/Поглед.инфо/ Дарина Григорова – „Империя феникс. Между съветското минало и евразийското бъдеще“ (С., „Военно издателство“, 191 стр.)

Дарина Григорова е историк и преподавател, доцент, доктор по история. Прочетох нейната последна книга бързо, което означава, че тя е интересна и увлекателно написана.

Трудът изследва отношенията и напреженията между властта, личностния фактор и националната идентичност в съвременна Русия, задава въпроси за това дали държавата е империя, национална държава или някакъв трети проект.

Книгата се състои от три глави, съсредоточени около въпросите за властта и идентичността с нейните национални (русийски, руски и съветски), политически и граждански черти, включително национални празници и държавна символика и въпросът за държавните архиви. Вторият дял е посветен на руския преход и ключовите личности в него, както и оформящите се обществени нагласи и прослойки, а третата част в сравнителен план накратко (чрез умело подбраните акценти) разглежда развитието на белоруската, украинската (малоруската) и руската национална идентичност.

Аргументирани са хронологичните рамки, бележките под линия са изключително съвестно и коректно разработени. Друго огромно предимство на книгата пред повечето научни разработки, които се издават, е скрупульозното отбелязване на убежденията на цитираните авторитети. Много често в съвременните медии и литература се подбират цитати от хора с определен мироглед, но той не се афишира и техните идеологически оцветени мнения се представят за обективен анализ. Дарина Григорова посочва към кой кръг (либерален, консервативен, сталинистки и пр.) принадлежи цитираният от нея човек. Това облекчение за читателя същевременно е голямо усилие за пищешия, доколкото изисква проверки на всяко едно от имената, с които авторът се сблъсква.

Дарина Григорова издига тезата, че връзката на Русия със СССР не са останалите извън границите на съвременната държава 20 млн. руснаци в съседните страни, а Денят на победата - единственият празник, обединяващ всички слоеве на руското общество независимо от политическите и други различия между тях. (стр. 7). Това обяснява и защо Русия не може и няма да приеме поругаване на военните паметници или паметта за този празник под никаква фома и от страна на никого.

Българският читател може да прави любопитни паралели с дискусии, водени и у нас – дали да има единен или множество учебници, например по история, как да бъдат представяни спорни или нееднозначни моменти от националното минало.

Предложен е интересен и задълбочен разрез на дискусиите в съвременното руско общество по отношение на Сталин и неговата роля по време на Втората световна война – фигура, която разделя общественото мнение на всички нива. Разбира се, най-силната причина за носталгия по Сталин остава разочарованието от прехода, т.е. сталинизмът е форма на протест, допълван и от идентифицирането с великата победа и усещането, че съвременният живот е безидеен. През XIX век за руските дворяни е било въпрос на чест да служат на държавата и да бъдат меценати. През XXI век почти всички новобогаташи влагат средствата си само в лукс, купуване на футболни отбори и безсмислената показност на богат, но празен живот.

Русия обаче търси да вземе най-доброто от всяка епоха. Както обобщава руският партиарх Кирил – „Имаме герб – двуглавият орел, който е символ на Византия и идва от средновековната Рус. Имаме трикольор, това е Руската империя. Трябва да имаме и съветския период, затова нека оставим музиката (на съветския химн, асоцииран с Победата във Войната). И трябва да имаме нова Русия, дайте да измислим нов текст (на химна).“ (стр. 68)
Много интересни са страниците, посветени на разпадането на СССР. Григорова разглежда някои от популярните обяснения, свързани например с рухването на цената на нефта и други. Включени са и малко познати за широката публика епизоди като сделката „Крим за Кремъл“ – макар че съюзните институции продължават да съществуват, украинският президент Леонид Кравчук подкрепя желанието на Борис Елцин за разпадане на Съветския съюз (така Елцин става пълновластен господар в Русия), защото Елцин не оспорва незаконното прехвърляне на Крим към Украйна, осъществено от Хрушчов.

