/Поглед.инфо/ Днес в условията на започваща предизборна битка в избори, които могат да имат съдбоносно значение за България, доколкото ще решават въпросите за властта в условията на засилващ се геополитически натиск в посока на включване на България в „хибридна война“, водеща се вече в Украйна, да се говори по гореобявената тема изглежда като че ли нелепо (под „хибридна“ или „смесена война“ се разбира осъществяването на действия с променяща се интензивност, когато не се разбира къде завършва мирът и къде, и как започва войната. При това военните действия в различни формати могат да се сменят от или да се провеждат едновременно с икономически санкции, дребно и едромащабни провокации в обстановката на мощни информационно-пропагандни кампании и психологически войни).

Но в условията на турбулентността, предизвикана от вече започващата втора фаза на т.нар. „Глобална криза“ не бива да се губи „червената нишка“ за ключовия момент в тази „системна криза“. А именно, че в основата на „кризата“ е нуждата от глобален преход към нова технологическа платформа. При който преход е изключително важно къде ще се окаже нашата страна в световната система на разделение на труда.

Неолиберализъм, глобализация, деиндустриализацията на Запада и индустриализацията на Изтока

С разпада на СССР неолибералната парадигма, като ключов формат на функциониране на САЩ, установил се във втората половина на 70-те години, се превърна в глобален проект без алтернатива за мнозинството страни в света. В геоикономически план това означаваше създаване на специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят.

Основен оператор на световните финансови потоци са глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал. Базова международна резервна валута е доларът на САЩ. Значим елемент в геополитически и геоикономически план става създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура. Но тази структура в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен глобален фактор.

Създаде се нов формат на функциониране на системата на капитализма, наричан „турбокапитализъм”, „казино-капитализъм”, „корпокрация” и т.н. Именно този нов корпокративен формат стана източник на генериране на американския глобализъм, т.е. глобализацията по американски.

В условията на неолиберализма САЩ и донякъде ЕС спряха да произвеждат продукти и преминаха към производството на пари. Започна прехвърляне на производството в страни с ниска цена на работната ръка и благоприятен климат. Стигна се до екстремни нива на освобождаване от промишлено производство в развития свят на капитализма, особено в неговата цитадела – САЩ, изключвайки, разбира се, военното производство.

Първоначално американският „истеблишмънт“ не се тревожеше от процесите на „деиндустриализация“. Той се придържаше към позицията, че доколкото те държат в свои ръце финансовите потоци и доминират в иновационната област и научно-техническите разработки, то няма проблеми. Обаче има някои фундаментални закономерности на развитието - при който отива производството, натам се „запътват“ иновациите и разработките. А там, където са производството и иновациите, натам се „стичат“ и финансовите потоци. Т.е. ставаме свидетели на така добре характеризираното от В.И.Ленин неравномерно развитие на капитализма. Докато Съединените Щати, ключови страни в Западна Европа и даже Япония се деиндустриализираха КНР, Индия, Бразилия и други започнаха да се превръщат в световна работилница. Това ги формира като самостоятелен геоикономически, а оттук и геополитически център.В крайна сметка формираният на основата на максимизизация на печалбата по пътя на финансовите спекулации неолиберален модел на икономическо функциониране стана една от причинте довели до т.нар. «Глобална криза» през 2008 г.

Реиндустриализацията на Запада –параметри, съдържание и фактори

„Глобалната криза“ отразява също така промени от фундаментален характер,свързани с прекратяване на възможностите за качествен растеж при условие на доминиране на стопанските процеси от страна на индустриалната технологическа парадигма. Фактически „Глобалната криза“ има като друга ключова причина -назрялата необходимост от смяна на технологическия начин на възпроизводство, т.е. изграждането нанова технологическа парадигма.Едновременно с това следва да се отбележи, че все още не са се формирали напълно условията за формирането на тази нова технологическа парадигма. Сред причините за което са недостига на инвестиции за широко внедряване на базисните технологии на същата, така че да сепридобие такова ускорение, което определяме като научно-техническа революция.

Така или иначе в рамките на „Глобалната криза“ се извърши сериозна трансформация в геоикономически план. КНР и Индия заеха съответно второ и трето място по величина на БВП, изчислен по ППС(паритет на покупателната способност), след САЩ. При това близката перспектива е Китай да се превърне в световен икономически лидер, измествайки Щатите.

