/Поглед.инфо/ Заради продажната и престъпна политика на българската буржоазия през първата половина на ХХ век държавата ни влезе в съюзи, които я обрекоха на изолация, непълноценност и недостатъчна принадлежност към общоевропейския политически процес. Затова, когато в средата на века Втората световна война би трябвало да приключи за нея с навлизането на Червената армия заедно с представителни части на съюзническите държави, тя получи нов срок и дори нови политически измерения заедно с нови геополитически изпитания, за да докаже, че се е отърсила от позора да бъде Хитлеров сателит. Другите последствия щяха да настъпят по-късно, когато Германия подписа своята капитулация и победителите прецениха поотделно за всяка опозорила се държава степента на вина за съюза с национал-социализма и фашизма.

Но по същество държавата ни бе обречена да бъде сред победените като бивш съюзник на фашистката коалиция и радетел за Хитлеровата идея за преразглеждане резултатите от Първата световна война и преначертаване на държавните граници на европейските, а и не само на европейските държави. България избра позора и губещата позиция, макар че имаше възможност да се включи в другата коалиция и по същество да приеме за своя кауза тържеството на демокрацията и антифашизма. Чрез своите управници тя избра каузата да бъде тиранин, насилник, враг на свободата за народа. И разчиташе, че ще има късмет в своя геополитически и исторически избор.

В международните отношения, особено когато те са потопени в голяма и съдбовна война, да разчиташ на късмет, когато избираш да се съюзиш с една или друга държава в съюз, който е враждебен на друг и се готви за война, да си вярваш, че ще ти се размине, ако си избрал губещата страна, е толкова глупаво, че всички след войната с право те презират и ти се подиграват. Но най-голяма е омразата на народа, който с мъка изтърпя тази власт.

Така беше с България в Първата световна война. Така стана, за съжаление, и във Втората.

Малката държава е длъжна да знае и помни, че, ако сгреши в избора на съюзник, я очаква възмездие и то много тежко и жестоко. И че няма да й се размине. Глупостта и несъобразяването с обстоятелствата и особено, когато не изхождаш от интересите на народа и държавата, уверено водят до поражение и изгубване на позиции. И до национални катастрофи. До такива катастрофи ни доведоха българските управници от първата половина на ХХ век. А днешните им наследници днес ги изкарват невинни. А те са най-обикновени престъпници.

Престъпници, които получиха справедливото си възмездие, наречено Народен съд!

Макар в отношенията между малката държава и великата сила да няма нито милост, нито прошка, защото правото на по-силния е обективно действащо и никой, дори и да е всемогъщ победител във войната, не е в състояние да ги отмени или да намали силата на удара върху сглупилия. Действията срещу победения, освен че имат наказателен характер, трябва да го извадят от безвремието и да го върнат в историята, от която е излязъл по своя воля и нещастие. Защото това не става от само себе си и с течение на времето.

Тези действия са най-различни и какви точно ще бъдат назначени от историята като възмездие за управниците и държавата, зависи от конкретната обстановка, от последиците от войната и какво са се разбрали победителите за победените. Но и какво е изгубил светът в тази война и какво ще трябва да се възстановява, в какъв обем и в какъв срок. В тези неща има разум и той сам трябва да реши какво ще повели историята и кой колко ще трябва да се потруди допълнително, за да се завърне отново в нея.

Българската държава бързо получи първите много сериозни сигнали за това, че не е призната от великите сили и че ще заслужи сурово наказание след войната с британско-американските бомбардировките над София през 1941 г. Разрушена бе напълно централната част на столицата, без българската противовъздушна отбрана да е в състояние да се противопоставя на бомбените удари. Все още се смята, че бомбардировките са ненужни и безсмислени и не е трябвало да бъдат изпълнявани. Но те са знак, който властта в София не разбираи не разчита политическото им съдържание и смисъл. Макар представители на английската власт да дават ясно да се разбере защо са толкова жестоки и посягат на невинни хора, които не могат да се защитят. В скоби ще напомня, че София е спасена от Георги Димитров, който горещо моли Сталин да внуши на Англия и САЩ да прекратят бомбардировките, защото заради продажната власт страдат невинни софиянци.

