По време на целия преход, когато България беше затънала в корупция, престъпност, долнопробна чалга и тъпоумно политиканстване, все пак имаше и една голяма надежда. Тази надежда не беше свързана с българската реалност, даже напротив - беше максимално отдалечена от нея. Тази надежда се наричаше Европейски съюз. Бяхме убедени, че е достатъчно да влезем в ЕС, т.е. в клуба на богатите и умните, за да се оправят нещата у нас, за да заживеем най-после в една по-справедлива и по-модерна държава . И затова вложихме толкова много енергия при постигането на тази цел. В крайна сметка успяхме. Скоро ще станат вече седем години откакто България е пълноправен член на Евросъюза. Ползите от това членство са безспорни и само силно предубедени и объркани хора могат да ги оспорват. Да кажем само, че откакто членуваме в Европейский съюз може несравнимо по-лесно да учим, да работим, да пътуваме в най-развитите държави на нашия континент. И още нещо задължително трябва да споменем. Нашето икономическо развитие в момента се крепи до голяма степен на парите от европейските фондове. Без тези пари нямаше да има магистрали, без евросубсидиите нямаше да я има и голяма част от продукцията на българските фирми.
И точно тук идва големият проблем. Да, прекрасно е, че можем да ползваме пари от Европа. Обаче фаталният въпрос в случая е: кой точно ги ползва. Дали тези пари отиват при най-добре подготвените, при най-сериозните фирми, при хората, които изготвят наистина най-добрите бизнес-планове, след което на практика доказват, че могат да ги реализират? Практиката от последните седем години като че ли дава отрицателен отговор на това животрептущо питане.Май че лъвският пай от евросубсидиите попада не при най-добре подготвените, а при най-близко стоящите до властта. До всяка власт. Оказа се, че и при печеленето на евросредства важат същите принципи, или по-точно казано, същата безпринципност, като и при всичко останало. Нали знаете кои са най-успешните български бизнесмени? Тези, които познават най-много представители на управляващия елит. За да си успял предприемач в България не е необходимо да си гениален, креативен и хиперработоспособен. Напълно достатъчно е да си в близки отношения с премиера и/или с няколко ключови министри. Приказките за честните богаташи, които са изкарали милионите си с невиждана иновативност и безкрайни безсънни нощи, по-добре не ги разказвайте, за да не изглеждате глупаво. Нека си ги публикуват тези басни изданията на просветената олигархия. А колкото и "просветена" за е тази олигархия, методите й на действия изобщо не се различават от методите на другата "непросветената". И едните олигарси и другите правят бизнес благодарение на близките си контакти с държавата. И едните, и другите чакат на държавната хранилка, източват, мамят и изобщо не разчитат на невидимата ръка на пазара да ги възнагради за гениалността им. Разчитат главно на държавата да им осигури възможности за печалба, на същата тази държава, за която иначе не спират да говорят колко много пречела на честния бизнес и как трябвало да изчезне, за да не смущава либертарианския им дух.
Да се върнем на еврофондовете, на парите от Европа, които, поне на теория, трябва да подобрят живота на всички български граждани и да подпомогнат процеса за изграждането на едно по-справедливо общество. Всъщност принципите, по които се разпределят евросредствата, би трябвало да са абсолютно различни от наложилите се практики при боравенето с големи финансови потоци в нашата държава. И най-печалното е, че разлика няма. Както и във всички останали случаи, евросредствата отиват при най-приближените. Между другото страшно много европейски пари биват усвоявани от медиите. Както се казва в една реклама, "Европа дава пари". И рекламата е абсолютно точна - Европа наистина дава пари. Само че има един много тънък момент - Европа дава парите на министерствата, които след това трябва да решат към кои точно телевизии, радиостанции, вестници и сайтове да ги насочат, за да бъдат популяризирани европейските оперативни програми. По въпроса как точно министерствата насочват средствата и към кои точно медии можете да прочетете една много хубава статия във вестник Преса от сряда. Нарича се "Кой убива мислещите медии", автор е Николай Стоянов. Получава се една абсурдна ситуация, при която държавата се превръща в най-големия рекламодател за медиите с европейски пари при това. Ситуацията е абсурдна, защото така медиите изначално губят критичната си функция. При положение, че Министерството на земеделието, примерно, ти е оптуснало милиони левове, за да разясняваш някакви европрограми, някак-си не върви после да критикуваш политиките на това министерство. А ако все пак го направиш, можеш да бъдеш убеден, че следващия транш от субсидията ще отиде при друга медиа.
Парадоксът се състои в това, че именно парите от Европа, които трябва да помогнат за установяването на по-голяма прозрачност и повече справедливост, всъщност захранват вече съществуващите корупционни практики.