Новосъздаващата се глобална ситуация доведе до „отрезвяване“ на ключови блокове от политическите елити на Запада и най-вече на САЩ. Те без да вдигат „голям шум“ започнаха битка за „реиндустриализация“. Но бе напълно ясно, че „реиндустриализация“ построена на база индустриален технологически начин на възпроизводство е обречена на неуспех, доколкото никога Западът не би могъл да снижи в такава степен цената на работната ръка в своята промишленост, която би го направил конкурентен на КНР, Индия и другите.

  • Абсолютно ясно е, че единственият шанс за „реиндустриализацията“ на Запад е тя да се осъществи на иновационна основа. Става дума да се премине на качествено ново равнище на функциониране, нова технологическа парадигма, която би могла да се дефинира, макар и не много точно, като „Постиндустриален технологически начин на производство“. На Запад този преход бе наречен „Трета производствена революция“. В случая се използва термина на Джеръми Рифкин(Jeremy Rifkin), употребен в неговия, публикуван през 2011 г. труд „Третата производствена революция: как латералната(нестандартната) сила променя енергията, икономиката и света (The Third Industrial Revolution; How Lateral Power is Transforming Energy, the Economy, and the World). В конкретен план „реиндустриализацията“ се вижда като осъществяване на възпроизводствения процес, при което:

  • При производството на изделия ще се използват т.нар. 3-Д /триизмерни/ печатни устройства (3-D printers). Те създават триизмерни твърди предмети от цифрови модели. Технологията на триизмерното печатане представлява адитивен, т.е. „добавящ“ процес, при който се нанасят последователни слоеве от материала, така че да оформят искания предмет. Триизмерният печат значително се различава от класическите индустриални технологии, при които се използват такива процеси като рязане, струговане, шлайфане и т.н., т.е. отнемащи материал процеси. В резултат на използването на тази нова производствена технология средно с 90% намалява материалоемкостта и с 50% намалява енергоемкостта на производството. Значително се съкращава времето, броят на пряко заетите в производството. При това рязко се вдига тяхната квалификация. Качествено се изменя логистиката в сферата на производството;

  • Нанотехнологиите – покриват широк диапазон от приложни области на основата на управление и манипулиране на вещество на микроскопично ниво при размери по-малки от 1 микрометър (представката „нано“ означава “една милиардна”), както и създаването на устройства съизмерими с размера на молекулите. Обект на нанотехнологията е изучаването и манипулирането с различни наноразмерни материали, т.нар. „наноматериали“. Поради разликата в мащаба повечето от наноматериалите (полупроводници, метали и др.) притежават специфични физико-химични свойства, различни от тези на същите материали при традиционната им употреба. Различните свойства учените използват за създаване на нови устройства, прибори, технологии, методи за диагностика и лечение в медицината и други. Нанотехнологиите включват направления като наноелектроника, нанофотоника, наноматериали, наносистемна техника, нанооборудване, нанобиотехнологии, наномедицина и други. Например, нова интердисциплинарна научна област е бионанотехнологията (биологична нанотехнология). Тя разглежда процесите протичащи в живите организми като вид биологична (или природна) нанотехнология. Целта е внедряване на нанотехнологични решения за управление на биологични процеси и явления;

  • Големите данни(англ. Big Data) в информационните технологии представляват серия подходи, инструменти и методи за обработка на структурирани и неструктурирани данни с огромни обеми и значително многообразие. Като определяща характеристика на „Големите данни“ са «трите V»:

  • а/ Обем(англ. volume, в смисъл на величина на физическия обем);

  • б/ Скорост (англ. velocity) в смисъла на скорост на нарастване, както и необходимостта от високоскоростна обработка и получаване на резултати);

  • в/ Многообразие (англ. variety), в смисъл на възможност за едновременна обработка на различни типове структурирани и полуструктурирани данни.

На базата на „Големите данни“ става възможно управление на сложни процеси, прогнозиране на дългосрочна динамика, генериране на творческо-иновационни идеи, концептуализиране на проекти за развитие и други.

Ключов момент тук е този, че за осъществяването на „Третата Производствена революция“, например, САЩ включват активно държавата чрез създаването на държавно-частни инициативи, а също така комплекс от мерки, които освобождават или намаляват данъците на организациите внедряващи новите технологии.Така без много шум постепенно под натиска на обстоятелствата в САЩ във важни насоки за развитие стартира процес на трансформиране на неолибералния модел в посока на такъв, където държавата играе значително по-голяма роля.