В България обаче няма кой да чуе какво им говорят, защото са заслепени от “обаянието” на хитлеризма, фашизма и национал-социализма. Те дори се виждат да триумфират заедно с тях на Червения площад като победители. Както казва българския народ, те тръгнаха като аслани, а се завърнаха н.....и.

Затова и по-късно, когато вече бе ясен изходът от войната, победителите определиха как и с какво България ще приключи Втората световна война, как и кога ще излезе от нея, за да се измие позора и политическата глупост и бездарие на своите управници.

Този исторически инструмент за реабилитацията на България и очистване позора, че е била толкова верен съюзник на Хитлер, бе Народният съд!

Ако тогава управляващите България бяха излъчвани измежду “цвета на нацията”, както неуморно твърдят днешните либерали и антикомунисти, Англия и САЩ щяха да знаят и да приемат да водят с тях сепаративни преговори в Кайро през лятото на 1944 г. Знаем как се отнасят с българските емисари, водени от Стойчо Мошанов. “Цвета на нацията” решава да лови риба в мътна вода, но кой да повярва, че това не са фашисти и хитлеристи (при това убедени и много верни) с извършени многобройни престъпления срещу държавата.

На Парижката мирна конференция от 1946 -1947 г. Англия и САЩ упорито не признават, че България има някакъв принос в борбата срещу хитлеризма и настояват тя да бъде третирана като победена участница в Тристранния пакт. Съветският съюз обаче доказва и чрез Народния съд (декември 1944 до април 1945 г.), че България е преодоляла позорното наследство, оставено й от “цвета на нацията” и трябва да бъде запазена в досегашните й граници.

Кого заблуждават днешните либерали, че осъдените били невинни!

Народният съд е повеля на историята, определена за осъществяване от победителите във войната СССР, САЩ, Англия, за да се очисти Европа напълно и навсякъде от фашизма. Иначе не е било възможно да започне новият живот с нов световен ред. Виновниците за войната, жертвите и разрушенията трябва да получат възмездие, за да бъде възможно това да стане.

Народният съд показа мащаба на пораженията и злодеянията, които фашизма остави след себе си. Това е описано в материалите на съда и могат да се прочетат от всеки, който желае. От там се вижда какви хора са били тези управници и с каква жестокост са преследвали своите противници. Но и какъв е мащабът на антифашистката съпротива в България. Буквално целият народ (а не само комунистите) е бил срещу властта. Затова и присъдите на Народния съд са били одобрени от българите.

Проява на ниска култура и невежество е да се привеждат нелепи аргументи, че осъдените от Народния съд са били невинни, а и самият съд бил нелегитимен.

Нелегитимна е била властта до Девети септември 1944 г. и затова не е била зачетена, за да се водят с нея въпросните сепаративни преговори със САЩ и Англия. Пък и да ги определяш като “цвета на нацията” е дори безнравствено. Историята тези нелепости не ги прощава.

Народният съд е особена институция, натоварена да извърши бързи и специални разследвания (най-вече разследвания, за да се изясни напълно характерът на властта и мащабът на съпротивата срещу нея!) и да наложи наказания за политически престъпления на цялата власт в определени периоди. Той е юридически орган, но също и политически, доколкото съдебното разбирателство е за политическа дейност. Такъв съд е бил учреден след Първата световна война, който осъдил виновниците за националните катастрофи.

Без съмнение създаването на подобен орган е извънреден акт, а не рутинно действие. Такива съдилища се формират рядко и по специални причини и случаи. Такива са били причините за Народния съд, съдил и осъдил виновниците за присъединяването на България към Тристранния пакт и фашизирането на държавата и обществото.

Този позор е трябвало да бъде изтрит и да се докаже, че българите са воювали срещу фашизма и Хитлер, въпреки че българската власт ги е обслужвала.

Това е истината за Народния съд. Лъжите на днешните антикомунисти разчитат на късата памет. Тези хора се опитват да реабилитират едно зло, отречено преди 80 години от демократичната общност на Европа и света!

Без Народния съд България нямаше да може да излезе и политически, и юридически от войната и да й бъде опростена позорната колаборация с национал-социализма и фашизма. Тя щеше да изгуби територии и да придобие съвсем различни от днешните й териториални граници.

Нека не забравяме това, защото беше напълно реална опасност.