/Поглед.инфо/ Това, което днес се случва, е безспорно доказателство, че у нас никакъв преход не е имало, а се е извършила по всички правила на контрареволюцията реставрация на капитализма в неговия истински вид. Тази реставрация отприщи злите сили, отвори им простор за проявлението им и обяви, че за тях всичко е позволено. Злите сили бързо намериха своите носители и за някакви си 20-30 години установиха нов обществен ред, нови икономически отношения, нов морал и стил на поведение и говорене. Сложен бе край на илюзиите, че демокрацията е народовластие и че произлиза от народа и му принадлежи; че народът е суверен и той сам решава кой да го управлява. За разлика от предходните 45 години, когато властта се налагала отвън, за да облагодетелства определени категории хора.

Реставрираният капитализъм е друг свят, от който българското общество бе забравило и отвикнало. Но си вярваше, че в него ще бъде щастливо. Най-щастливо бе, когато го постигна. Тогава още не подозираше и не вярваше, че го лъжат, че там ще намери благоденствие и благополучие, щастие и възход. Само малцина знаеха и бяха сигурни, че го чакат мъки, нещастия, хаос, бедност, несправедливост.

Веднага бе произведен хаос в обществото, за да не може да се съсредоточава общественото внимание към онова, което реално става. Помним митингите, „градът на истината“, хепънингите, безкрайните речи, нощни бдения, стачки. И докато всичко това траеше, за да се нарадва народът на свобода и демокрация, започна да се налага ред. Да, точно така. Редът в системата е строго установен още в началото на т. нар. „промени“, но бурните дни и нощи на еуфория и радост, че си е отишло миналото, създадоха впечатлението, че няма власт, нещата са извън контрол и произволът е неудържим. Но точно тогава идва истинската власт. Властта на капитала. Тя не търпи своеволия, неподчинение и контрол от никого освен от класата, която започва ускорено да се формира и която държи в ръцете си властта. Тази класа не бе на улицата, нито на митингите. Доре не и на изборите и избирателните листи. Но беше навсякъде и нищо не изпускаше от очите си.

Тук спирам с въвеждащите подготвителни думи, от които винаги се нуждая, за да навляза в същността на проблема.

В историята на реставрирания след 1990 г. български капитализъм няма нищо случайно, изопачено, нездраво, чуждо нему и изненадващо. Всичко върви последователно, уверено и един по един се утвърждават неговите изконни и неизменни атрибути. Единственият му недостатък (а той няма как да бъде премахнат или предугаден, за да не бъде допуснат) е скоростта, с която става всичко това. Ускорението е неудържимо и хората нямат време да свикват и се нагаждат, за да не им идва изневиделица и „пазарната икономика“, „демокрацията“, „политическите партии“, „разделение на властите“. Но най-вече – корупцията! И понеже не могат да свикнат, смятат, че това не са истинските белези на капитализма, а негови мутации и извращения.

Точно когато нетърпението започна да се усилва и да нараства напрежението от престъпността, високата инфлация, слабата власт, безработицата, ниските доходи и да става опасно за управлението, капиталът, който вече бе достатъчно зрял не само икономически, но и политически, намери верния път. Довчерашните комсомолски и партийни активисти, вече позабогатели и видели се нашироко, започнаха да се осъзнават класово „в себе си“ и „за себе си“ и да се държат достатъчно отговорно. Капиталът разбра, че той е властта и негова е отговорността за силата и стабилността на държавата. Той не можеше да бъде доволен от правителствата на Виденов, Костов, Сакскобургготски и Станишев. Дори и Костов не можеше да бъде приет, макар да се правеше на силен и на диктатор. Но беше прекалено интелигентен и умен, както впрочем умни бяха и другите трима, за да му се има доверие и бъде оставен да управлява дълго.

Беше необходим друг тип управник.

Тогава се роди проектът „Борисов“. Никому неизвестният дотогава бивш пожарникар и собственик на охранителна фирма бе посочен да гарантира спокойствието на капитала и капитализма в България.

Не знам в чия глава се е родил този „проект“, но очевидно е бил обсъждан в различни кръгове от различни силни и влиятелни хора. Вероятно обсъжданията не са били леки и са предизвиквали спорове, несъгласия, възражения. Вероятно е имало и други подобни проекти за други подобни избори. Предполагам, че основните критерии за оценка на кандидатите са били интелигентността, съвестта, чувството за отговорност, личния интерес и сигурно не е било лесно да се вземе необходимото решение. Капиталът имаше въпиюща потребност от човек, който с действията и говоренето си да отклонява вниманието от социалните проблеми, настъпващата икономическа криза, разделенията в обществото и ускоряването на натрупванията на капитала и формирането на класата на едрия капитал. Интелектуалец и съвестен политик от класически тип щеше да е безпомощен да се справи с примиряването на всичките тези противоречащи си и взаимно изключващи се елементи. Нужен бе (и сега без съмнение е нужен още) човек, който няма много-много да се замисля, ще я „кара през просото“, ще изглежда „народен“, волеви, решителен, справедлив, „от нашата черга“.

