/Поглед.инфо/ Един от освовните постулати, върху които се крепи модерната цивилизация се изразява в представата, че успехът може да бъде постигнат само с упорит труд и творчески решения на проблемите. Още от съвсем малки ни втълпяват максимата, че ако искаме да ядем, трябва да работим. Безброй поколения в най-различни държави израстват с тази представа, а факите потвърждават нейната валидност. По-продължителния труд води до по-високи доходи и, съответно, до по-добър живот. Или поне такава беше ситуацията в развитите държави допреди няколко десетилетия. От началото на неолибералната контрареволюция, т.е. някъде от втората половина на 80-те години на 20-ти век започва да става ясно, че доходите все по-малко зависят от труда. В началото на нашия век тази тенденция вече е очевадна.
Статистическите дании, обилно публикувани през последните години сочат, че независимо колко работят хората, доходите на едни се увеличават безобразно, докато на други не помръдват. В книгата си "Възходът на масовата бедност", излязла наскоро във Великобритания, Стюарт Лансли и Джоанна Мак пишат, че ако през 70-те години на миналия век привилегированият един процент е прибирал 7,1% от британския национален доход, то през 2005 г. вече прибира 14,3%, т.е. двойно. През 50-те години заплатите на висшите мениджъри са били средно 30 пъти по-високи от тези на обикновените работници. През 2012 г. вече говоримза 170 пъти по-високи заплати. Положението с неравномерното. По отношение на постоянно увеличаващото се неравенство положението в Съединените щати е още по-трагично. През 2012 единият процент е прибирал 22 процента от националния доход,, два пъти повече отколкото през 80-те години. Междувременно реалните заплати на повечето наемни работници в САЩ са замръзнали или даже са намалени. Пак според обективните статистически данни Съединените щати са на второ място в света по най-голямо неравенство. Първа е Чили, а Великобритания е пета.
Противно на либералните мантри, че неравенството всъщност било нещо много хубаво, защото подпомагало развитието на икономиката, числата говорят друго. През декември миналата година Организацията за икономическо сътрудничество и развитие публикува доклад, в който се казва, че неравенството има значителен негативен ефект върху растежа и от края на 80-те години го е намалило с около 10 процента в страни като Нова Зеландия и Мексико. Дори Международният валутен фонд, този стожер на пазарния фундаментализъм, излезе преди година със становише, според което неравенството, а не преразпределението влияе зле на растежа. Преразпределението дори би могло да подпомогне растежа.
Един от големите проблеми в държавите, където неравенството непрекъснато расте, е че в тях е отрязан достъпът на все повече хора до качествено образование, а оттам и до възможността да си намерят по-добра работа. За жалост, образователната система в развития свят облагодетелства все повече представителите на привилегирования един процент. В България наблюдаваме абсолютно идентичен процес. Ако бъде реализирано намерението на частните учебни заведения да се финансират с държавни пари, можем напълно да забравим за каквато и да било справедливост в образованието. Държавните училища ще се скапят съвсем, а ресурсите ще бъдат насочени към частните училища, където ходят децата на богатите. Още оттук започва сегрегацията, която се течение на времето само се задълбочава.
За съжаление през последните години наблюдаваме едно засилващо се пренебрежение към хората на наемния труд. И това пренебрежение личи в поведението не само на частните собственици, но и на държавни ръководители. Забележете с какво презрение се отнасят шефчетата в Министерството на здравеопазването към протестиращите лекари и медицински работници в болницата "Св. Иван Рилски". Тези хора излязоха на протест в защита на уволнения си директор. А директорът беше уволнен, защото се осмелил да протестира срещу т.нар. здравна реформа на министъра-реформатор. После от министерството казаха, че хич не ги интересува фактът, че няколкостотин души протестират, че в болницата ще става това, което висшето началство иска, а не това, което искат професионалистите. А, и побързаха да заплашат, че ще бъдат уволнени всички директори на болници, които дръзнат да се усъмнят в свещения характер на твеличайшата им реформа. Ето, това е отношението на "умните и красиви" реформатори, които имат претенцията да са елитът на нацията, към работещите хора. Както знаем от историята обаче, тези с особено големите претенции много често са напускали сцената по особено безславен начин.
