/Поглед.инфо/ Дискусията е начин на мислене, който показва равнището, до което е достигнала литературната общност, нейната годност да мисли, да формулира идеи, да създава теории; да слуша чуждо мнение, да го оспорва или да се съгласява с него. Дискусията, когато е построена съобразно някакъв основен принцип, винаги е мирна, добросъвестна, професионално извисена. Тя не ражда истината, а я търси във фактите и явленията, защото тя е там. Поради това не е проявление на ораторско изкуство, остроумие, надприказване, а мъчително дирене, работа на ума, изпитване и проверка на думите, жажда за идеи и принципи.
Литературната дискусия, когато е добре подготвена и проведена, е знак за висока и зряла култура и литература. Зряла и висока литература означава такава, която е годна да познава себе си, която се само анализира, за да открива собствените си недъзи, да ги вижда, осъзнава и осмисля, но и да не се срамува, щом ги посочва на себе си и на обществото; да говори за себе си и да не се бои от грешки. Тя свидетелства, че в нея работят сериозни писатели, умни, мислещи, загрижени за нацията, държавата, езика, морала. И още: че критиката й е жива и способна да анализира, тълкува, обобщава и оценява точно и вярно. Когато в литературния живот се водят дискусии по различни теми и проблеми, тогава бихме могли да приемем, че и критиката е в добро здраве и служи адекватно на обществото.
Изключено е литературата да се развива интензивно и да разширява тематиката и проблематиката си, да се обогатява и усъвършенства изразните си средства, ако не размишлява за себе си и не търси и по рационален път истините за живота и за себе си. Затова когато живее в нормална среда и писателите й имат съзнанието за своята отговорност и амбицията да я обновяват постоянно, за да може тя да свидетелства свободно и открито за обществените процеси, периодично се появява потребността за спорове и уточняване на позиции и естетическите тези, на основната линия в литературния процес. Но и да се уточни и формулира новото явление в него, новата тенденция и посоката в развитието му. Литературата най-малко живее, разчитайки на инстинктите си; тя трябва да осмисля и пресъздава не само случващото се в обществото, но и да проверява способността си да бъде винаги актуална и значима.
Дискусията е форма на литературна критика. И не е редно да се води само от поети и писатели. Тяхното участие, разбира се, е крайно необходимо и много полезно, тъй като дават други акценти и нов тон в говоренето. Но литературният процес се следи от критиката (макар че съмнявам днес тя прави нещо повече от това да пише отзиви, рецензии и рекламни анотации) и тя би трябвало да преценява характера на новото явление, като преди това го е вече забелязала и описала. Колкото и стеснен да е обектът на една дискусия, тя все пак е разговор за цялото и коментира частта в контекста на това цяло. Всеки факт или явление, колкото и незначителни да са, принадлежат на литературния процес и не могат да бъдат разбрани, ако се разглеждат сами за себе си и извън средата, в която са. Поетите и писателите трудно рационализират до необходимата степен възникналия проблем и го подложат на задълбочени и проникновени наблюдения, понеже не познават в подробности, а и в главната му линия, литературния процес. Рамката на дискусията винаги се очертава от критиката. Къде е тя обаче.
И тук стигаме до болната (поне за мене) тема за смъртта на критиката. Смъртта на критиката лиши литературата от самосъзнание и възможност да размишлява за себе си и да оценява постиженията и слабостите си. Сега тя е безсилна и безпомощна, ленива и тежко дишаща. Най-ужасяващото е, че така се е отпуснала, че дори и намерение няма да се избави от всичко това и се възвърне към нормалното си състояние, за да продължи с нов импулс живота в бъдещето.