Нека се радва този човек на собствената си власт; нека се облагодетелства от нея, да развращава и корумпира обкръжението си! Важното е да не пречи на тези, които са зад гърба му и които са го поставили да им служи.

Едва ли толкова конкретно са разсъждавали въпросните люде, когато са чертаели плановете за бъдещето на държавата, но инстинктите им са се били задействали и благодарение на тях са одобрили пожарникарското и мутренското минало на героя и са му възложили да определя капиталистическото бъдеще на държавата – поне за десетина години напред.

Борисов правилно разбра идеята на проекта, натоварващ го да упражни държавната власт. В една почтена, честна, интелигентна, нравствена и благородна среда капиталът няма никаква възможност да върши онова, което му повелява неговата безнравственост. Той има нужда от среда на тържествуващото зло, на корупция, измами, насилия.

И Борисов му осигури такава надеждна и устойчива среда, която никой да не е в състояние да разруши. Трябва да му се отдаде по достойнство най-малко за това, че той усети същността на капитала и капитализма много по-точно и по-вярно от всичките политолози, социолози, идеолози, съвременни социалисти и комунисти взети заедно. Борисов изгради основата на своята власт по единствено правилния модел за буржоазно-капиталистическата система: корупцията, разврата, подозренията, подкупите, зависимостите – преди всичко икономически, които почиват на нарушението на закона и прикриване на престъплението. Той се обгради с хора, които нарича приятели, но чието приятелство е тежка зависимост на покварения, на купения и продалия. Такава зависимост не може да бъде пренебрегната, отхвърлена или осъзната като безнравствена. Защото зависимият е вече „накървен“ с нарушение или престъпление и няма интерес да предава благодетеля си, за да не пострада повече от него.

Дори правораздаващата власт да е силна, дори съдебната система да е добре организирана и работеща обективно, няма как да се проникне в подобна основа на властта, защото е изключено тя да намери в нея агенти, доносници, информатори и свидетели и чрез тях да разбира какво става в нея. По-скоро става обратното: властта корумпира правото. И то така, че за тях най-добре е да се прегърнат и се сродят, да си служат една на друга, за да има мир и спокойствие и за двете. Както и стана!

Тези зависимости са толкова добре подготвени и организирани, че преминават дори в някаква форма на свещено братство, кръвно единство и ненарушимост. В такива връзки дори уволненият и низвергнатият не нарушава заверата и за нищо на света не предава „кръстника“. Макар да има стотици причини да го направи и за да си отмъсти. Дори днес, когато Борисов вече е паднал и няма как да се въздигне отново, не се появяват негови предатели. За сметка на това той започва да издава тайни или недотам явни срещи със сегашни свои противници и опоненти, за да ги дискредитира и да покаже, че не са искрени и честни. Това е долно, но изконно присъщо на страхливеца, изправен на ръба на пропастта и знаещ, че вече е блъснат в нея – поне да повлече някого със себе си. Та да не е сам.

Никой преди Борисов не е прилагал неговата система за практикуване на властта. И то не защото предишните управници са били чак толкова нравствени, а просто защото не са имали достатъчно зряло съзнание и не е бил толкова безскрупулен като него.

Има едно основно и изключително правило в света, който решава кой да управлява и му възлага задачата да застане начело на държавата. То позволява на избрания да се шири дотолкова, че да го забелязват, признават, да му се подчиняват и да се страхуват от него. На него му отпускат някакво прилично време, което той да определя като „своя“ епоха и да повтаря и след като го махнат „по моето време“. Това правило още го задължава никога да не забравя кой е той и от къде е тръгнал, за да стигне дотук; да помни защо са го избрали, за какви „заслуги“ са го нарочили, какво искат от него и какво не му позволяват да върши.

Това е цялото изкуство на властта. Не е сложно, на не бива забравяш какво са забранили и какво са ти разрешили да вършиш.

Но най-важният и най-строгия закон е, никой не е вечен във властта. И че както за всяко прасе идва Коледа, така и за всеки въобразил си, че е вечен диктатор, трябва да се отрезви и да чуе тълпата как крещи срещу него „долу!“.

