„Гражданите нанесоха зашеметяващ удар по системата на олигархията.”
Подобни констатации, които все повече се подхвърлят сред публичното говорене, ме разсмиват и натъжават едновременно. Те подсказват или дълбоко неразбиране на действителността, или открита лицемерна пропаганда.
Гражданите не искат мафията и олигархията, подчертава президентът на републиката.
Нима мафията и олигархията не съществуваха при миналото управление?!
Нима се случиха вчера?!
Нима Бойко Борисов не разшири достъпа до ресурси именно на този същия олигархичен кръг, заради който протестиращите искат днес оставката на правителството?!
Нима не ползваше безпрецедентната му медийна подкрепа?!
Тогава президентът не беше възмутен. Мълчеше удобно, дори за застрашената медийна свобода, да не говорим за други задкулисни сделки.
Една фасадна демокрация не може да бъде трансформирана в истински работеща система с пиене на кафе пред парламента. И с култови пърформънси на протестиращи, чийто обобщен образ е много куул и много ърбън. Това трябва да е ясно на всеки нормален интелект.
Олигархията затова е олигархия, защото съсредоточава в ръцете си огромен ресурс. Подобни финансови ресурси няма как да бъдат постигнати без корелации с властта. Ние живеем в посткомунистически корумпиран опит за демократичен капитализъм, където всички икономически възможности зависят от контактите с политическата власт. Именно затова задкулисието се е заело да си продуцира своя власт.
Едното задкулисие.
И другото задкулисие.
Поначало задкулисието е едно общо, с общи черти, апетити и интереси, разграничава се според политическата власт, която го е произвела, която му е дала огромната хапка, а понякога е възможно, след еманципирането му, да се разграничава и според политическата власт, която му е спряла кранчето. Така че да си говорим как ей така с два плаката ще изметем олигарсите и задкулисието е меко казано смешка от детската градина.
Популистката риторика обаче явно е доста вървежна, дори сред умните и красивите, не само сред бедните и нещастните. Протестите, разбира се, имат своята критична значимост. Те са начин за разговор на големи групи от хора с тези, които управляват и ползват властта. Поначало либерално-демократичната политика представлява един неспирен процес на договаряне и предоговаряне между нас - избирателите и те - управляващите.
В статия, озаглавена „Революцията на средната класа” и публикувана в The Wall Street Journal, Фрaнсис Фукуяма от Станфордския университет брилянтно описва какво се случва в някои от страните, които бяха парализирани от протестни демонстрации напоследък, като Турция, Бразилия, Тунис, Египет и др. Той казва така: „Въпреки че начело на протестите застават млади и образовани хора от средната класа, на тях не им се удава да произведат истински устойчиви политически промени. Може би, защото в развиващите се страни средната класа е малцинство, вътре в което няма единство. Ако средната класа – продължава Фукуяма – е неспособна да създаде коалиция с другите части на обществото, то нейният бунт няма да доведе до никакви промени. Точно заради това образованите демонстранти в Тунис и Кайро, например, които свалиха своите диктатори, не успяха да организират нови политически партии, които да бъдат силни кандидати на изборите. За сметка на тях, ислямистките партии „Енахда” в Тунис и партията на Мюсюлманските братя в Египет, които имаха широка социална база сред селското население, се добраха до триумфална победа..”
Убедихме се, че политическите промени може и да започват с една революция, но не свършват с нея, както показва и военния преврат в Египет.
Много хора в България таят чисти и съвсем искрени надежди за това, че след тези протести у нас ще бъде събудено нещо дълбоко и сакрално вдясно. Нещо ново и дружелюбно. Нещо привлекателно и симпатично. Тези хора са просто избиратели, това са мечтателите и нормалните, които бяха изпързаляни през последните 23 години, че ще живеят модерно, добре и уютно в тази страна.
Други пък настояват за нещо ново вляво. Но лявото в България е толкова натоварено с отвращение от старата комунистическа доктрина, че много трудно би могъл да се роди нов ляв политически субект, особено ако е изначално обозначен като ляв. Хората като чуят думата „ляво”, отъждествявайки го с комунистическото, панически се отстраняват.
И десните, и левите избиратели в България изгладуваха дългия преход, унизени от бедността, но търпящи с една единствена мисъл-молба: децата им един ден да бъдат добре.
Днес и те, и децата им протестират.
В този смисъл политическото дясно и политическото ляво у нас се нуждаят от ново съдържание, нови хора, ново бъдеще и ново общуване.
Ако тази нация не разбере, че трябва да бъде хомогенна в своите различни политически възгледи, то тя е обречена на провал и загуба на ориентация. Хомогенна, означава общосъзидателна. А не разрушителна, разделителна, изпълнена с омраза.
За мен е поразително, че този народ през последните няколко седмици емоционално успя да се върне четвърт век назад във времето. И да изговаря същите думи и лозунги, да изпитва същите емоции, и да има същите надежди. Децата говорят като бащите си.
Тогава, питам се, накъде вървяхме през този четвърт век?!!
Защото сме там, откъдето тръгнахме...