За „реиндустриализацията“ на България – алтернативи, концепции и перспективи

България, след като в последните години на т.нар. „перестройка” влезе в социално-икономическа, духовно-психологическа, а най-вече в държавно-политическа, национална и културно-цивилизационна криза, така и нито за един момент не е излизала от тези кризи.Нещо повече, наблюдава се тяхното качествено засилване, при което такива компоненти на тази комплексна криза като социо-демографската вече придоби размерите на катастрофа.

Почти напълно изчезнаха високите технологии в лицето на електронната промишленост и редица други. От страна, която влизаше в първите 30 държави в света по иновационно развитие днес България е на 95 място от 139 страни по изследване на Световния икономически форум[вж.http://www.klassa.bg 04/19/115]. Унищожени са цели отрасли. Агонизират остатъците на машиностроенето, което премина към т.нар. „ишлемаджийски тип функциониране”, т.е. идва „клиентът” от Западна Европа заедно с образец на продукта и даже със свои материали, като използва евтиния труд в България. По този начин не се развива нито маркетинг, нито НИРД(научно-изследователска и развойна дейност).

Фактически в България също бе осъществена деиндустриализация, макар и по един по-различен модел от този на Запад. Западният модел на „деиндустриализация“ може да наречем „модел на ядрото“, доколкото става дума за страни от ядрото на капиталистическата система. При „модела на ядрото“ индустриалният сектор е заменен от финансовия сектор, както и от секторите на други видове услуги. Тези сектори в рамките на неолибералната платформа на развитие се оказват със значително по-висока норма на печалба от промишленото производство.

В България, както и в други бивши страни на социализма, както от Източна Европа, така и от бившия СССР, обаче, ставаме свидетели на модел на деиндустриализация, който може да наречем „модел на разрухата“, доколкото просто чрез различни т.нар. „приватизационни схеми“ бе разрушен индустриалния сектор независимо дали собственици ставаха наши или чужди „чорбаджии“. Като правило се действаше и се действа по няколко основни схеми:

  • Приватизираното предприятие се „изсмуква“, т.е. промишленият потенциал по един или друг начин се „втечнява“ и се превръща във финансов поток, който изтича в различни частни сметки. След което тази „частна собственост“ по един или друг начин прекратява функционирането си;

  • В най-добрия случай се наблюдава запазване на функционирането на бившето общонародно предприятие, но вече или на значително по-ниско технологическо равнище на функциониране или при значително по-малки мащаби на дейност.

Примерите в това отношение са не десетки, не стотици, но хиляди и известни по цялата ни спрана. Затова няма да прибягваме до цитиране на конкретни примери, като БГА „Балкан“, „Кремиковци“, „Варнениски корабостоителници“ АД и т.н., и т.н.

Така или иначе в страната ни се прилагат различни схеми за преразпределение и концентрация на капитала, пример за което стана и КТБ, следвани от неговия износ в чужбина. Банковият и застрахователният сектор на повече от 90% са в ръцете на западни капитали, като всяка година близо 1 млрд. евро се изнасят от България. Същевременно банките поддържат едни от най-високите лихви за заемни средства в Европа.Това влияе върху конкурентоспособността на българските предприятия, както и върху стандарта на живот в страната.В чужди ръце са по-голямата част от големите корпорации в България. През последните две десетилетия в България не се реализира нито един проект на строителство на принципно ново голямо промишлено предприятия, на нови значими електроцентрали, на големотонажни кораби.

За необходимостта от „реиндустриализация“ на платформата на „Третата Производствена революция“

Четвъртвековното развитие в рамките на неолибералния икономически модел нагледно показа, че създаденият в България капитал и социално-икономическа система са лишени от иновационен потенциал и мотивация за развитие. Резултатът от т.нар. „неолиберални реформи” стана загубата на значителна част от промишления и аграрен потенциал на страната.Нещо повече функционирането на българското стопанство и общество на неолиберна основа доведоха страна до демографска катастрофа, до геноцид, до опасността от изчезване на българския народ и държава.