Най-близката история може да даде отговор на някои протичащи в съвременна Русия процеси. На фона на „тежките 90-те“, характеризиращи се с шоковата терапия и приватизация на Егор Гайдар и масовото обедняване („Великата антисоциалистическа революция“), катастрофалните войни в Чечения, срамното поведение на почти перманентно пияния и зависим от чуждите донори и вътрешните олигарси Елцин, стилът на Путин се харесва на мнозинството руснаци. Дори един от либералните политици-реформатори – Григорий Явлински, „ЯБЛОКО“ – предлага приватизиране на дребните и средни, а не на всички предприятия и признава, че либерализацията на цените в началото на руския преход е грешка с тежки последици. „Либерализацията на цените е само една от мерките за финансова стабилизация. Тя отстранява дисбалансите и диспропорциите, ако има частни производители и конкуренция. През 1992 г. в Русия нямаше нищо такова“. (стр. 93) Разбира се, случва се и познатото у нас спекулативно изчезване на всички стоки. На другия ден след освобождаването на цените, мнозина се събуждат милионери. Когато стоките се появяват, с тях идва и галопираща инфлация, която изяжда десетилетните спестявания на населението. Това води до изчезване на средната класа. Приема се, че именно тя е прослойката, която дава стабилност. Нейното декласиране прави хората податливи на манипулации, благоприятства появата на радикални партии и цялостното отслабване на държавата. Това е процес, който не се наблюдава само в Русия, но и в много други страни, за съжаление.

В България често наричат Путин „комунист“ или „кагебист“, но идеологията на партията му „Единна Русия“ се базира върху консерватизма, защитаващ принципите за силна централна власт. В Русия консервативната идея не е дискредитирана, за разлика от либералната, която тежко катастрофира през 90-те или пък социалната, претърпяла силен удар с краха на Съветския съюз. Впрочем, пише Григорова, самото название „Единна Русия“ е... лозунг на белите от времето на Гражданската война (стр. 67). Критики към Путин не са спестени, когато фактите го налагат (например провокативните му и необмислени реплики по повод митингите на Блатния площад, стр.110). Протестното движение (постсъветски декабристи?) намира своето място в книгата, като коректно са представени негови основни действащи лица (например Алексей Навални).

Интригуващи страници от книгата са посветени на двамата братя-режисьори Никита Михалков и Андрей Кончаловски. Те са синове на поета Сергей Михалков, автор на текста на „Союз нерушимый“. За разлика от брат си, Кончаловски избира фамилията на майка си – руската авторка и преводачка Наталия Кончаловская, дъщеря на художника Пьотър Кончаловски и внучка на известния живописец Василий Суриков (1841-1916 г.) и родственица на белоемигранта Дмитрий Кончаловски, който в Париж пише книгата си „Пътищата на Русия“. Въпреки политическите сътресения (Революция, гражданска война), впечатляваща е дълбочината на руския интелектуален елит – четири поколения!

Темата на заключителната глава е „украинският Янус“ – между Галиция и Малорусия - геополитическият разлом, на който Украйна се намира. Направен е преглед на основни постановки в американската книжнина по тези въпроси (Тимъти Снайдер, Джон-Пол Химка), разгледани са ключовите фигури за формирането на двата типа украинска идентичност - Михаил Драгоманов и Михайло Грушевски. Интересни са паралелите с Беларус – страна, почти непозната извън медийните клишета. Дори и да приемем, че твърдения като „олигархичният постсъветски украински модел създаде от най-богатата съветска република бедна и зависима почти колония, докато беларуската икономика е във възходящ етап благодарение на интеграцията с руския и евразийския пазар“ са определено идеализиране, те дават добра храна за размисъл.

Изследването на външната политика на страните от Евразия може да бъде обект на друг труд, защото за „евразийското бъдеще“ в настоящата книга е казано не много. Посочено е, че партньорите в Евразийския икономически съюз са равнопоставени, той допуска и други техни партньорства и страните в съюза имат самостоятелна външна политика. Заради това ЕИС не може да бъде наречен неосъветски. Освен това, за разлика от СССР, този съюз няма своя обща идеология, съществуват и три различни виждани яза съветската история.
Стилът е лек и приятен за четене, с добри обобщения, на моменти дори афористичен („Русия показа, че държава или дори група държави не могат да я завладеят отвън, но тя сама може да се разруши отвътре, ако го пожелае – така става и през 1917 г., и през 1991 г.“, стр. 48).

В заключение може да се каже, че това е едно много добро четиво, което позволява вникване на различни пластове и което си позволявам да препоръчам.