Когато гърмът удари, ехото отеква дълго и тежко. И става страшно.

Борисов забрави кой е, от къде е тръгнал, защо са го избрали, кой го е избрал и наложил и колко му е позволено да се шири.

Затова и за него събитията от последната година се превърнаха в истинска драма и него сега го тресе треска. Направо се е поболял и дори не се държи адекватно.

Довчера е бил на върха, а днес го хулят, ругаят го в очите, заплашват те с арести и разобличения, разобличават те, наричат го тиква и престъпник.

Но да е мислил, когато му е било времето. Сега то просто приключи. И не ще се върне назад. Хората забравят тази неизбежност на властта в буржоазно-капиталистическото общество и неговата държава.

Капиталът няма да остави мястото празно или да чака някой друг да реши кой да го заеме. Но той ще позволи хората малко да се понарадват, да повикат, да поругаят и да се видят смели, храбри и борци за демокрация. И тъкмо ще привикнат с новото си положение и ще им съобщят кой от тук насетне ще ги води и управлява.

Тогава животът ще се върне в предишното си течение, за да стане същото, каквото е било. Е, разлика ще има, разбира се, защото други ще са условията, хората, проблемите. Друг трябва да бъде и стилът на новия избраник; друга ще и фигурата и дори формата на главата му. Но вътре в него ще също толкова убого и цинично. Защото, както вече написах по-горе, друга същност не би могла да владее средствата на властта и да върши онова, което капиталът й повелява.

Убеден съм, че новият проект е почти готов и че е обсъждан още преди да започнат протестите срещу самозабравилия се Борисов. Капиталът е по-недоволен от него, защото корупцията придоби размери по-големи от допустимите и открито пречи на стопанския живот. Няма сигурност, правила, условия за такъв живот. Новият управник ще трябва да извърши лека чистка, която не само да успокои народа, но и действително да освободи държавата от бремето, което Борисов й наложи.

А после пак ще бъде пак същото –поне десетина година още.

Така че тези, които бият тъпана и се хвалят, че сменят „модела Борисов“, да не се надуват чак толкова. Защото по същество нищо няма да сменят. Сменили са само „живата маса“, която е стояла пред тях, а не модела.

Какво все пак ще става от тук нататък. Забелязвам, че отговорът на този въпрос се търси единствено в резултатите от изборите. Това правят и анализаторите, които би трябвало да погледнат по-навътре в обществената реалност и да забележат явленията, за които тук говоря.

Във всеки случай новият човек ще притежава огромна страст за власт и ще умее да държи хората в подчинение и да ги обвързва със себе си. Навярно ще е млад, защото тогава младите ще определят в изборите държавния лидер и той трябва да им се хареса. Харесат ли го младите, пътят е отворен и никой няма да поставя препятствия.

Тук искам да подчертая специално: с възкачването на този субект се завъртва по спиралата целият онзи процес, който очертах в съдбата на Борисов. И той ще се развива по същия сценарий, с почти същата скорост и ще приключи някъде към десетата година от началото. В общи линии всичко ще се повтори, макар и в някакви други форми. Те ще бъдат наложени както от обективните условия, в които ще съществува държавата, така и от новия властник.

Без съмнение в процеса ще се намесват и външни фактори. Определящо за това какъв и кой ще е въпросният човек и какви форми ще приеме неговото управление ще зависи и от резултатите от сегашните противоборства между великите сили. Ако противостоенето се запази в сегашните си измерения, ще бъде едно, а ако нашата зона на влияние възстанови напълно доминацията на своя титуляр, съвсем друго. Тогава впрочем целия политически процес в България ще бъде съвсем различен. Най-вероятно е в рамките на обозримото бъдеще двата варианта да се проявят един след друг, а после да настъпи друга икономическа, политическа и обществена реалност.

В сегашната българска политическа реалност, в която политическите субекти не се различават почти по нищо, дори и по риториката си, едни от други и никоя партия няма и намерение да започне някакво противодействие срещу социално-икономическата и политическата система за нейното отхвърляне и разрушаване, единствената причина за някакъв радикален обрат в историческия ни ход и възпиране на модела „Борисов“ е геополитическия и то във вида, отнасящ се до титуляря на нашата зона на влияние, който посочих по-горе. При другия вариант просто се завърта спиралата и повтаряме вече случилото се.

Но Борисов няма да го бъде, защото всичко, което се случи с него не е подвластно на неговия ум и той очевидно не успя да го разбере. И сега се държи неблагоразумно и недостойно.