/Поглед.инфо/ През последните две десетилетия темата за омразата в обществото е обект на чести обсъждания. Питаме се защо едни хора мразят други, само защото принадлежат към различен етнос, имат различна религия или различни сексуални предпочитания. На тези проблеми са посветени безброй обсъждания, кръгли маси, семинари. Има обаче една тема, отново свързана с омразата, на която обаче почти никой не обръща внимание. За нея свенливо се мълчи, макар тя да е особено видна поне от средата на миналата година. Става дума за една много силна, почти патологична омраза, която демонстрират десните активисти спрямо всичко, което е ляво и социално. Тези иначе толкова убедени демократи, които защитават правата на всяка мушичка и тревичка по земного кълбо, изведнъж стават крайно агресивни към всеки, дръзнал да оспори абсолютната им дясна правота. Вероятно сте забелязали, че в България може да се говори за всичко, да се защитават спокойно всякакви тези, дори и доста абсурдни, от гледна точка на здравия разум, с едно единствено изключение - нямате право да защитавате леви идеи, да говорите за социална справедливост, за достойни заплащане, за солидарност между хората. А ако все пак дръзнете да го направите, срещу вас ще се изсипе цялата огнева мощ на десните тинк-танкове, както и личната омраза на либералните NGO активисти.
Странна работа наистина. Тъкмо хората, които претендират, че са пазители на евроатлантическите скрижали, на индивидуалната свобода и на всеобщата толерантност, демонстрират най-голяма омраза спрямо всяко, дори и най-завоалираното ляво послание. Оказва се, че според десните властелини на общественото мнение никой няма право да изповяда леви идеи, а опита ли се да го направи, ще бъде моментално заклеймен като задръстен комунисто-сталинист. Извинете, ама да отъждествяваш цялата левица с тоталитарните практики в Съветския съюз и да искаш да я забраниш е същото, като да твърдиш, че католическата църква трябва да бъде поставена извън закона, защото някога нейни представители са изгаряли противниците си на клада.
Като слушам изказванията на някои особено активни десни говорещи глави по отношение на левите им опоненти, започва да ми се струва, че някаква машина на времето ме е пренесла я в Германия на Хитлер, я в Италия на Мусолини. Сещам се как по време на фашистката диктатура по улиците на италианските градове се разхождат черноризците на Бенито и демонстрират недвусмислено желанието си да се саморазправят с левите си противници. Веднага след това машината на времето ме пренася в днешна България, където едни "приятели на демокрацията" и " експерти на прехода" съставят черни списъци на хора, които не мислят като тях. Не се иска много, за да попаднеш в подобен списък. Достатъчно е да те заподозрат, че изповядваш леви идеи и, хоп, моментално те обявяват за враг на народа. Класическа демократична практика, класическа проява на толерантност към друго мислещите.
Интересно, защо грантовите интелектуалци, тези самопровъзгласили се апостоли на либерализма, се държат толкова нелиберално към левицата? Защо влагат толкова енергия и страст в заклеймяването на всеки призив за социална справедливост? Правят го не защото са зли хора. Напротив, някой от тях са симпатични и интелигентни личности. Само че, когато организациите, които им превеждат ежемесечно грантовете и субсидиите, искат да бъде заклеймена левицата, няма мърдане. За да си заслужиш заплатата, която ти осигурява някой международен тинк-танк или българският му филиал, заключваш в шкафа интелигентността и толерантността и почваш да клеймиш. Антонио Грамши, големият теоретик на италианската и световната левица, преди много десетилетия пише, че интелектуалците, въпреки всичките им претенции за непартийност и обективност, всъщност са обикновено оръжие в ръцете на управляващите класи. Понякога ми се струва, че Грамши е имал предвид тъкмо грантовите български интелектуалци. Те са най-гласовитите защитници на неолибералния модел, който се прилага в България вече двайсет години. Става дума за модел, който се крепи върху три опорни точки - тоталната приватизация, замразяването на доходите и демонтирането на социалната държава. Следователно, съвсем естествено е, когато критикуваш този модел, когато показваш, че той е довел до масовото обедняване на българите, срещу теб да се нахвърлят всички десни NGO-активисти. На тях им плащат, за да пазят неолибералното статукво, плащат им да защитават интересите на единия процент свръхбогат елит, да обясняват дълбокомислено, че това е най-справедливият модел и че дори и най-малката негова промяна ще доведе до невиждани катаклизми.
Това са глупости, разбира се. Вече и за слепите е ясно, че този модел е дълбоко порочен и колкото и да се стараят либералните грантови интелектуалци, колкото и омраза да сипят срещу защитниците на социалната справедливост, той ще бъде променен, рано или късно.