Преди време, когато започнах да пиша за всичко това, ми се струваше, че преувеличавам и че съм несправедлив и жесток. Но днес все повече виждам какъв мрак ни е обхванал. Една дискусия няма кой да начене, защото не може да избере важна тема и проблем, а и не в състояние да ги формулира, анализира и обобщи, за да започне спорът. На всичко отгоре липсват познавачите на съвременната литература, а на класическата се броят на пръсти. Дискусията не е просто говорене, а защита на теза, изразяване на мнения, ама не дилетантски, а професионално натоварени, аргументирани, доказващи собствената правота. Някои мислят, че всеки има право на мнение и всички са длъжни да го чуят и признаят за меродавно. Но право на мнение имат само подготвените хора, знаещите и мислещите с факти и доказателства. Затова не всеки спор е дискусия и търсене на истина.
Творчеството е лично занятие, ала литературата е колективно дело. В нея участват много хора. Те са и талантливи, и посредствени, и бездарни; те по едно и също време се трудят над словото, разсъждават в самота и в самотата проверяват правдата на своето художествено мислене. Но те не могат дълго да са само в самота. Тя им трябва, докато пишат. После изпитват потребност да говорят и разсъждават, да преценяват. Истинските писатели трябва да знаят какво е състоянието на литература, в която участват, по какви пътища тя ще се движи в бъдещето. Някой и някъде трябва да систематизира тези проблеми, да ги подреди и анализира, да намери решенията им и направи достояние на публиката. Една дискусия, ако е добре организирана и точно е формулирана нейната главна тема, може да насочи участниците към повече дълбочина и социална загриженост и отговорност.
Дискусии обаче няма.
Няма, защото падна равнището на литературата, измени се нейният характер, изгуби се нейната социална чувствителност и националната й всеотдаденост. Тя се отказа от изконните си същности и престана да мисли универсално . и социално. Днешните писатели не приличат на предишните. Сякаш са от друг свят! Те не са водачи на нацията и нейни изразители. Трудният живот ги примири и притъпи неприязънта им към посредствеността и бездарието.
Такава ситуация е непоносима. Да си писател и да търпиш тази воня, е непочтено.
Литературата само по себе си нищо не може да направи, ако писателите нямат чувство за своята отговорност пред нея и не се осъзнават именно като национални творци и хранители на словото и националния дух; ако не са непримирими към оскверняването на езика и унизяването на човека и нравствеността. Днешните писатели сякаш не виждат какво става в отечеството и в българската култура и литература? Може би виждат, ала им е по-удобно да гледат безучастно и да търсят начини за личното си спасение. Аз не ги призовавам към революция и дори не към бунтове. Но поне могат да изрекат недоволствата си, да ги формулират като проблеми на обществото и нацията, да провокират поне себе си, като кажат истината. Защото хората очакват от тях чуят какво се случва днес и как то трябва да бъде назовано.
Дискусията е една от формите и за изразяване на недоволство и несъгласие. Но за да бъде тя присъща на писателската общност, на нейния морал и гражданско поведение, е „нужен още един етаж на мисълта“, както се изразяваше големият руски писател на ХХ век Александър Солженицин. Този етаж в мисълта на българския писател и особено на българския критик очевидно липсва.
Все пак трябва да отчетем проявените преди 5-6 години усилия да се възродят поне ежегодните литературни дискусии в Съюза на българските писатели. Но тези дискусии много скоро се изродиха в най-обикновени прегледи на годишните книжовни продукции, каквито правят в някои градове на страната. Там акцентът пада върху оценките на книгите, а не върху състоянието на литературата и литературния процес. Анализ на литературния процес почти не се прави, не се коментират нито негативните проблеми в него, нито постиженията. Всичко е сиво, посредствено, провинциално: сакън да не обидим някого и да не признаем, че нещата не вървят.
Провалът на тези дискусии, а и изобщо липсата на желание у писателите да дискутират, е сериозен симптом за тежко заболяване на литературата и критиката, но още повече и на цялото общество.
С подобно заболяване напред не се върви и истинска литература не се създава. Така се унищожават българския дух, българската литература и култура, българската нация.
Няма по-жалко и по-страшно време, от времето, в което „всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни“ (Рим. 3:12).
Или ще се освободим от илюзиите си, или ще трябва да се подготвим за онова, което ни очаква…