Всичко това, заедно с „подсказката от Запада“ формира условия в България също да се заговори за „реиндустриализация“. В среща на 10 март 2014 г. в НДК с представители на бизнеса от страната бившият министър-председател Пламен Орешарски обяви, че у нас ще се осъществява „реиндустриализация“. „Реиндустриализацията се разглежда в контекста на целта, която си поставя ЕС до 2020 г. да се увеличи с 20% относителният дял индустриалното производство в БВП. Нашите анализи показват че страни, които имат по-добра индустриална база се развиват по-бързо“.[http://www.vesti.bg/pari/finansova-politika/oresharski-bez-finansirane-na-predpriiatiia-ot-biudzheta-6007141].

Той отбеляза също, че „реиндустриализацията ще се осъществява чрез насърчаване на частни инвестиции в определени индустриални производства. Дори в момента в Агенцията за инвестиции се разглеждат постъпили доста заявления от външни инвеститори с намерение да изграждат мощности предимно за автомобилни компоненти, което за нас е добра алтернатива.Ще се насърчава високотехнологичната индустрия, но няма да се отказваме и от други инвестиции“[Пак там].

Трябва да отбележим, че всичко това остана само един разговор. При това разговор, който се разминава с основната цел на страната – създаването на конкурентна икономика, създаваща устойчиво развитие на българското общество, намиращо се в условията на демографски колапс. Доколкото у нас следва не просто да се осъществи „реиндустриализация“, но последната следва да бъде на иновационна основа, т.е. на платформата на „Третата Производствена революция“. „Рреиндустриализация“ на база технологии и оборудване на равнище „Втора Производствена революция“ не биха създали необходимата национална конкурентоспособност, а оттук и завоюване на благоприятно място в международната система на разделение на труда.

Важна закономерност в рамките на значимите технологически промени, които наблюдаваме днес е тази, че когато технологическото производство започва, може с неголеми разходи да се получи значим ефект. Например, в областта на биотехнологиите търговско дружество с персонал от десетина души и капитал от стотина хиляди лева може да усвои производство на нов продукт, с който да излезе на пазара и само след няколко години да има милиарден оборот. Ако дружеството реши да прави такова производство в „зрял“ отрасъл, който вече е напълно създаден, за да пробие на пазара ще се нужни стотици милиони и хиляди души персонал. В този смисъл днес осъществяване на „реиндустриализация“ на иновационна основа все още е евтино и в този смисъл има шансове за нас, като страна не разполагаща със значим финансов потенциал.

Но това изисква качествено нова роля на държавата и отношенията „държава-стопански субекти“. Означава скъсване с неолибералния модел и действия в посока на формиране на творческо-солидарен модел на стопанска динамика. В най-общ план основните насоки на действие на същия могат да бъдат формулирани по следния начин:

•Инвентаризация на ресурсите и факторите на развитие, както и формулиране на динамиката на движение в цялостна стратегия за „реиндустриализация“ на иновационна основа;

•Създаване на основата на стратегията на програми за изграждане на оптимални социо-технически и икономически форми, включващи организация на потока от идеи, подбор на проектите, търсене и разпределение на ресурсите и факторите, както и каналите за реализация. Нужно е също изграждане на мрежа от национални, социални, кооперативни, колективни, индивидуални, чужди, частни и друг тип по своята форма на собственост иновативни предприятия и фирми, създаващи максимизиране на мотивацията за иновационно развитие;

•Реорганизация на системата за интелектуална поддръжка във връзка с вземане на решенията, свързани с иновационното развитие, както и на реализацията на вече взетите решения;

•Формиране и усъвършенстване на цялостната производствена структура в иновационен режим на функциониране на база „Трета Производствена революция“ в посока овладяване производството на база триизмерни принтери, нано и биотехнологии, както и разработка на подходи за управление на „Големите данни“ и други подобни, характерни за новия технологически начин на производство.

Заключение

Определено може да се каже, че у нас все още съществува достатъчен вътрешен потенциал за „реиндустриализация“ на основа „Трета Производствена революция“. Но подобна иновация в социо-технически план е невъзможна без съответната иновация в социо-икономически план, което нееднозначно означава да се сложи край на текущия неолиберален модел на функциониране, довел до деиндустриализацията и деинтелектуализация на стопанското възпроизводство у нас. Забавянето в тази област би означавало, че утре даже и да искаме нищо не бихме могли да направим поради факта на постоянното „топене“ и изчезването на горният вътрешен потенциал.