичуване е разбирането, че в спорта, както и в политиката и къде ли още не, е важен резултатът. Златева не ни отвлича вниманието с това колко денонощия е работила в залата, колко пот е проляла в тренировките, колко килокалории енергия е изразходвала. Тя е наясно, че ако целта не е постигната, всички тези подробности от пейзажа са без значение.

С този подход прекрасната ни състезателка застава над почти цялата ни политическа класа, голяма част от чиито представители изтъкват колко часа са говорили от трибуната, колко законопроекта са внесли, колко въпроси са задали в парламентарния контрол и дори в колко предавания са участвали на живо, но дойдат ли избори, цялата тази активност се оказва ялова, защото се нижат загуба след загуба. Ето защо в този момент най-много ми се ще Златева да не се отказва. Отстъпиш ли позицията си в политиката, дори и да си бил най-добрият от гледна точка на резултатите, веднага ще се намери кой да те замести, защото у нас се смята, че едва ли не всеки става за това поприще. В спорта обаче незаменими наистина има, поне в рамките на нашите животи. Видяхме какъв фурор предизвика Йордан Йовчев в шестата си Олимпиада, а към рекорда на Стефка Костадинова можем да добавим и най-доброто постижение в света на хърделистката Йорданка Донкова, ненадминато вече 24 години.

Въпреки няколкото блестящи имена, представянето ни на тази Олимпиада е разочароващо. Премиерът очаквано хвърли вината назад: "Англичаните имат медали, защото, когато са строили магистрали, ние сме правили текезесета." Трябва да му се припомни на магистралмайстора, че примерно през 1976 г. ние сме седми в класацията, а англичаните - 13-и, през 1980 г. - трети, а те - девети, през 1988 г. - седми, с 10 златни медала, а британците - 12-и. Сривът идва тъкмо в периода "след текезесетата". През 2004 г. ние сме на 33-о място, англичаните - на 10-о, през 2008 г. - ние на 42-о, те - на четвърто. Разликата в класирането сега сигурно ще бъде още по-убедителна в полза на Великобритания. В тази ситуация не само медалът, но дори и сълзите на сребърната Златева ни изглеждат златни. Така е в страната, в която вместо нейния лик, по капаците на колите се кипрят физиономиите на чалга-политиците.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info

Дума